съобщя довечера на всички!… Да, разбрано — затвори телефона и млъкна.
Чавдаров бе станал. Нервна усмивка изкриви чертите му.
— За мене ли?… — кимна той към телефона.
Дрински замълча, погледна го дълго, после промълви:
— Да… Хайде.
Чавдаров сложи тъмните очила и нахлупи шапка. При вратата за кръчмата адвокатът го спря:
— Чакай още една минута, може би вече няма да приказваме с тебе… Искам да ти кажа пак: гледай да не се срещнем отново… там… на улицата. Не ще те пощадя, да знаеш, а пък няма да ми бъде леко… Вие, вие нямате такива скрупули и да ти кажа ли — понякога ви завиждам. Но, българино, не можеш ли да разбереш, че тая земя, която е родила и тебе, и мене, поне за малко трябва да си отдъхне?… — Той пламна, стисна зъби и отчетливо, със заплашване, довърши: — И да знаеш, жестоко ще отсечем ръцете, които отново искат да я окървавят с експерименти над милиони хора!
Чавдаров сложи ръка на рамото му, посочи с поглед масата, дето лежаха няколко протестирани полици, и му отвърна:
— Ти, Дрински, ти поне какво ще загубиш?…
— „Освен веригите си“, нали! Ех, Деяне!… Старо, изтъркано е това — зная го! — махна той с досада ръка. — Какво ще загубя? Ще загубя правото си да мисля със своя ум, разбираш ли?… Аз не зная какво трябва на човечеството не е моя работа да мисля за това, — но знам, че и аз, и ти, и последният колибар, всеки има своя радост и своя мъка, отделни от другите, че всеки носи свой смисъл за живота!… Че никакви догми не могат окова моя дух на свободен човек и моето сърце, в което има бунт, вярно е, но омраза няма!… Само че това, виж, ти няма да го разбереш!…
Чавдаров отново възрази:
— А сега?… Сега свободен ли си?…
— Сега… сега… — раздразнено отсече другият. — Не, разбира се, както бих искал. Но и тая малка свобода вие искате да ми я отнемете. Да прощаваш! Няма да ви позволя — не, не, и не! Хайде, да вървим!
Влязоха двамата в кръчмата, минаха през двора, изпълнен със селски коли и автомобили, и излязоха на друга улица. Кимнаха си мълчаливо и всеки пое по своя път.
Тежките завеси бяха спуснати и плътно прилепени до стъклата. Отгоре лампата студено осветяваше широката стая, която изглеждаше празна. Само кълбета пушек бавно се носеха към потона. Една напрегната тишина, всеки миг по-гъста, се готвеше да избухне с трясък. Свит в ъгъла на кушетката, Чавдаров мълчеше. До него Вяра, отпуснала клепачи и настръхнала, ловеше всички шумове отвън. Насреща, облакътена на писалищната маса, Цветана Соколова подпираше с две ръце главата си. Не помнеха вече откога седяха така. Времето се бе стопило в безформена маса, която натискаше гърдите им. Нямаше начало тая нощ. Щеше ли да има край?… О, това поне те знаеха със сигурност. И чакаха с уморено отчаяние, без надежда в никакво чудо, чакаха този край, който приближаваше — и все още не идеше. Нещо окончателно бе сринато, земята се бе разцепила под нозете им, те падаха в пъклен мрак, дето не светеше нито една искрица, падаха непрекъснато, задъхани, изчерпани, и все не стигаха никакво дъно.
Внезапно телефонът раздра тишината. И тримата скочиха. Докато Чавдаров успее да я спре, Вяра взе слушалката.
— Кой е? — глухо рече тя.
— Кой там?
— Тук доктор Добрева, там кой?
— Доктор Вяра Добрева ли?
— Да, да… кой там?…
— А, грешка… извинете…
Те се спогледаха.
