Тя издълбоко пое въздух и с гримаса на отвращение добави:
— А срещу вашите подмятания за затвора ще ви кажа: баща на детето ми е човекът, който умря, преди да стигне до съд…
Нова вълна на ропот и изумление раздвижи публиката. Председателят още веднъж удари звънеца.
— Заседанието е закрито! — И влезе със съдиите в съседната стая.
Вяра дигна ръка към челото си, олюля се и падна в ръцете на адвоката и на Соколова.
— Павел Василич!… Здравей! Заповядай! Заповядай, заповядай!… Седни… вземи столчето!
Борис се бе приповдигнал, просиял и възбуден, и стискаше ръката на Дойчинов.
— Най-после, дядка! Да видя и аз жив човек!… Не съм още престанал да кашлям, както казва Сатин, а всички ме забравиха…
Дойчинов приближи столчето и сложи на масичката куп вестници. Леглото на Бориса бе в градина, под две вишневи дръвчета с узрял плод. Пъстра сянка падаше върху покривките и по тъмножълтото, влажно лице на момъка. Бръмчаха оси, една кокошка къткаше пиленца, през листака белееше селска къщица. Дребна, преминала вече, но пъргава женица, с живи като Борисовите очи, пристигна откъм къщата, изтри в престилката си мокри ръце и се ръкува с госта. После сложи ръка на челото на момъка.
— Пак си се изпотил, Боре. Не се отвивай така, синко… — И тя поправи завивките.
— Майка ми — каза Борис. — Тя все се страхува да не настина — с усмивка добави той. После продължи: — Кажи, разправяй, другарю Дойчинов! Като че векове не съм виждал хора, а то само два месеца, откак ни пуснаха. Ти си гледай работата, майко. Сега има човек при мене, ние ще си побъбрим.
Жената се отдалечи, кротка, с бързи, ситни крачки. Те останаха сами. Ала разговорът не вървеше. Думите бяха чужди, угасваха наполовина. Няколко обикновени въпроси и отговори — и млъкнаха. Облегнат на две възглавници, Борис гледаше в далечината, дето жълтото корито на реката трептеше в зноя. Дойчинов чувствуваше, че така не бива, но в главата му нямаше ни една мисъл и устните му с мъка се разтваряха. С какво радостно нетърпение бързаше той насам! И сега, пред това страшно, изсмукано от болестта лице, върху което блестяха само черните, по-дълбоки и още по-живи очи, пред тоя глас, сипкав, угаснал, наполовина вече от други свят, той се усещаше потиснат от някаква огромна вина и не можеше да промълви дума. Той палеше цигара след цигара и мълчеше. В един миг очите им се срещнаха по-дълго. Дойчинов не издържа и наведе глава. В погледа му имаше такава безкрайна нежност, че Борис се усмихна тъжно и кимна:
— Нищо, Павел Василич, нищо!… И така е хубаво… Не бива да ти е мъчно… — Млъкна и добави: — А знаеш ли?… Оня ден получих писмо от Вихрова. Закъсняло, ходило в София, в редакцията, оттам ми го препратили… Как не са го пипнали, не зная… От Париж…
Дойчинов дигна глава:
— Париж?…
— Да, да… Интересни неща, дядка! Пише, че виждал и Людскан. Людскан плетял обуща… А той имал приятелка — датчанка, богата…
Старият човек се навъси:
— Филип е в Москва… Джамбазов в Берлин, в торгпредството… други във Виена… тоя хубостник в Париж… Фи-и! А тук… Чакай! — сепна се изведнъж той. — Та аз не съм ти казал най-важното: вчера съдиха Вяра и другите…
Борис скочи и седна на леглото.
— Разправяй! — хрипливо извика той.
Дойчинов свали цигарата с треперещи ръце, намести възглавниците на болния и с вълнение продължи:
— Трябваше да бъдеш ти там!… Ти, ти сам трябваше да видиш и да слушаш!…
— Разправяй! — повтори момъкът задъхан. — Осъдиха ли ги? Колко?
Дойчинов се запъна, като че гърлото му бе схванато, и сетне бързо издума:
— Смърт… Вяра, Цветана и Войнов — на смърт… Другите — затвор… Различно…
Болният се отпусна на възглавниците, побледнял, с изострено лице. Избърса струите пот, които се стичаха по слепите му очи, и заслуша. Дойчинов разказваше разпокъсано, с възторг и негодувание, прекъсваше, повтаряше, избързваше и едрото му лице пламтеше.
