— Бяло вино. Проблем ли има? С малко лед в чашата.
— Да бе, знам к’во искаш. Но кой ще изпие останалото от бутилката?
Уорис не повярва на ушите си.
— Нека бъде тогава водка — великодушно каза той и добави саркастично. — Ако бутилката е отворена, естествено.
Очите на Големия Виктор светнаха с опасен блясък.
Точно в този момент Енцо влезе в библиотеката.
При вида му Уорис го напуши смях. Старият мъж изглеждаше толкова нелепо в подплатеното вечерно сако, с което имаше опасност да се задуши.
— Сакото ти е страхотно. Откъде го купи? — веднага попита той.
— Харесва ли ти?
— На теб всичко ти стои чудесно.
Стивън вече не изпитваше нервното напрежение, което стягаше гърдите му, когато потеглиха с полицейската кола. Умът му вече работеше на по-бавни обороти. Арестът на Бонати щеше да мине почти като всеки друг арест. По-нататък се очертаваше много работа, но той я очакваше с нетърпение.
Същевременно не го напускаше мисълта за Лъки. Чудеше се как ли ще се чувства с момиче като нея.
Трябваше да я изхвърли поне за момента от мислите си. Трябваше изобщо да я изхвърли от съзнанието си.
Лъки Сантейнджело. Но какво толкова щеше да се случи, ако я видеше още един път.
Да. Щеше да се случи, и още как. Разсъждаваше като малоумен. По-добре да я забрави. Да забрави опаловочерните й очи… високото гъвкаво тяло… плътните чувствени устни…
— Хей, приятел — прекъсна мечтанията му Боби, — почти стигнахме.
Охраната на входа поздрави Лъки с енергично, свойско махване с ръка. Тя познаваше всички момчета. И всички я познаваха. Интуицията й говореше, че само Енцо и най-приближените му знаят за неговите хитрини и тайници в къщата.
Паркира колата пред къщата и застана пред входната врата. Натисна два пъти — късо и енергично — звънеца и Големия Виктор застана на прага, втренчил поглед в нея. Долната му уста увисна накриво от удивление.
— Лъки? — попита той, като че ли можеше да има съмнение коя е тя.
— Самата аз — весело отговори тя. — Защо? Да не би да изглеждам различна.
— О, не. Само че не те очаквахме.
— Тръгнала съм на парти съвсем наблизо и си помислих защо да не се отбия и да изкажа почитанията си на кръстника ми, които толкова е заслужил. Той е тук, нали?
Големия Виктор шумно преглътна. Някой май беше скроил някакъв номер. Енцо нямаше да се зарадва
Тя влезе спокойно в къщата.
— Не е зает, нали?
— Напротив… зает е.
— Така ли? С някого, когото познавам ли?
Големия Виктор отново се втренчи в нея. Невъзмутима. Трепери отвсякъде. Като кукла. Навярно дори не е била в „Пиер“. Навярно дори не е чула какво се е случило пред „Пиер“.
— Защо не почакаш в стаята отпред. Ще кажа на Енцо, че си тук.
— Добре. Но побързай, Вик. Партито, на което съм тръгнала, ще е върховно и не ми се иска да пропусна нито миг.
Той продължи да я гледа изпитателно още малко, последва я във всекидневната, видя я да сяда и излезе, като затвори вратата след себе си.
— Ако можем да направим филма с моето момиче… — говореше Уорис. — Всичко, което искам да направиш, е само да гледаш.
— Да. Ще гледам — благосклонно се съгласи Енцо, — но имам нещо за теб, от което ще ти изхвръкнат и двете шибани очи.
— О, прекрасно — вежливо измърмори Уорис, а в ума си бързо предвиди една второстепенна роля за приятелката на Енцо, която да прибави в сценария. — Каза, че имаш тайна тая.
— Тук е тайната стая — извиси доволно глас Енцо. — Виждаш ли всичките тия книги? Е, гледай сега — той натисна два бутона на стената и библиотечните секции се плъзнаха встрани. Пред очите на Уорис се откри помещение с прожекционен апарат в единия край и екран върху срещуположната стена. — Страхотно, а?
— Искаш да кажеш, че тези книги не са истински?
— Разбира се, че не са… До една са само корици. Умно замислено, какво ще кажеш?
Уорис кимна и тръгна към прожекционния апарат, за да зареди бобината с филма.
Големия Виктор влезе при тях с тежката си походка, приближи шефа си и започна да му шепне нещо в ухото.
— О’кей — високо каза Енцо и се обърна към Уорис: — Ти приготви всичко. Възникна нещо много спешно, но скоро ще се върна. Ти подготви всичко.
— Ох, така ме изплаши! — изписка Имоджин, която вдигна леко изцъклените си очи към Лъки, която тихо влезе в спалнята. — Коя си ти?
Лъки се усмихна. Вкусът на Енцо от ден на ден ставаше все по-непретенциозен. Никога не беше виждала такава грозотия. Трябваше да е неговото ново откритие.
— Аз съм Ейвън, лейди — каза тя и продължи да се усмихва.
Имоджин се изкикоти.
— С холивудския продуцент ли си?
— Ами да. Енцо ме прати тук да опитам и аз от тази сладък прашец, който така лакомо вдишваш.
— Вдиш… какво?
— Смъркаш, миличка. Смъркаш. Достатъчно ли си смръкна вече?
Имоджин се ококори.
— Защо питаш? Да не би Енцо да е изгубил търпение?
— Каза, че ако не разкараш закръглените си задни части долу tout de suite, лично ще се заеме с теб. Незабавно! Но вече всички знаем какво означава това, нали?
Имоджин припряно остави малката златна лъжичка за кокаин, която използваше, и тънката ивица бял прах.
— Можеш да използваш останалото — предложи великодушно тя.
— Много си щедра — каза Лъки.
Момичето излезе с несигурна походка и Лъки без колебание се отправи към личната баня на Енцо. Отвори шкафа, където той държеше дванайсет флакона с различни, но еднакво отвратителни одеколони. Там, зареден, винаги стоеше един от трите пистолета, които лично ползваше. Беше й се похвалил един неделен ден преди много време. „Ако някой шибан гадняр пристигне с намерението да ме спипа по бели гащи в кенефа, аз съм готов да го посрещна — беше се изфукал той, — извини ме за езика.“
— Здрасти — замаяно се захили Имоджин. — Ти ли си продуцентът?
Уорис невярващо зяпна момичето. Беше истинска находка. Никога не беше виждал такава като нея.
— Да — успя да произнесе той, — а ти?…
— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!
— Къде е тя? — изстреля Енцо.