— Не трябваше да се обаждаш… — промълви Чавдаров — проверяват навярно дали си тук… Но поврага!… И то не би помогнало… — махна с глава той.
Вяра се изправи срещу него и зачупи ръце.
— Да излезем, да се махнем оттук, веднага!… Моля ви се, Деяне, Цвето!… Ще полудея така!…
Чавдаров горчиво сви устни:
— Къде?…
Тя извърна наоколо си празен, полубезумен поглед.
— О, Господи!… Наистина, къде?…
Соколова извади от чантата си малък револвер и го сложи на масата. После взе вазичката със стрък кичест зюмбюл и вдъхна дълбоко пресния мирис на цветето.
— Павел Василич ли е идвал?… — попита тя.
Думите прозвучаха някъде издалеч, безсилни, непотребни. Вяра не разбра веднага.
— Как?… Да… Господин Дойчинов… Мина да ме предупреди тая сутрин и да се сбогува… Предполага, че днес и него ще отведат… И Бориса арестували…
— И Борис ли?… От него поне какво искат?… — скръцна със зъби Чавдаров. — Защо го не оставят да умре вкъщи?…
Някъде едва чуто скръцна врата и дебнещи стъпки прошумоляха из коридора. И тримата мигом скочиха, готови да се бранят. Вяра полуотвори вратата и въздъхна с облекчение. На прага стоеше Людскан, посърнал, с хлътнали бузи и с остър пламък в очите. Той кимна леко и издума с усилие:
— Д-д-другарю Чавдаров, и вие, всички… веднага напускайте къщата!… След половин час най-късно ще дойдат тук… По-скоро!… Веднага!
Чавдаров раздразнено отвърна:
— Веднага!… Веднага!… Къде?…
— М-м-минете през черния вход и съседния двор!… Аз ще ви преведа… На улицата се пръснете по един към окрайнината. Ще ви чакам при третия гараж. Има приготвена кола… Веднага!
Изведнъж очите светнаха. Трескава надежда пламна в жилите. Гребяха с треперещи ръце палта, шапки, оръжия.
— Но какво става вън?… Долу?… Няма ли известия?… Никъде нищо ли?… — хвана Чавдаров Людскана за ръката.
— Една група наши напредва към Балкана на запад… Другарят Филии е с тях. Няколко бойни ядра наблизо са почнали акцията… Всичко не е загубено. Трябва да се съединим с тях…
Чавдаров светна цял:
— Най-после! Поне да не се мре тъй глупаво!…
В тоя миг из коридора се чу тропот, тоя път бърз и силен. Някой тежко тичаше. Вратата шумно се блъсна и влезе Радев. Лицето му беше страшно. Без шапка, без очила, някаква нечовешка мъка беше изкривила чертите му неузнаваемо. От посинелите му устни изхвръкваха къси хрипове, погледът — помътен, по восъчните страни лъщяха сълзи. Цялата му снага се тресеше в спазми. Той спря насред стаята, дишащ тежко, огледа всички с тъпи, кръвясали очи. В ръката му блестеше пистолет. Жените се стъписаха, Чавдаров бързо отиде до него и го хвана за рамото.
— Радев, какво има?… Какво се е случило, другарю?… Как мина през града?
Радев не отговори.
— Хайде с нас, Богдане! — поде Чавдаров. — Няма време за губене! Всеки миг може да дойдат… Но кажи, какво има?
От стиснатата уста на мъжа се откъсна стенание:
— Павлина… Павлина е убита… — И се тръшна обезсилен на един стол.
— Павлина! — извикаха двете жени. Чавдаров отвори изумени очи и за миг остана вкаменен. После се наведе над Радева и настръхнал, тихо промълви:
— Къде?… И кой… Богдане?
Изправен зад писалището, Людскан с полуспуснати клепачи гледаше встрани.
Радев скочи:
— Кой?… Кой друг, ако не ония кучета?… Убита е вкъщи… в леглото си… Войнов ми съобщи… О, света