— Смърт!… — тихо повтори Борис и отново се загледа в далечния завой на реката. Долу, но шосето, профуча автомобил и дигна облаци прах.
— Това всъщност се очакваше — поде Дойчинов след дълго мълчание. — Защитникът уверява, че смърт няма да има — досега ни една жена не са екзекутирили… Заменят наказанието им с доживотен затвор… Но може ли някой да знае сигурно?… — В погледа му отново трепна тревога. — Представяш ли си тия две момичета, увиснали на бесилото?… Представяш ли си какво е сега в душите им: смърт!
Момъкът не отговори. По устните му проигра горчива усмивка. Колко е недосетлив добрият Павел Василич!
— Нали може да се обжалва? — попита той. — Все пак има още шансове…
— Ах, присъдата ще бъде потвърдена — за това и дума да не става! Няма и основания за друг изход. Законът е такъв. Едничкият шанс е замяна на наказанието.
Борис, все така тих, бавно промълви:
— Все пак шансове има!… А за моята присъда, Павел Василич, виж, нито замяна, нито помилване има! …
Старият човек изведнъж се опомни:
— Недей така! Недей така, Борисе! Не говорѝ и не мислѝ тия глупости… Ще полежиш тук на чист въздух, на почивка, и ще заякнеш…
Борис се закашли сухо, затвори очи и лицето му се сви от болка. Настъпи мълчание. Старата жена безшумно се появи, сложи чаша мляко на масичката и кафе за госта. И пак така безшумно изчезна. Момъкът с отвращение отпи от млякото, обърна се на една страна и лицето му стана съсредоточено и кротко.
— Защо беше всичко това, Павел Василич? — тихо попита той.
— Кое, Борисе? — също тъй напрегнато и тихо отвърна Дойчинов.
— Всичко… нашата вяра, нашата борба… яростта ни… всичко…
Млъкна, все така тих и вдълбочен, оправи падналите на челото си коси и продължи:
— Де са Деян? Янко? Кръстьо?… Стотиците, хилядите други, които не познавах? И ония… — той трепна — сто и шейсет на гарата… и стотиците други още около тях? Защо, защо е всичко това?
Дойчинов мълчеше, навел глава, и смучеше цигарата си.
— Знаеш ли, Павел Василич, колко много неща съм премислил на това легло! И какви чудни, нови, съвсем опаки мисли ми идат понякога!… Оплитат ме цял като в мрежа и не смея да им се противя… Хубаво ми е с тях… Разбираш ли?…
Дойчинов се бе приближил до него и го гледаше с някакво остро, радостно очакване.
— Разбирам, моето момче, разбирам!…
Борис притвори очи и продължи:
— Особено сутрин… Когато слънцето слиза тук по сребърни жици… и въздухът е хладен като изворна вода… Чувай, Павел Василич! — страстно протегна ръце момъкът. — Няма нищо по-хубаво от живота — от живота така, сам по себе си… дори от този мой живот на премазано животно… Защо не знаех аз това по- рано? Защо не го виждат другите… здравите? Всичко друго, дядка, е… измама… сянка… Това кънти понякога в кръвта ми… като вик… като бунт… И тогава съвсем се забърквам… Друго знаех по-рано… зная го всъщност и сега… а иначе усещам… Може би защото съм болен… Може би здрав иначе бих чувствувал… не знам… не знам! — с усилие изохка юношата. — Де е истината, Павел Василич?
— Истината?… — Старият човек помълча. — Не зная и аз, Борисе!… Само едно зная вече: истината не се търси с ум, моето момче, тя е в сърцето. Разбираш ли?… В света има премного ум… сърца липсват!…
Дойчинов се размърда неспокойно на стола, наведе се към него и възбудено продължи:
— На тебе, виж, не се страхувам да го кажа… Другите ще ме осъдят, ще се надсмеят, лошо ще ми се надсмеят. И не от насмешката им се боя, а че не могат ме разбра… Лъжа беше всичко предишно, лъжа, в която пораснах, живях и остарях. Късно проумях това, милий — но сега вече няма никакво връщане, никаква измама, не!…
