— Наближава денят, другари — продължаваше възбудено Борис. — По всичко личи, иде. Да ще само тая пущина да изтрае дотогава! — И той тупна с ръка гърдите си.
Кръстьо поръча и пак се чукнаха. Очите на македончето горяха, зеленикави и зли. Удари по масата и изсъска:
— Ке стискам зъби и яс, душата си не я изпускам, овай ден ке го дочекам, братчета! Гяволот по пладне ке видат тия акционерни дружества, банки и генерали… Паркети — и билюр и канапета… на парчиня, сол ке ги сторам, бога ми, дружета златни! Па тогай и сръбската майка ке проплачит!… Помните ми думата, у Велес байрак со срп и чук яс пръв ке побия, момчиня!
Вихров се ухили възхитен:
— Браво, Кръстьо! Гибел и разрушение! Дай си ръката, харамийо!…
Борис отвори уста, но другият го пресече:
— Ти се усмихвай, усмихвай! Знам какво пак ще кажеш, Борка! Но знай и ти, че не е само той, който гори така за мъст и унищожение. Не! И той, и аз, и хиляди още мечтаят за тоя ден… за нашия ден, поете, когато всички тия кристални витрини с непознати неща за ядене, с накити, с питиета, които не сме сънували и с които ония гадове денонощно се тъпчат и гиздят, всичко това ще бъде наше, наше, разбираш ли, на нас, които имаме сто хиляди пъти повече право, отколкото ония…
Борис го гледаше мълчаливо със скръбна усмивка и поклати глава:
— Другарю Вихров, това ли са твоите мечти за освободения човек?
— Човек… Човек… Това е литература, любезний… Ти ме нахрани първо, че тогава искай да бъда човек…
— Да те нахраня? С деликатеси ли? — засмя се горчиво Борис. — Ех, Василе, Василе, нима пържолата не ти стигна, та още си така свиреп?… — махна с ръка и добави: — Нейсе. Всеки с неговото. Ами ти, Янко, ти какво ще кажеш? Какво би искал ти утре, когато дойде новият живот?
Юношата отвори очи, поруменя и сериозно отсече:
— Ще стана червен авиатор. Ще ида в Индия, в Африка, ще се боря с колониалния империализъм и ще видя целия свят.
Борис подпря глава на ръката си и тихо въздъхна:
— Така… Всеки знае какво иска… Пък аз, истина ви казвам, не съм и мислил за това. Само от вчера съм като замаян: все ми се мержелеят кипариси, лозя, синьо-синьо море и топлите скали на Крим. Помниш ли, Васка: „Оттуда виден и Кавказ!“ Ех, да дочакам веднъж тоя ден — и ще отида, вярвайте, ще отида!… Почивен дом в Ливадия, момчета! Месец само да гълтам оня въздух — и ще се върна с нови дробове.
Влязоха други хора и глъчката порасна. Въздухът ставаше по-тежък. Борис се закашля лошо. Още ракия пристигна на масата. Сега по бузите му заигра руменина и той цял се оживи. Извади от джоба си пожълтяла хартийка и със стеснение каза:
— Рових днес из книжата си, та намерих едно старо стихотворение — „На баща ми“, когато беше жив… Не съм го печатал… А, струва ми се, не е съвсем лошо… Ще ви го прочета.
Дружината се приближи и заслуша.
— Чудесно! — възкликна Вихров. — Така — враждуващи до смърт!
— Браво! Знаменито, планетарно! Поете на революцията, за твое здраве! — дигна чаша Вихров. — По- нататък!
— По-нататък — засмя се поетът, — по-нататък… няма да го харесаш. По-нататък е — ерес.
— Карай! — отвърна възторжено другият.
Борис продължи със своя глух, загубен глас, който идеше сега нейде много издълбоко. Лицето му стана сериозно, думите звучаха отчетливо и тежко в гъстия въздух на кръчмата.
— Стой! — махна с ръка Вихров. — Стига! Това наистина е… не ерес, ами чисто и просто — контр- революция. Не, не може да бъде! — викаше той. — Ти си писал това отдавна, нали, днес ти не мислиш така! „Прави сме еднакво двама ний!“ — насмешливо повтори разгорещеният художник. — Прави сме само ние, ние! Прав е винаги новият, силният, прави са милионите, масите! Така ли е, другарю Бисеров?
— Навярно е така — примирително отвърна Борис. — Нали ти казах, няма да ти хареса. Хайде, стига. Прав си…
В компанията на дъното избухна кавга. Кръстьо се облегна назад, притвори очи и полугласно запя. Плавна и унила мелодия се изви като лента и опаса главите на четворицата:
В това време вратата широко се отвори и вътре се вмъкнаха бързо стражар, двама войници с натъкнати ножове и цивилен в жълта мушама. Глъчката тутакси затихна. Войниците застанаха при вратата. Стражарят сърдито заповяда:
— Всички, личните карти!
Цивилният бързо огледа посетителите, надникна в дъното, в кухнята, върна се при стражаря и проверката почна.
Още в първия миг веждите на младите хора тревожно и ядовито се сбраха. Виното и омразата пламнаха в жилите им. Несъзнателно раменете им се издигнаха наедрели, ръцете в джобовете се свиха в юмруци.
— Без глупости! — пошепна Борис. — Вадете си картите!
Хората бяха вече до тяхната маса. Вихров, побледнял, подаде легитимацията си и се изправи.
В това време Борис весело се провикна:
— О-о, здравей бе, полицийо! Проверка ли?
Стражарят и цивилният намръщено се обърнаха.
— Как е, здраво-живо? — смигна поетът. — Не ме ли позна бе, партийо? — И подаде журналистическата си карта.
— Ваша милост, кой бяхте, господа? — учудено го гледаше младото стражарче.
Цивилният дочете гласно: „… редакция на