— Напротив, можеш да ми помогнеш — натърти Лъки. — Удари братята Касари — спря за миг, за да запали цигара. — Намери ми най-добрия. Сто хиляди долара — по петдесет на близнак. В брой. Можеш ли да го уредиш? Искам да се справят с тях незабавно.
— Ще ми довериш сто хиляди бона?
— Доверявала съм ти живота си, нали?
Той безмълвно кимна, после зарея поглед.
— Мога да го уредя. А Бонати?
— За него ще почакаме.
Боги си тръгна. Щом остана сама, Лъки се преоблече. Реши, че най-подходящо е да се облече в бяло — рокля от копринено жарсе от „Холстън“, която досега не беше обличала. Гримира се старателно, среса и тръсна черните си коси. Къдриците й свободно се разпиляха около лицето. Отключи едно чекмедже на тоалетката си и оттам извади изящна златна верижка с мъничък диамант и инкрустирания с рубини медальон, който Джино й беше подарил за нейния пети рожден ден. Отвори капачетата и се вгледа в снимката. Тя и Джино. Колко си приличаха двамата, дори тогава. Нежно се усмихна, затвори капачетата и окачи верижката. Тя нежно обиколи шията й, като фино златно бийе. След това извади диамантените обици, които й беше подарил на шестнайсетия й рожден ден. Бяха запазили същия блясък от деня, в който ги беше получила — седнала в Лас Вегас с Джино и Марко…
Застана пред огледалото и внимателно се огледа.
Беше готова.
Имоджин също беше готова — в панталон от модна къща „Спандекс“ и риза, която тя наричаше „цицеста“.
— Я махни тия лайна от теб — изгърмя Енцо. — Приличаш на уруспия, ебана от цялата мексиканска армия.
— Не знаех, че има мексиканска армия — намръщи се Имоджин.
Големия Виктор я загледа лакомо, докато тя фръцкаше задника си към вратата. Един ден, когато се справят с шефа…
— Не ми го побира главата — изръмжа нетърпеливо Енцо. Вече е седем, а по шибаните новини нито дума. Обади ли се в хотела?
Големия Виктор кимна.
— Новините в девет ще го съобщят със сигурност — успокой той Енцо.
— Трябва да го съобщят, иначе ще хвърчат глави…
Уорис седеше на задната седалка в поръчковия „Мерцедес“ на Енцо Бонати и си мислеше как ли изглежда това да си богат. Да притежаваш не само един-два милиона долара, а нещо много по-съществено, неограничени фондове. Господи! Каква мечта! И ако Убийствен изстрел се превърнеше в хит, мечтата щеше да се превърне в реалност. В шибана реалност!
Наведе се напред и почука по тъмната стъклена преграда, която го отделяше от шофьора. Стъкленият панел се плъзна безшумно.
— Колко още ни остава? — попита той.
В купето откъм шофьора нахлу силна миризма на марихуана.
— Не много — отговори небрежно шофьорът, истински главорез в черен костюм и коварно присвити очи.
— Винаги ли си дърпаш, когато караш? — опита се да подхване разговор Уорис с надеждата, че шофьорът ще му предложи една цигарка. Вместо отговор стъкленият пане безшумно се плъзна и той остана изолиран в задната част на колата.
Отново се облегна върху скъпата кожена седалка и започна да барабани с пръти по металната кутия с филма, оставена до него. Скоро… скоро…
— Така добре ли е, миличък?
Енцо присви очи и огледа Имоджин от глава до пети. Беше се преоблякла в червена блуза, завързана на възел под огромните й гърди, червена миниполичка, която вече не беше на мода, и високи бели ботуши.
— Ами… да се надяваме — изпръхтя сърдито той.
Всъщност нямаше никакво значение как изглежда. Щом той желаеше тя да се снима, тя щеше да изпълнява главната роля, без значение какво е мнението на Уорис по въпроса. Чартърс беше една от пешките, човек за прикритие. Филмът щеше да бъде сниман така, както искаше Енцо. Или въобще нямаше да има филм.
На прага се появи Големия Виктор.
— Пристигна, шефе — обяви той. — Къде ще го приемеш?
Лъки шофираше малкия си „Мерцедес“ металик като опитен автопилот. Влизаше остро в завоите и преодоляваше пъргаво всички препятствия по пътя. В купето звучеше серенада на Теди Пендърграс, тя припалваше цигара от цигара. Знаеше много добре пътя до къщата на Енцо. Можеше да стигне дотам дори със затворени очи — колата й автоматично щеше да я отведе там.
През колко уикенди беше намирала убежище в тази къща? Беше преспивала в стаята за гости. Беше плувала в басейна. Беше сядала на масата заедно с Бонати и с някой от синовете му — този, който беше при него в момента. Беше дъщерята, която Енцо не беше имал. Или поне такива бяха думите му.
Долен, мръсен лицемер. Беше му вярвала. Беше му се доверила. Как ли се е подигравал зад гърба й.
Тя плътно стисна устни. Те застинаха в мрачна, сурова линия, когато малката кола се стрелна към къщата на Енцо Бонати.
Стивън и Боби седяха на задната седалка в полицейската кола. Движеха се към резиденцията на Енцо Бонати в Лонг Айлънд.
— Как се чувстваш, човече? — попита Боби с дрезгав глас.
— Дяволски добре — отвърна Стивън. — Но ще се почувствам адски добре, когато пипнем този мръсник.
— Ще дадеш ли малко кокаин на твоето маце? — глезено примоли Имоджин и увисна с цялата си тежест на ръката на Енцо, облечен в дебело подплатено вечерно сако.
Той я отърси от себе си.
— Майната ти. За Бога, тук е човекът, на когото искам да те представя.
— Знам, миличък. Но толкова искам да се представя добре. Моля те… нали съм твоето маце…
Той недоволно сви устни. Младото поколение се тъпчеше с наркотици, докато неговото се наливаше с алкохол. Не беше едно и също.
— В бюрото ми. Само едно смръкване. Не искам очите ти да станат стъклени.
— Миличък, кокаинът ги прави блестящи.
— Стига ти блясъкът на циците ти! Хайде сега, побързай — той излезе от стаята. Не се чувстваше добре в новото си сако, което струваше шестстотин долара, но изглеждаше съвсем обикновено. Мода. Произведено в Италия. Не струваше и една чекия!
В библиотеката Уорис с възхищение оглеждаше рафтовете, пълни с книги. Беше удивен. Кой би си помислил, че Енцо Бонати притежава такава великолепна библиотека!
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Големия Виктор. — Енцо ще дойде всеки момент.
— Бяло вино с лед — рече Уорис, отвратен от вида на дебелака.
Устата на Големия Виктор зяпна и си остана така.
— А?
