— Не те разбирам и аз, дядка! Кажи!
— Не, не, ти разбираш, знам!… Аз не съм дошел в тоя свят само за да бъда сит, доволен и да наситя в края на краищата червеи, подобни на мене!… Има нещо по-горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми — и знам, че то съществува!… — извика с болка Дойчинов. — Не, не, не ме гледай така! Нима не си почувствувал същото и ти?… Животът е създаден чрез обич и обичта е негов смисъл, моето момче, не е ли така? Разбираш ли сега, че ние вече сме съвършено други — не зная дали по-добри или по-лоши, но че тая промяна е цяло освобождение…
— Но това… това вече е… религия!… — уплашено прошепна юношата, като се приведе към другия. — Павел Василич, нима ти… ти… — Той не можа да довърши. Страшна бледност изведнъж покри лицето му, клепачите се спуснаха сиво-черни, главата му се люшна и падна на възглавницата.
Дойчинов скочи и се наведе над него. Момъкът мръдна ръка и засъхналите устни промълвиха без глас:
— Нищо… прилоша ми малко…
Дойчинов изтри челото му и повя с вестник, да го освежи. След няколко минути Борис отвори очи.
— Прощавай, другарю Дойчинов, за безпокойството… Ще се опитам да дремна… Повикай, моля ти се, майка ми. И ела… ела пак, когато можеш… Довиждане.
Те не се видяха вече. Два месеца след тая среща Дойчинов пристигна пак в селото, изкачи височинката и спря пред заключената портичка. Дворът беше пуст. Салкъмите до оградата почваха да жълтеят. Едно малко парче креп висеше над вратата. Дойчинов остана замаян, внезапно обезсилен, и слезе бавно на пътя. По шосето се завъртя бърза вихрушка, дигна прах и отмина. Изведнъж нещо смътно, като че забравено, промърда в съзнанието му. Какво имаше?… Той сбърчи вежди. Ах, да! От заранта още той бързаше да дойде и да сподели с Бориса радостната новина: смъртното наказание на двете момичета бе заменено със затвор…
Той спря насред пътя, без мисъл, тъпо загледан в гъстата синева на небето, което зееше с някаква огромна и зловеща пустота. После тръгна отново със своите тежки старчески стъпки, олюлявайки се като пиян, и дълго не можа да намери гробищата, които бяха на няколко крачки от него.
XI
Те се връщат от свиждане — двете заедно, хванати под ръка и мълчаливи. Тъмничарят е на една крачка от тях. Минават през вътрешните дворове, огрени от есенното слънце, и в ушите им звучи глухият и нестроен мълвеж от мъжкото отделение.
Вяра се позапира за минута, уморена. Тя е натежала вече, руменина играе по страните й, очите й са станали по-дълбоки и лъчисти. Тя оглежда като учудена целия този малък каменен град, градинката с късни цветя и бледото небе отгоре. Соколова наново я прихваща, внимателна и нежна, и влизат в отделението. Надзирателката дълго заключва след тях.
Така ще бъде — ден след ден, година след година. Колко?… Бог знае!… Все тоя тежък дъх на влага, на кухня и на клозет, тоя ужасен тропот на налъми по плочите, дългите монотонни клетви на бабата- отровителка от съседната стая, кратките разходки из двора, когато времето е хубаво.
Цветана носи голяма книжна кесия с плодове, изпратени от града, и отива в коридора да раздаде на другите по нещо. Вяра влиза в тяхната стая и сяда на леглото си. На лицето й свети тиха усмивка. Тука е добре. По-добре от вън. Тяхната стая — стая на „политическите“ — е чистичка, наредена с възглавници и с покривки от къщи. Дори една глинена вазичка с морави димитровчета. През решетестия прозорец се вижда насрещната вътрешна стена и парче синьо небе. В някои дни през прозореца влиза от фурната в съседния двор приятен мирис на току-що опечен хляб. Тогаз става нещо странно: изведнъж всичко наоколо изчезва като продадено в земята, стените се отместят и загубват, и изплуват улици, къщи, един лекарски кабинет, познати лица и гласове, отчетливи и живи, които изпълват пространството и не се махват. Така се продължава ден, два, три. Тя седи на леглото си тихо усмихната, слуша, гледа, разговаря, ходи из тоя нахлул изневидело свят. После равният ход на часовете стъпква като с чизми виденията, те изчезват постепенно и оставят една безутешна, огнена мъка. Вяра лежи тогава със стиснати устни, а Соколова, облегната на прозореца, гледа навън със своите остри, почти безцветни очи. После полека-лека всичко се възвръща.
