Горе двамата мъже с пистолети в ръце чакаха. Сега ония почнаха да трошат вратата на стълбите. Радев изпразни няколко куршума през дъските. Отвън отговориха. През кратките паузи долитаха далечно крякане на жаби и смътните шумове на пролетната нощ. После всичко се отдалечаваше, угасваше някъде, като че никакъв друг свят, освен тая светла одимена стая, не съществуваше.
Изведнъж вратата изпращя и се разтвори до гръб. В същия миг върху корниза на прозореца се показа човек с револвер и изкрещя:
— Горе ръцете!…
Чавдаров дигна ръка и два гърмежа едновременно екнаха в стаята. Човекът се строполи с вик долу. Чавдаров се олюля и от челото му шурна кръв. Вяра се хвърли към него. Той избърса кръвта с ръка и се усмихна:
— Нищо… нищо… одраскаха ме само…
Отвън извикаха:
— Предайте се — или ще сринем къщата!
— Влизайте!… — изпсува с бяс Радев и отново изпразни револвера си. През строшената врата се протегна една ръка и хвърли нещо в коридора. Адски трясък и дим изпълниха къщата. Когато пушекът се разсея, на прага, паднал възнак, хъркаше Радев, а единият му крак конвулсивно подскачаше. Чавдаров бързо се наведе, целуна го по челото и прибра Вяра зад себе си. Внезапно откъм вратата на кабинета се чу шум. Той веднага се обърна: двама души с насочени насреща му дула извикаха:
— Хвърляй оръжието!…
Той натисна ударника. Чу се сухо щракване, без гърмеж. С един скок двамината бяха при него, някой силно го удари в сляпото око и той загуби съзнание. Остър писък разкъса глухия тропот: като усорлица Вяра се спусна към двамата и заудря с пистолета. Тя никога не беше стреляла и не знаеше как става това. Единият от хората изви ръката й, подложи крак и тя се строполи на пода.
След няколко минути Чавдаров се свести. Стегнати с наръчници, качиха ги долу в затворен автомобил. Соколова вече беше вътре. Заминаха.
В разкъртената и опустяла къща шетаха непознати хора, тършуваха из ъглите, пренасяха вързопи книжа. На прага лежеше Радев, изстинал вече, с отворени очи. Локва кръв чернееше до него. Стръкчето зюмбюл, стъпкано на земята, пръскаше сред полуразчистения дим още по-силно своя наивен и радостен мирис.
IX
Бяха трийсетина души, натъпкани в една стая на последния етаж. Два прозореца с железни решетки гледаха на юг. Оттук се виждаха само покривите на града, завоят на циментирания канал и един край от Витоша. Градският шум не влизаше вътре, оттласнат от тежките стени. Само понякога гъст пушек от въглища, идещ от гарата, и воят на големите локомотиви, които ревяха като животни.
Стаята беше гола, с нечисти бели стени и с нисък потон. Два сламеника в един ъгъл бяха единствената покъщнина. Едно прозорче над вратата служеше за наблюдение. Там денонощно се чуваха тежки стъпки и от време на време горе надничаше глава със стражарска фуражка.
Тук бяха хора от всички възрасти и среди. На сламениците, като старейшини, бяха постлали палта трима възстари партийци, легални функционери, с посивели коси и със смутени, безизразни лица. Четири-пет случайни мъже, попаднали по погрешка, цял ден се въртяха безпокойно и все търсеха да говорят със стражата. Неколцина младежи работници, изпити и смръщени, се сбираха в един ъгъл, играеха по часове на карти или на дама, нарисувана на пода. Довеждаха нови, които влизаха замаяни от страх, и когато неволно бутнеха някого дълго се извиняваха. После скоро се окопитваха, разказваха новини, сместваха се между другите върху дъските и ставаха като всички — измърсени и смачкани. Понякога денем извеждаха някого за разпит, връщаха го скоро да прибере нещата си и вече не идваше. Тогава всички знаеха, че той е освободен. Но ако това ставаше нощем — то беше друга работа.
Светът беше някъде далеч, безкрайно далеч. Помещението приличаше на голяма, натъпкана с хора, и заключена каюта на кораб, който плува загубен в океана. И все пак те знаеха всичко, което ставаше вътре и вън от тоя каменен дом. Случки, събития, слухове по незнайни пътища стигаха до тях, промъкваха се под вратите, пълзяха между решетките, влизаха с въздуха. В съседната стая, за която водеше една закована врата, имаше друга група мъже. През ключалката на тая врата се водеха понякога разговори шепнешком. Отсреща, през коридора, бяха жените.
