встрани и си я представи гола. — Вик, направи ми една услуга. Позвъни в „Пиер“, кажи им да проверят апартамента на Сантейнджело и затвори. Обади се от уличен автомат.
Големия Виктор кимна.
— Добра идея, шефе.
— Моя идея. Аз съм единственият тук, който винаги има добри идеи.
— Обичам те, татко — шепнеше Лъки, наведена ниско над Джино в линейката. — Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш… Честно…
Но той не можеше да й отговори. Носа и устата му бяха скрити под кислородната маска. Но черните му очи не се откъсваха от нейните, казваха й, че й прощава.
Тя седя до него през целия път до болницата, стиснала здраво и топло ръката му. Изгаряше я желанието да му каже толкова много неща с надеждата, че няма да бъде твърде късно.
Щом пристигнаха в болница, настаниха Джино веднага в реанимацията. Коста пристигна почти веднага след линейката. Лъки видя, че възрастният мъж плаче. Стисна ръката му.
— Ще се оправи, Коста, ще видиш. Чувствам го.
Тя успя да се срещне с лекаря, който пое Джино. Дългото, слабо лице на мъжа беше мрачно.
— Вашият баща е с тежка коронарна тромбоза.
— Ще се оправи ли? — живо попита тя.
Конското лице на доктора стана още по-мрачно. Той се поокашля.
— Рано е да се каже. На медицински език вашият баща е с атеросклероза. Това е състояние, което поразява сърцето поради втвърдяване на коронарните артерии. Тогава те се стесняват, на тези места кръвта не циркулира, задържа се по стените на съда и постепенно се натрупва. Тогава артерията се запушва. Ако е запушена…
Докато лекарят монотонно й изнасяше лекцията си по медицина, тя се улови, че в главата й се въртят спомените за Джино като малка. Как я подхвърля във въздуха, как я прегръща топло и силно, как я целува. Изпитваше толкова силна любов към този човек — и към този, който лежеше в болничното легло и се бореше за живота си.
За миг намери пролука в спомените си и чу гласа на доктора, който продължаваше обясненията си:
— Както разбирате, госпожице Сантейнджело, нещата могат да се развият по различен начин. Както стесняването, така и запушването може да бъде съвместимо с един умерено активен живот. Това се случва при много пациенти в продължение на много години. Разполагаме с отлични нови лекарства, за да забавим съсирването на кръвта… Има комплекс от назначения, които значително подобряват прогнозата… — тук той уклончиво сви рамене. — В случая с вашия баща в момента все още не можем да кажем колко значимо е поражението. Ако издържи през нощта, ще имаме някаква надежда… и прогнозата ще е по- обнадеждаваща…
Втренчи в лекаря очите си, пълни с омраза и презрение. Какво му пукаше на тоя дали Джино е жив, или мъртъв?
— Благодаря ви, докторе — сухо каза тя.
— За момента състоянието му изглежда стабилно. Можете да се приберете и да си починете. Ще ви се обадим по телефона, ако настъпи някаква промяна…
Като че ли тя искаше да си ходи вкъщи.
— Мога ли да го видя? — попита тихо.
— Само за малко… въпреки че, колкото е по-спокоен болният…
— Благодаря ви.
Джино лежеше в тясното болнично легло с бледо като чаршафите лице. Към ръката му беше прикрепена система, очите му бяха затворени.
До леглото седеше медицинска сестра, готова да реагира при най-малката тревога — едра жена, която се обърна към Лъки в мига, в който тя влезе в стаята:
— Никакви посетители! Този човек е много зле.
— Този човек е моят баща — кипна Лъки — и докторът ми разреши да го видя. Ще бъдете ли любезна да почакате минутка навън.
Сестрата също кипна, ноздрите й обаче се разшириха — единственият израз на възмущението й. Стана и забързано излезе от стаята, цялото й поведение демонстративно изразяваше неодобрение.
Лъки застана до леглото. Сълзите се стичаха по страните й, но тя не ги усещаше. Стисна ръката на Джино и прошепна:
— Извинявай, че трябваше да се случи това, за да разбера колко много те обичам. Ние можем да общуваме, ако и двамата опитаме. Ако и двамата пожелаем да опитаме. Отдръпнах се от теб, защото ти ме изостави. Трябваше да го направя първа, за да не се почувствам наистина захвърлена, когато ти ме изостави. Обичам те. Ти си мой баща. И аз искам да живееш, искам го по-силно, отколкото съм искала каквото и да било на този свят. В моя живот.
Клепачите му леко трепнаха и той с мъка отвори очи.
— Искам от теб една… услуга — прошепна той с отпаднал глас. — Пести ми… чувствата, когато ще мога… да се справя с тях.
Гласът му беше много слаб, но тя чу думите му и разбра, че той знае. Лицето й засия, широко усмивка разтвори устните й.
— Спокойствие и пак спокойствие, а?
— Да, детко…
Очите му се затвориха и за известно време настъпи тишина. Лъки стискаше силно ръката му, усещаше как между двамата протича любов и разбирателство. Като че ли бяха свързани с общи кръвоносни съдове.
Той започна да говори нещо. Тя сведе глава към него. Думите се редяха в едва доловим шепот:
— Дарио… Семейната чест… Името Сантейнджело.
— Да, татко.
— Справи се… с това… Лъки — отвори уста да поеме дъх. — Отмъсти… за двама… ни… Бонати… е… този… Бон…
— Сестра! — изкрещя Лъки. — Помощ!
Уорис Чартърс се огледа за последен път. Беше готов. Изтупан от главата до краката. Калифорнийски шик. Лек, светъл, жълтокафеникав широк панталон и сако на Армани, леки кожени мокасини на Гучи, страхотни очила от специализиран магазин. Най-после… Всяко нещо заемаше мястото си…
Разроши леко косата над челото си с разперени пръсти, обърна гръб на огледалото и с леки стъпки пое надолу към фоайето на хотел Плаза.
Когато напусна болницата, Лъки беше изпълнена с решимост. Още утринта знаеше какво трябва да направи. Случилото се по-късно само потвърди, че колкото по-бързо реализира решението си, толкова по- добро. Не, налагаше се!
Прибра се право в апартамента си, където я очакваше Боги.
— Лъки, ужасно съжалявам за случилото се… — започна той.
— Знаеш ли, Боги, това променя доста неща. Не съм готова да се заема с Бонати точно сега. Необходимо ми е малко време. Защо не се върнеш във Вегас? След седмица ще се чуем и ще решим по кой точно път да тръгнем.
Той втренчи в нея непроницаем поглед.
— Смятах, че си човек на действието, а не съзерцател.
— И аз смятах така. Но точно сега трябва да се съсредоточа. Случилото се ме разстрои, Боги. С Дарио не се виждахме, не се обичахме… Но все пак той е мой брат…
— Кой го застреля?
— Ще разбера.
— Е, ти си знаеш, щом мислиш, че не мога да ти помогна с нещо — и той махна безпомощно с ръка.
