Линда почувства прилив на пълно ободрение и радост, но точно тогава един полицай с розово лице я подхвана енергично под мишниците и започна да я тегли встрани от пътя. Тя започна да се съпротивлява и друг полицай дойде на помощ и я хвана за краката. Настъпи момент на неприличие, когато почувства, че полата й се вдига над бедрата, и тогава те безцеремонно я захвърлиха на тротоара.
Помогна си с ръце, изправи се на крака и откри, че е загубила обувките си и по някакъв начин е порязала ръката си. Шалът беше изчезнал, а косата й беше в безпорядък.
— Изглеждаш доста раздърпана май, а? — заговори я отново тъмнокосият млад мъж. — Искаш ли да опитаме пак?
Някакво момиче сграбчи ръката му.
— О, хайде, Пол — рече то. — Да тръгваме. Не ни е притрябвало пак да ни натъпчат там, на „Бау Стрийт“. — Беше дребна на ръст и млада, с дълга, светлоруса коса.
— Слушай — каза той на Линда, — по-добре ела с нас. Имам една позната, която живее тук наблизо, и навярно ще можем да вземем назаем от нея чифт обувки.
— Ами… — започна Линда.
— Да не се бавим тук, Пол — рече момичето свадливо.
— Добре — реши Линда и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата.
Пол я държеше под ръка и я водеше през човешката маса. Приятелката му, с права пусната коса, се влачеше отчаяно отзад.
— Казвам се Пол Бедфорд, а ти?
Линда хвърли поглед към него. Беше висок, с тъмносивкави очи. Предположи, че трябва да е на двайсет и две. Намери го неудобно привлекателен.
— Мисис Купър — каза тя решително.
Той я погледна със странен поглед, наполовина развеселен, наполовина озадачен.
— Мисис Купър, а?
Тротоарът беше студен и твърд под краката й, обути с чорапи, и тя почувства, че иска да си е на спокойно и сигурно място у дома, и да не обикаля безумно из Трафалгарския площад с някакъв странен млад мъж, когото беше срещнала едва преди десет минути.
— Имам кола, спряна наблизо — каза тя. — Мисля, че ще е по-добре, ако се върна при нея. Сигурна съм, че имам едни стари обувки в багажника.
Но Пол вече я водеше оттатък пътя по „Нюпорт Стрийт“.
— Пристигнахме — каза той, удряйки силно по една стара, очукана жълта врата. — Поне се качи, ще ти превържем ръката и после ще те изпратя до колата ти.
Приятелката му го погледна намръщено.
Най-накрая вратата беше отворена от едно чернокосо момиче без грим. Беше облечено с дълъг дрипав домашен халат от синьо-златист китайски брокат5 и кожени чехли, които някога са били бели.
— Здрасти, бейби — поздрави весело тя Пол, — а как е малката Мел? — кимна към приятелката. — Елате горе.
Последваха я по тесни стълби и влязоха в огромна стая, боядисана изцяло в черно. В единия ъгъл имаше голямо легло, наоколо бяха разхвърляни безброй книги и възглавници; грамофон с плоча на Майлс Дейвис беше усилен до дупка. Това беше цялото обзавеждане.
— Къде е твоя старец? — попита Пол.
— Отиде на митинга с тълпата — каза момичето.
— Искаме да пийнем нещо — рече Пол. — И ние бяхме в блъсканицата. Това е мисис Купър; тя поряза ръката си и загуби обувките си. Наистина беше смачкана.
Момичето се усмихна.
— Винаги успяваш да привлечеш хора. Седни, ще ти донеса една бира, това е всичко, което имаме.
— Ела — каза Пол на Линда. — ще оправя ръката ти. — Отведе я в банята, която беше изненадващо бяла и изглеждаше доста чиста. — А къде е мистър Купър? — попита той.
Тя го погледна хладно.
— Отсъства по работа.
— Какво е името ти, като се махне мисис Купър?
Тя се поколеба, после каза:
— Линда. Защо?
— Просто исках да знам.
Спогледаха се една дълга минута, след което тя погледна смутено в пода. Нелепо е, помисли си тя. Какво правя тук с това момче? Какво ли прави сега Дейвид? Трябва да се махна.
Откриха кутия с превързочни материали и Пол превърза ръката й.
— Това първият ти митинг ли беше?
— Да — отговори тя. — Виж какво, аз просто трябва сега да се върна в колата си. Наистина е хубаво от твоя страна, че положи толкова много грижи, но у дома има хора, които ме очакват и ще се притесняват ако закъснея.
— Добре — рече той. — Ще те изпратя. Не мога да те оставя да обикаляш из Лондон без обувки.
Върнаха се в голямата черна стая. Светлорусата Мелъни седеше, стискайки в ръка кутия бира. Скочи, когато Пол влезе, и се втурна към него. Линда забеляза, че не е много хубава; реши, че е прекалено слаба и косата й е ужасна!
— Пийни си малко бира — предложи Мелъни. Имаше хленчещ глас.
— Не, ние изчезваме — рече Пол. — Ще се върна скоро. Чакай тук.
Момичето очевидно поиска да възрази, но не посмя да го стори.
Пол целуна стопанката на стаята.
— До скоро — каза той.
Линда каза довиждане и двамата излязоха. На улицата той отново я подхвана за ръката, но тя я разтърси, освободи се и каза:
— Не обичам да ме държат под ръка.
— А какво обичаш?
Тя не отговори.
Продължиха мълчаливо към колата й. Тя се чувстваше притеснена и неудобно по чорапи. Освен това тротоарът беше студен и твърд и тя отново си пожела да е на удобно и сигурно място у дома.
Когато стигнаха до колата, той й помогна да влезе.
— Къде живееш? — попита вежливо той.
— Финчли6. Имаме къща там.
— Хей, та ние сме съседи. Аз живея в Хамстед7. — Той стоеше на тротоара и се облегна на вратата на колата. — Можеш да ме закараш. Имаш ли нещо против?
— Мисля, че трябва да се върнеш при приятелката си — каза тя нервно. Просто искаше да полети с колата и да го остави да стои там. Разбра, че е пленена от него и се чувстваше някак уязвима.
— Няма нужда, Мел ще намери пътя за в къщи. И без това обикновено го прави. — Заобиколи от другата страна и седна до нея.
Сега или никога, помисли си тя. Или ще му кажа да се маха, или приемам факта, че той проявява интерес и му позволявам да разбере, че и аз проявявам интерес. Почувства, че е втренчил поглед в нея. Запали двигателя.
Линда караше като опитен шофьор през оживения трафик. Пол седеше безмълвно до нея и мълчанието му я караше още повече да усеща неговото присъствие. Най-накрая тя проговори:
— Приятелката ти няма да остане много зарадвана от теб, след като изчезна така.
— Няма значение.
Отново се умълчаха. Тя реши да спре колата когато стигнат Хамстед, да изчака той да слезе, да му махне с ръка и да се отдалечи бързо. Нямаше да му даде никакъв шанс да заговори за следваща среща. Инстинктивно знаеше, че той ще поиска да се видят.
— Забелязах те веднага — каза той.
— Какво? — попита тя сепната.