— Джино — Коста излезе от спалнята, — би ли ми поръчал нещо разхладително от рум-сървиса?
По дяволите! Коста! Няма да успее да премахне и тримата. По дяволите! Защо Бонати не му беше казал какво да прави с Коста?
Всичко се обърка. Но той щеше да го направи, разбира се щеше да го направи, но не сега. Друг път. Утре. Вдругиден. Бонати щеше да разбере. Трябваше да разбере. Рио можеше да бъде отложен с ден или два. Милионът нямаше къде да отиде. Пръстите му отпуснаха дръжката на пистолета. Джино го гледаше странно — като че ли усети.
Дарио скочи и се втурна към вратата.
— Трябва да тръгвам, забравих нещо важно — през рамо подхвърли той.
Сега и тримата впериха погледи в него. Ръката му, хлъзгава от пот, посегна и хвана металната топка на бравата.
— Хей — започна Джино, — какво става с теб? Искам да поговорим. Искам…
Завъртя топката и избяга, следван от вика на Джино, но не погледна назад. Втурна се към аварийната стълба — както Бонати му беше казал да направи. Препъна се и падна, надигна се, но отново се препъна. Не му стигаше въздух, задушаваше се. Проклетият кобур с оръжието болезнено глождеше мишницата му.
Защо тичаш? Не си направил нищо!
Постепенно овладя паниката си. Когато стигна първия етаж, вече дишаше нормално.
Излезе спокойно от хотела и се огледа. Отсреща, до тротоара, видя Русо и му кимна, че всичко е наред.
Русо също го видя и кимна едва забележимо в отговор.
После се случи нещо, което Дарио нямаше време да осъзнае. Както си стоеше пред входа на хотела и чакаше Русо да пресече улицата и да го придружи до колата, почувства силен удар в гърба. Господи! Толкова силен, че костите му изпукаха.
Обърна се да види какво се е стоварило върху него, отвори уста да проговори, но вместо думи от нея бликна фонтан кръв.
Върху лицето му се изписа изненада. Бавно започна да се свлича. До него достигаха приглушено крясъците на хора.
Умирам, помисли си той. Простреляха ме!
Тялото му тупна безжизнено и бездиханно на тротоара.
Стивън седеше зад бюрото си и преведен напред внимателно преглеждаше документи, магнетофонни записи, книжа, отчети, показания… Беше ги проверявал стотици пъти. Сега прости си намираше работа, за да убие времето.
Боби тихомълком влезе в офиса.
— Хей, приятел, какво правиш?
Стивън вдигна глава.
— Просто преглеждам нещата…
— Не бе, попитах те какво направи с колата. С мерцедеса? Откри ли на кого е?
— На кого?
— Името Сантейнджело да ти говори нещо?
— Лъки… Сантейнджело — бавно повтори Стивън.
— Дъщерята на Джино Сантейнджело, който току-що се върна в града след дългогодишно изгнание. Приятел и съдружник на Бонати, въпреки че не открихме нищо, което директно да го уличава. Не е замесен в бизнеса с наркотици и рекета. Въпреки това двамата са тясно свързани — Боби развълнувано приседна върху ръба на бюрото на Стивън. — Е, какво ще кажеш?
За малко и двамата мълчаха.
— Сигурен ли си? — попита най-накрая Стивън.
— Когато Боби де Уолт има информация, тя е абсолютно сигурна.
Стивън се замисли за Лъки и се намръщи. Защо не му беше казала? Защо пък трябваше да му казва? Той не й беше казал нищо за себе си.
Но тя, естествено, е знаела кой е той. Сигурно е подготвила цялата игра, за да разбере може ли да изкопчи от него нещо.
И прекъсването на тока в целия град? Май въображението ти се развихря, момче!
Беше съвпадение.
— Пиленцето изглежда е дяволито парче — отбеляза находчиво Боби. — Има снимка в досието. Бонати й е кръстник. Била е на откриването на „Маджириано“ във Вегас. Хайде, Стивън, кажи какво знаеш, де!
Стивън неопределено махна с ръка.
— Нищо.
— Нищо? Тогава защо издирваш колата й?
— Господи! Ако разбера, че е съучастничка на Бонати, ще ти съобщя — рязко каза той. Почувства се необяснимо разочарован. Как въобще можа да се забърка с дъщерята на Джино Сантейнджело?
Телефонната уредба в офиса иззвъня.
— Да? — изстреля той.
— Господин Баркли, майка ви е тук и желае да ви види. А току-що пристигна съобщение, че документите, които очаквате, са готови и можете да ги вземете.
— Благодаря, Шийла. Случайно да си разбрала защо майка ми е тук?
— Не. Може ли да се качи при вас?
— Да — скочи от стола зад бюрото си и направи знак с вдигнат палец към Боби. — В играта сме. И ще я изиграем успешно.
Боби нададе победен вик.
В същия момент Кери влезе в кабинета му и Стивън я грабна в прегръдката си. Притисна я до себе си силно и топло.
— Мамо, толкова съм ти благодарен, че най-накрая намери време да откриеш къде работя, но в момента работим по много спешен случай. Защо не наминеш утре. Ще обядваме заедно.
— Стивън — гласът й беше сподавен, задъхан, — трябва да говоря с теб.
— Не сега, скъпа. Съжалявам, но в момента се готвя да дам ход на най-неразбиваемото съдебно обвинение за годината. Истински бисер. Л. У.
— Това означава лично удовлетворение, госпожо Баркли — засмя се Боби.
— Много е важно — тихо каза Кери. — Нямаше да дойда тук, ако не беше толкова важно.
— Тогава ще се отбия при теб по-късно — протегна, грабна сакото си и го преметна през рамо.
Боби се приближи до него, телата им почти се допряха.
— Твоята стара лейди не изглежда много добре — прошепна той.
Едва сега Стивън я погледна. Вярно, не изглеждаше изискана и изрядна както обикновено.
— По-късно — той леко я целуна. — Обещавам. Защо сега не се прибереш вкъщи и не си починеш малко? Изглеждаш ми малко различна. С кола ли си?
Тя вяло кимна, после едва чуто прошепна, като се мъчеше да овладее неконтролираните нервни тръпки, които обхванаха цялото й тяло:
— Дай ми ключа от апартамента си. Ще те чакам там.
— Е, сега ми стана ясно. Имала си скандал с Елиът.
Тя нито отрече, нито потвърди. Той бързо бръкна в джоба си и извади ключа от апартамента си.
— Ще се прибера най-рано след два часа. Настани се спокойно — той й подаде ключа, после се обърна към Боби: — Хайде, Боби, започваме.
Кери остана неподвижна, вперила поглед в сина си, който бързо напусна стаята. За стотен път се попита дали е взела правилното решение. Докато пътуваше в таксито до къщата на Енцо Бонати, имаше достатъчно време да размисли. Всъщност какъв беше планът й? Да тръгне решително към входната врата, да заяви, че иска да види Бонати, да влезе при него и да го застреля? Така ставаше само по филмите, но животът беше доста по-различен от киното.
Имаше безброй „можеше ли да…“
Можеше ли да се изправи лице в лице с Енцо?
