Големия Виктор удивен огледа празната стая.
— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.
— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.
— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.
— Сигурен ли си?
— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.
Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:
— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…
Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.
Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.
Джино… Марко… Това е!
Изтича нагоре по стълбите и извика.
— Енцо, тук съм!
Енцо се обърна към Големия Виктор:
— Какво, по дяволите, прави тя горе?
Големия Виктор в неведение разтвори ръце.
— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.
— Да не би да носи нещо?
— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.
— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?
— Защо не се качим да видим?
— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.
— Дадох му пиене, шефе.
— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.
Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.
Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.
Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.
— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.
— Защо не? — произнесе той с ясен глас.
Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.
— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.
Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.
— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?
Тя изхвърча навън от стаята.
Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?
— Лъки! — извика той. — Къде си?
— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…
— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.
Влезе в спалнята.
— В банята съм — безгрижно извика Лъки. — Искам да ти покажа нещо.
Той отиде до вратата на банята и веднага разбра всичко. Но беше късно. Беше в капан.
Закова се на прага и се втренчи в Лъки. В ръцете си държеше собствения му пистолет. Насочен към него.
— Можем да поговорим… — започна той.
— Никога не подценявай силата на една жена, старче — каза тя спокойно. — Това е за сбогом от Джино, Дарио и Марко… най-вече от Марко. Е, естествено и от мен.
Дръпна спусъка. Първият куршум прониза корема му и червата му се разпиляха по килима.
Вторият куршум го улучи, докато падаше, във врата.
Не усети третия.
За Енцо Бонати всичко беше свършено.
Лъки чу в далечината сирените на полицейските коли.
Всичко наред ли е вече, Марко?, прошепна тя като молитва. — Всичко наред ли е, скъпи?
Когато колата със Стивън, Боби и двамата детективи, които щяха да извършат ареста, приближи резиденцията на Енцо Бонати, единият от детективите забеляза:
— Нещо става. Като че ли някой ни е изпреварил.
Стивън почувства оловна тежест в стомаха си. Пред тях се виждаха мигащите светлини на две полицейски коли.
— По дяволите! — изруга той. Инстинктът му подсказа, че неговият звезден миг няма да се състои.
Едно униформено ченге охраняваше портала към имението. Вдигна ръка и спря колата им.
— Какво става? — възбудено попита Стивън с подадена през спуснатото стъкло на колата глава и протегната ръка със служебната си карта.
Ченгето сви рамене.
— Имало е стрелба. Някакво момиче се обадило в участъка за помощ… изнасилвали го… Та то застреляло Бонати.
Оловната тежест в стомаха на Стивън сякаш стана още по-тежка.
— Мъртъв ли е?
— С тия три куршума в тялото и вие нямаше да останете жив…
— Мили Боже!
— Амин — тъжно заключи Боби.
— Да влезем — предложи Стивън.
— Добре е да го направим — съгласи се Боби. — Поне ще огледаме трупа.
Завита в одеяло, седнала в кухнята, Лъки отговаряше на въпросите на детектива.
— Когато ме сграбчи, направо се изумих — тя го гледаше невинно, с пълни със сълзи очи. — Моля ви, разберете ме, този човек винаги ми е бил като баща.
Полицаят кимна съчувствено.
— Той… държеше се като животно… разкъса роклята ми, нахвърли се върху гърдите ми… — Лъки избухна в ридания. — Беше толкова страшно… ужасно…
— Знам, че вие е много трудно, мадам. Все пак, по-нататък какво се случи?
