смърт“.
— „Внезапна смърт“ ли? — Норико замислено наведе глава. — Е, това не е ли нещо от много отдавна? Говореше се, че напълно здрави хора внезапно умират нощем.
— Да, дължи се на преумората при по-заетите хора, нещо подобно на парализа на сърцето на нервна почва. И тази пролет рязко нараснаха подобни случаи.
— Пак ще дойда. А сега трябва да вървя — Норико кихна. — Ах, отвратително! — Тя изтри носа си с кърпичка. — Дойдох, само чух за грипа и вече се заразих.
— Свръхчувствителна натура си.
— Слушай — Норико се обърна на прага. — Измислили сме лекарство срещу рака, осъществяваме телевизионни предавания в световен мащаб, а срещу някакъв си грип не сме намерили защита, какво е това?
— Такъв е светът. Въпреки че изпращаме ракети и до Марс и изразходваме толкова средства, как мислиш, колко процента от населението на Земята е осигурено с медицинска помощ? В Непал върлува едра шарка. — И специалистът с ирония добави: — Ако се отделят само половината от военните разходи, които се правят всяка година, каквато и епидемия да избухне, ще покажем, че можем да я спрем.
Когато излезе навън, журналистката имаше чувството, че навсякъде гъмжи от вируси. И при грипа, и при детския паралич заразата се предава по въздуха. Мухите, комарите и мишките — защо тези малки животинки, които разпространяват болестите, не изчезнат? Ала топлите лъчи на пролетното слънце и мисълта за интервюто в луксозния хотел бързо я накараха да забрави тези ужаси. За да се успокои съвсем, тя се обади по телефона и предаде информацията за грипа, а после се отправи към хотела на срещата с прочути културни дейци от Кансай.
Късно през нощта, доста пийнала, Норико се върна в квартирата си, която бе недалече от центъра на града. Докато се качваше по стълбата на втория етаж, тя чу тихо скимтене. Беше толкова тъмно, че мракът сякаш ставаше осезаем. Норико отключи и тъкмо се канеше да влезе в стаята, когато нещо дребно зашава по пода. Присвивайки помътнелите си очи, Норико впери поглед в неясното мърдащо петънце и от гърлото й се изтръгна остър писък. Страшно пребледняла, тя с трясък хлопна вратата и побягна към телефона. След като звъни дълго, от отсрещната страна вдигнаха слушалката и на Норико й олекна.
— Аз се върнах — рече тя.
— Какво се е случило? — обади се с пиянски глас телевизионният директор, с когото току-що се беше разделила.
— Моля те, ела веднага! — отговори Норико, потискайки повдигането, което стигна до гърлото й.
— Какво има, какво се е случило?
— Бързо… — след последната дума тя вече не сдържа стона си.
— Ей! — изненадано извика гласът отсреща. — С една дума, ка…
Норико окачи слушалката и се подпря на стената… До стъпалата върху килима беше това нещо. Даже две…
— Нищо и никакви си мишки — усмихна се мъжът.
— Но аз не мога да ги търпя, при това са мъртви, виж — умрели са.
— Ти слагала ли си отрова за мишки? — попита мъжът, отваряйки капака на шахтата за смет.
— Измий си ръцете! — извика Норико. — Отгоре на умивалника има крезол, извинявай, но не би ли поръсил тук и там?
— Много си чувствителна — засмя се гостът, докато изпълняваше молбата й.
В стаята замириса на болница.
— Е… — огледа се той, триейки ръце в панталона.
— Благодаря ти за помощта. Почакай малко… — Норико свали палтото си.
— Ще пийнеш ли чай… Или по-добре бренди? Да го опиташ?
Мъжът смутено и неловко седна на стола.
— Може да пийна.
Беше тиха пролетна нощ. Чуваше се само тиктакането на часовника.
Норико постави на масичката бутилка и две чаши. На себе си сипа вода във висока чаша.
Звукът от изливащата се вода и звуците от отварянето на шишето ясно се откроиха в нощта. Те бяха подходящ фон, а и удобен повод да се подхване разговор.
Двамата бяха седнали един срещу друг и мълчаливо вдигаха чашите. Мъжът усети как острият аромат на алкохола го щипна по ноздрите и кихна.
„Грип!“ Норико се вцепени. „Грип…“
Изведнъж някъде започна да вие куче. Вой, който навяваше отчаяние и скръб… О-ооу, ооо-оу!…
— Отвратително — без да иска измърмори Норико. — Отвратителен вой…
— Свършва-ам, свършва-ам! — Засмя се мъжът. — Това не беше ли от Хагивара Сакутаро21?
Изведнъж проточеният вой секна.
— Умря! — Норико стисна чашата. — Това куче умря!
— Едва ли… — мъжът вдигна вежди. — Какво става тази нощ с тебе?
— Чу ли, изведнъж спря да вие. Различаваше се от обикновения кучешки вой…
Мъжът вдигна чашата и като че ли нарочно погледна ръчния си часовник:
— Един часа през нощта.
— Виж… — Норико стисна здраво облегалките на стола и без да поглежда към мъжа, рече:
— Не се връщай… остани тук… страх ме е.
Той я изгледа бавно, сякаш предчувствуваше нещо или пък я преценяваше. След това също тъй бавно стана, заобиколи масата и седна до нея, поставяйки ръка върху рамото й. Норико трепна.
„Макар че се страхува от мишки, май разигра театър, като ме извика тази нощ — помисли си мъжът. — Стара мома, ако не излъже нещо, няма да има с кого да спи. Давай, давай…“
Норико хвана мъжа за ръката. Суха, безчувствена ръка — този директор нищо не струва. Допреди малко се тревожеше, а сега я гледа със самодоволна физиономия, с вид на покорител на женските сърца, който й прави благодеяние. Но дори и да е така, тя бе доволна. В сърцето й се впи някакво предчувствие, някакъв първобитен ужас.
„Страх ме е… — помисли си неволно Норико, — мишките, кучешкият вой, нощта с бледата луна — когато надвисва бедствие, когато дъхът на някаква епидемия струи от тъмнината, така се притискат един към друг мъжките и женските животни. Този, който е тук, не е телевизионният директор — голокожо животно без муцуна, а самец.“ А от дълбините на съзнанието й на цивилизован човек се надигаше предчувствието на самката, предчувствие за беда, която приближава…
„Трепериш ли… — каза погледът на придобилия добро настроение мъж. — Не се бой, в близките няколко години ще се грижа за тебе.“
„Прегърни ме силно… — мислеше си Норико, склонила глава на гърдите на мъжа. — Глупак! Не искам да се бавиш… само силно ме прегърни и ще престана да треперя…“
В спалнята мъжът откри снимка на поставка.
— Чия е?
— А, тази ли? — промърмори Норико, забелязвайки интереса на мъжа. — На един човек, който сега е на Южния полюс…
Мъжът изсумтя и понечи да обърне снимката.
— Не пипай! — извика Норико изпод тялото на мъжа.
— Това възлюбленият ти ли е?
— Не, просто приятел.
Когато нощта започна да избледнява, Норико изплашено отвори очи. Чаршафът се бе усукал и двете й рамене бяха голи и ледено студени.
„Що за глупост“ — помисли си тя, спомняйки си за нощта.
Безсрамно голият гръб на мъжа беше точно пред очите й. Норико сви устни и напрягайки рамене, се повдигна.
Ужасът още беше там. Едва доловим мирис на крезол в стаята, празнота в стомаха, свиване на сърцето,