Часовете се влачеха бавно, тежки и напоени с тъпо очакване. Дойчинов, седнал върху постланото си палто и облегнат на стената, пушеше и се мъчеше да не мисли. Нямаше вече какво да се разсъждава. Нещата се разрешаваха сами, по някакъв скрит, свой смисъл, и носеха и неговата лична равносметка. Пълна ликвидация. Край.
Той знаеше, че в съседната стая, през вратата, са Чавдаров и Борис, а отсреща Вяра и Соколова… Вяра! Бедната! Бедната!… Той изведнъж усещаше в гърдите си дълбока физическа болка, която не минаваше, а постепенно го изпълваше цял. Нямаше частица от тялото му, непрояждана от тая люта болка. Понякога чувствуваше, че не ще издържи, ще изкрещи и ще тресне глава в зида. В такива минути затваряше очи, преструваше се, че спи, и тихо, през зъби, стенеше. Но най-често той силом пъдеше от съзнанието си тия мисли. Почваше нарочно да следи играта на карти, заговаряше с някого или пък си спомняше за края на Арап. Да, и него вече го нямаше. Когато дойдоха да арестуват господаря му, кроткото кученце, сякаш разбра и яростно се хвърли върху хората. Един от тях го ритна, но то отново с квичене и с лай се върна и захапа обувката на полицая. Човекът се стресна, изпсува, измъкна револвера и простря кучето на земята. Дойчинов въздъхна: „По-добре!… По-добре!… То щеше да умре иначе от мъка!“
Нощем ставаше съвсем непоносимо. Една силна лампа блясваше насред потона и гореше чак до слънце. Долу глухо забучаваше автомобилен мотор и всички, изтръпнали, знаеха: зловещата камионетка чака. Повяваше тънка мразовита струя. Затръшваха се врати, през стените допълзяваше задавен вик и угасваше. В стаята настъпваше дълбоко мълчание. Не спяха, но никой не проронваше дума. Понякога вратата шумно се разтваряше, извикваха някое име: „Долу, на разпит!“ Излезлият се връщаше превит, с хлътнали очи, и лягаше като труп на мястото си. Друг път заповядваха другиму: „Прибирай багажа и хайде!“ Багаж?… Това бяха палтото и шапката. Тогава всички разтваряха помътени от ужас очи, притаяваха дъх и чакаха. Извиканият, внезапно обезсилен от животински страх, се опитваше да протестира: „Защо сега бе?… Утре… Къде сега посред нощ?…“ Думите угасваха наполовина, движенията му ставаха меки и безсмислени, той дълго търсеше шапката си, сетне, разлюлян, стигаше до вратата, хващаше се за рамката и отново със сухо гърло изхълцваше. „Утре бе… нека утре…“
Никой не заспиваше в такива нощи. И до заранта тази стая, осветена с острата лампа, се изрязваше в мрака на нощта като нереална, като някаква дяволска лаборатория, дето мърдаха зловещи кукли.
Така пълзяха дните. Веднъж през ключалката на съседната стая се обади Борис:
— Как си, Павел Василич?… Държим ли се, държим ли?… Аз съм харно, кандърдисвам любезната приятелка Те Бе Це да почака малко — докато свършим тая история тука… Деян ли?… И той е добре, мори следователите: кара ги да го разпитват по три пъти на нощ… Едно само ни е лошо, Павел Василич — тютюнът ни се свърши, пък и парици си нямаме… Иначе духовете ни са бодри… Аз даже стихотворение съчиних на една цигарена кутия… Искаш ли да ти го прочета?…
Дойчинов прилепи ухо на дупката, но в това време в стаята въведоха нов гост. Едър млад човек, с дълги хубави коси и с широка брада. Той се тръшна на един сламеник, хвана се за главата и дълго стоя така. Сетне скочи и истерично закрещя: „Мошеници!… Подлеци!… Защо ни лъгаха?… Защо ни подведоха?… Водачи!… Де ги сега?… Де са — те да отговарят! Какво сме криви ние? Какво са криви децата ни, че ний сме вярвали в тях?…“ За пръв път в тази стая някой шумно се оплакваше. Очите на човека бяха страшно втренчени и тоя неподвижен поглед беше спрял някъде на границата на безумието. Тук всички го познаваха. Това бе един от плащаните агитатори, пламенен оратор в срещи и събрания. Дойчинов си спомни как го бе слушал веднъж: изправен поривисто на малката сцена, с дигната нагоре десница той хвърляше над стотина глави патетично заклинание „Другари! Не забравяйте червения Спартак!“
Той изгледа младия мъж с дълбока жалост. Нещастникът! Той не бе преценил силите си, превил беше пружината до счупване и сега тя бе отхвръкнала в обратна посока…
Падна отново нощта. Откъм края на града протътнаха оръдия. Запълзя шепот из помещението: през
