Дарио бързо премига. Изглежда не можеше дори да пръдне, без шибаният Бонати да разбере.
— Знаеш ли какво? Никога не съм си представял, че си толкова способен — замислено продължи Енцо. — Но ти направи точно това, което трябваше — той подхвърли друга ядка в устата си и посегна към чашата с минерална вода. — Значи така, свърши с педерастчето, обади се на Коста Зенокоти и той изпрати Сал да оправи бъркотията. Но какво се случи после?
— И аз искам да разбера това — измърмори Дарио.
— Сал те отвлече, ето какво — обяви Енцо драматично. — Този, който Коста изпраща да ти помогне, те отвлича!
Дарио чак се наклони напред в стола, нетърпелив да чуе още нещо.
— Защо? — изстреля Енцо. — Питаш се защо, нали? — замълча, многозначително го погледна, после продължи с притихнал глас. — Защото твоето семейство иска да се отърве от теб. Разбираш ли какво ти казвам? Искат да те смажат, да те изхвърлят зад борда, да те пъхнат два метра под земята. Джино и Лъки те искат мъртъв… Разбираш ли, момче?
Дарио си пое дълбоко дъх. Значи в основата на всичко е била Лъки.
Коста се почувства значително по-добре, когато Лъки се съгласи да се срещне с баща си. Стори му се малко странна, но реши, че при стечението на обстоятелствата това е съвсем естествено.
— Ела сега с мен в хотела — помоли той. — Джино те очаква.
— Не мога да дойда сега — някак безучастно каза тя. — Чакам няколко телефонни обаждания. Но по- късно ще дойда. Обещавам.
Коста крадешком погледна часовника си. Наближаваше два и половина.
— Тогава ще те чакаме в четири, в „Пиер“.
— Чудесно. Ще дойда. Не се безпокой, няма да те подведа. Честно — тя се наведе и леко го целуна. Изглеждаше толкова уморен, притеснен и остарял. Толкова се тревожеше… Как ли щеше да изглежда, ако знаеше това, което тя знае…
Коста побърза да се върне в офиса си.
— Господин Зенокоти — избърза срещу него секретарката му, — Дарио Сантейнджело е на телефона. Обажда се за трети път.
Коста грабна слушалката.
— Дарио? Къде си? Опитвах да се свържа с теб. Всичко наред ли е?
— Всичко е наред. Поразходих се с мои приятели. Хей, прочетох във вестниците, че Джино се е върнал. Искам да го видя.
— И той иска да те види. Можеш ли да дойдеш в „Пиер“ в четири?
— Добре… — Дарио за секунда се поколеба. — Лъки ще дойде ли?
— Да. Сега, когато баща ви е тук, ще бъде най-добре двамата да оправите отношенията си. Наистина мисля…
— Като се видим, ще говорим за това — прекъсна го Дарио и затвори телефона.
Енцо седеше малко неспокоен в голямото си кресло и слушаше репликите на Дарио.
— Е? — кратко попита той, щом Дарио приключи разговора.
— Днес, в четири часа, в „Пиер“. И двамата ще са там.
Енцо кимна.
— Тогава направи, каквото трябва да направиш — насърчи го той. — Нали ще го направиш, Дарио?
Джино се разхождаше бавно в апартамента си и усилено обмисляше положението. А то си беше като възпалени хемороиди на задника. Налагаше се да използва сила. Бонати трябваше да разбере, че той няма да отстъпи дори на сантиметър. Нито един проклет сантиметър. Двата хотела във Вегас бяха негови. Естествено Бонати имаше парче от „Мираж“, но само толкова — парче от баницата. Не цялата.
Но пък Бонати имаше на разположение цяла армия главорези, докато това не беше в стила на Джино. Неговият стил беше големият бизнес, деловите отношения с нормални хора, установяването и поддържането на ключови контакти, които са много по-ценни от армия главорези.
До пристигането на Лъки в хотела той се беше обадил на достатъчно познати, за да се увери, че действително се води голямо разследване на Бонати и всеки момент можеше да му бъде предявено обвинение. Енцо беше успял да се измъква от хиляди обвинения досега, но от това нямаше да може. Беше много сериозно и подплатено с неоспорими доказателства.
Усмихна се мрачно. Ако властите пипнеха Енцо, това решаваше много от проблемите му. И трябваше да побърза да си вземе парите, които му дължеше.
Коста влезе преди Лъки, прекоси хола на апартамента и изчезна в спалнята. Джино втренчи поглед в дъщеря си. Беше смаян, гледаше я и не можеше да изрече нито дума. Сякаш беше застанал пред огледало. Видя себе си. Вече пораснала, Лъки наистина се беше превърнала в негово женско копие. Очите й бяха същите като неговите — опаловочерни езера. Лъскавата черна коса и формата на брадичката й, чувствената уста с огърлицата блестящи зъби… Господи! Но тя не беше Джино. Беше изумителна — като дива, разкошна, черна орхидея.
Веднага почувства, че вече не е онова глезено момиче, което беше оставил при заминаването си от Америка. Беше жена. Самоуверена. Уравновесена. Силна.
Усмихна се и протегна ръце.
— Лъки!
Тя също беше слисана. Така ли очакваше той да решат отношенията си? Толкова лесно? Една прегръдка и едно прочувствено „Лъки!“?
— Здрасти, Джино. Добре дошъл — тя се направи, че не забелязва спонтанния му порив да я прегърне, гласът й прозвуча превзето и високомерно.
Тъпачка! Хиляди пъти тъпачка! Защо му каза „Добре дошъл“, след като нямаше никакво намерение да му го казваш…
Той озадачено я погледна, поколеба се и малко сковано отпусна ръцете си, като сви рамене.
— Я виж ти! — изрече още по-сковано той. — Колко си пораснала!
Тя студено го изгледа.
— Аз пък си мислех, че съм пораснала, когато ме омъжи на шестнайсет години.
Сега вече Джино се намръщи.
— Е, този брак се оказа несполучлив. Но пък те предпази от много проблеми, нали? Никога ли няма да ми простиш за това, детко?
Тя забеляза бутилка шампанско на масичката и тръгна нататък.
— Да ти налея ли? — неловко попита тя.
— Още ми е рано.
Лъки наля за себе си пълна чаша от кехлибарената течност, бавно я вдигна към устните си и отпи солидна глътка.
Джино не сваляше очи от нея. Най-накрая проговори:
— Мисля, че е по-добре да поговорим.
Втренченият му поглед й лазеше по нервите.
— Да, трябва — натърти тя и се хвърли в атака. — Докато те нямаше, много неща се промениха!
Той се направи, че не е усетил агресивността й и меко попита:
— Така ли?
— Така! — искаше погледа, който му отправи, да бъде толкова настойчив като неговия, но не издържа и извърна очи. Отиде до прозореца и погледна навън. — Сега съм в бизнеса… в целия бизнес.
— Разбрах.
Тя се обърна и го погледна твърдо, с пламтящи очи.
— Мога да ти го кажа, мога! Няма начин да ме изхвърлиш. Никакъв начин.
Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота
