Можеше ли да използва пистолета?
Можеше ли действително да застреля най-хладнокръвно друго човешко същество?
Можеше ли да избяга до колата и да се измъкне от къщата незабелязано?
Постепенно, докато пътуваше в задушната наета кола с изключена климатична инсталация, плувнала цялата в пот, тя осъзна, че намеренията й са неизпълними. Замисли се за други варианти.
Но се оказа, че има само един.
Да каже на Стивън истината. Да му разкаже всичко.
Веднага, щом взе това решение, сякаш животът се върна в нея. Почувства се енергична и млада. Запали колата и подкара към града, без да обърне поглед назад.
Стивън имаше право да знае. Каквото и да се случеше, щеше да му каже истината.
— Какво, по дяволите, става с това момче? — изгърмя Джино. — И знаеш ли какво? Стори ми се, че като че ли бърка под сакото си за пищов. Забеляза ли движението му, Коста?
— Не, не видях такова нещо.
— Аз го видях — каза Лъки. Не бих пропуснала подобен жест от Дарио.
— Не разбирам какво става — раздразнението обхващаше все по-силно Джино. — Собственото ми хлапе да пристига тук с пищов. Върни го обратно, Коста. Мисля, че е време да покажем правия път на малкия педи.
— Охо! — възкликна Лъки. — Мисля, че мъничко си закъснял да го вкарваш в правия път. Ако му беше отделил повече внимание, когато беше още пубер…
Джино остро реагира:
— Ти с кого си мислиш, че разговаряш?
Тя пламна цялата, но не отстъпи.
— С теб. Говоря с теб. Когато Дарио и аз бяхме малки, нямахме семейство. Нито семеен живот. Бяхме затворени в оня мавзолей Бел Еър като прокажени. Не ни се разрешаваше да имаме приятели. Не ни се разрешаваше да ходим на кино като другите деца. Ако трябваше да си купим нещо, една от твоите горили ни дишаше във вратовете. Не се чудя, че Дарио днес е такъв…
Той я смрази с погледа си.
— Да, да, животът ти беше ужасен — прекрасен дом, най-хубавото, което можеше да се купи с пари.
Тя едва не се нахвърли върху него.
— Пари! Да ти пикая на парите! Исках теб през тези години. Исках да се грижиш за мен, да бъдеш до мен. Исках да имам до себе си баща от плът и кръв!
Думите й се забиваха като куршуми в сърцето му.
— Винаги съм правил най-доброто за вас — дрезгаво каза той, — най-доброто, което знаех, че…
— Е, явно не е било достатъчно — сряза го тя.
Отдолу, откъм улицата, се чу приближаващият вой на полицейски сирени. Коста пръв реагира — приближи до прозореца да види какво става.
— Ти защо още се мотаеш тук — изкрещя му Джино. — Върви и доведи тук Дарио!
Коста припряно излезе.
Лъки въздъхна.
— И аз ще вървя — каза тя. — Ти и аз, ние просто не можем да общуваме. Никога не сме могли.
— Говориш за мен, като че съм ти чужд човек — разпали се той. — А какво ще кажеш за теб самата. Ти моя дъщеря ли си? Бягаше от училище. Чукаше всичко, което носи гащи. Ходиш…
— Не съм! — прекъсна го тя, кипяща от ярост. — И дори да беше така, какво от това?
— Какво от това ли? Нима не разбираш? Какво от това? — поклати печално глава. — Права си, Лъки. Ти и аз не сме на една вълна. Защо не тръгваш? Седем години и нито една шибана пощенска картичка. Това било дъщеря!
— А ти писа ли ми? — обвини го на свой ред тя.
Джино се почувства много, много уморен. Някой започна да удря по вратата.
— Кой е? — наежи се моментално Джино.
— Коста. Отвори! Бързо!
Лъки вдигна чантата си. Нещо отвътре, нещо, което не можеше да определи, я караше да заплаче.
Джино отвори вратата и Коста влетя вътре пребледнял и разтреперан.
— Дарио е застрелян — едва успя да каже той, останал без дъх, — отвън, пред хотела. Мъртъв е.
— Мили Боже! — изкрещя Джино. — Мила Майко Божия!
Лъки замръзна.
Джино внезапно сграбчи с ръце гърдите си и се олюля. Политна към дивана. От устните му се отрони тихо стенание.
— Какво ти е? — скочи към него Лъки. — Какво ти е?!
Той само отново изстена. Лицето му посивя и за секунда върху него се отпечата истинската възраст на Джино — неговите седемдесет и една години.
— Сърцето… — почти неразбираемо произнесе той. — По-добре… лекар… бързо…
Петък, 15 юли, 1977
Ню Йорк, Вечерта
Енцо се беше излегнал в леглото в спалнята си и бързо и яростно превключваше с дистанционното управление от канал на канал. Вниманието му привличаха само новинарските емисии.
— Мили — оплака се захаросаната блондинка, която подскачаше в кралското му легло, облечена единствено в кремави копринени бричове, — искам да гледам… Игра с другия пол.
— Я се обличай, за Бога — изръмжа той. — Вече ми се повръща от циците ти. Това, което вече видях, ще ми стигне за цял месец.
Тя се нацупи.
— Аз си мислех, че харесваш големи цици.
— Облечи се, тъпачке. Извикал съм тоя човек да дойде специално, за да те види от Холивуд. Облечи се и млъквай!
Тя изпълзя от леглото, все още нацупена, като се любуваше на отраженията си в огледалата, които покриваха цялата стена, и бързо отиде в банята.
Енцо се намръщи и отново започна да превключва каналите. Проклети шунди! Ставаха само за ебане! Но му харесваше около него да се навърта някое щуро парче, което да събира очите на всички и да надървя мъжете, когато влезеше в някой ресторант с нея. Тази беше с най-убийственото въздействие. Имоджин. Осемнайсетгодишна. Бивша красавица на месеца на „Плейбой“. С близо метър гръдна обиколка, с която удряше в земята всички останали, с които си беше имал работа.
Тъпото момиче искаше да стане филмова звезда. И той щеше да я направи звезда. В нея се криеше голям бизнес.
— Вик — извика силно той, — къде е шибаното съобщение за Джино и Лъки? Искам да кажа, че досега трябваше да го пуснат по новините, нали така? Дарио трябва да ги е застрелял вече!
Големия Виктор влезе тромаво и тежко.
— И аз се чудя, шефе. Може и да не са ги открили още.
— Говориш с гъза си. Та те са в хотел. Не можеш да убиваш хора в хотел, без никой да ги намери. Някоя прислужница, някоя дама, дето все си вре носа в съседната стая. Просто някой.
— Чудя се, шефе.
— Майната ти, само това ли можеш да казваш? Сигурен ли си, че работата е свършена?
— О, да, шефе, сигурен съм. Русо е видял знака от самия Дарио. Точно както беше уговорено.
— Къде е Русо?
— Ще пристигне всеки момент. Кара оня филмов продуцент. Трябва да го вземе от „Плаза“, нали ти каза.
— О’кей — вниманието на Енцо отново се насочи към телевизионния екран. Говорителката тъкмо съобщаваше за стрелбата пред „Пиер“. Не изглеждаше зле, само малко недохранена. Погледна лукаво