Всяка сряда те се приготвят за свижданията. В дългата нечиста стая, разделена с мрежа от тел и пълна с различни хора, те стоят срещу Дойчинов, който никога не пропуска тия срещи. Понякога с него идва и Катя. Тя сега е наемателка на Дойчинов в една от сутеренните стаи и също очаква да стане майка. Носят им неща за ядене, дрехи, цветя. После гостите си отиват зад тежката врата, а те се връщат тук, в стаята, която вече им става мила. Бяха пет в началото: една словослагателка, жена на осъден, и две гимназистки, безгрижни, бъбриви и досадни. Беше тясно, оживено и шумно. Сега бяха останали сами, другите ги изпратиха в провинцията. Стана по-тихо и по-приятно. Всеки тропот, всеки вик, крясък или гръмогласен смях беше като физическа болка. Някъде назад имаше нещо голямо и страшно, беше преминало с трясъци, възторзи, мъка… Като буря бе префучало то и опустоши всичко по пътя си. Сега нищо друго не беше потребно — освен тишина, кротост и тишина…
Соколова се върна, запуши дупката за наблюдение с книга и седна на своето легло. Измъкна из пазвата си смачкана хартийка и се наведе към Вяра, шепнейки:
— Писмо от Людскан…
Бог знае по какви пътища бе вървяло това парче хартия, за да стигне от Париж до затворнишката стая! Момичето държеше с две ръце тънкото листче и със задавен от вълнение шепот четеше: „… и бъдете бодри. Няма дълго да чакате. Ще дойдем пак и тогава — камък няма да остане от старото…“
Соколова стана, накъса хартията, изгори я с кибрит, сетне отново седна на леглото и подпря глава на длан. Очите й пронизваха дебелите стени, зловеща усмивка заигра по тънките стиснати устни.
— Чу ли, Вяра?…
— Какво има?… — От другото легло Вяра отваря очи. Дали е чула?… — Да… да…
Ето — то пак се обажда. Промърдва и като че почуква с малкото си юмруче отвътре. Колко е недоволно, милото!… Сладостни тръпки изпълват цялата й снага. Лицето й се озарява блажено.
— Чу ли?… Те скоро ще дойдат!… — пълзи горещият шепот на Соколова.
— Да… да…
„Ето — пак. Милото, моето!… Потърпи още малко!… Как?… Самичко ли?… Нали си в мама, сладко, не си самичко!… Потърпи! Скоро, скоро ще дойдеш!…“
Тя хваща малката недоплетена дрешка, притиска я до страната си и я целува дълго, страстно, ненаситно.
През една зимна утрин то дойде. Цели няколко часа то се бори и най-после се яви с гърления тържествуващ вик на освобождение. Зад прозорците падаше едър тих сняг и изпълваше с мек блясък малката стая на тъмничната болница.
Изпъната, с кротко, уморено лице, лежеше Вяра, простряла ръце над завивката. Прислужницата избърсваше новороденото, което се гърчеше синьо-червеникаво в ръцете й и пълнеше стаята с крясък. Вяра дигна клепачи и погледът й бавно обиколи непознатата стая.
Пълният нисичък лекар, цял изпотен, приближи до леглото и засмяно се обади:
— Честито, колега!… Юнак, да ви е жив! Я-я — какъв е гласовит!…
Вяра погледна изправения човек, усмихна се, но изведнъж очите й се разшириха страшно. Какво бе това?… Ръцете на човека бяха кървави, бялата престилка — цяла в алени петна, на пода — леген, пълен с кръв!… Господи! Какво бе това?… Нима онзи сън се връщаше отново?… Нима всичко в тоя свят трябва да бъде окървавено?… Тя поиска да крещи, да избяга, опита се да стане, но нещо писна в ушите й, стените се люшнаха и в същия миг потъна в мека, бяла мъгла…
Едва на следната нощ тя дойде на себе си. То беше тук, до нея, и мръщеше личице в плачлива гримаса. Лампата силно светеше в бялата чиста стая. Всичко наоколо спеше. Вяра си припомни вчерашния ден и отново потръпна. Ала постепенно, като вълна, която си отива, тревогата й угасна. Детето проплака. Тя го взе, притисна устицата му до зърното на наедрялата си гръд и замря от блаженство.
