Алекс мразеше лицемерието. Кажи истината и само истината — това беше девизът му и точно това правеше той във всеки един от филмите си. Беше спорен режисьор — или го хвалеха безспирно, или сурово го критикуваха. Филмите му караха хората да мислят, а това понякога беше опасно.
Когато „Парамаунт“ се отказаха, неговият агент Фреди Леон бе предложил да опитат с „Пантър“.
— Лъки Сантейнджело ще го направи — беше го уверил той. — Познавам я Лъки — тя си пада точно по такива сюжети. Плюс това й трябва хит.
Надяваше се Фреди да е прав, защото ако имаше нещо, което Алекс мразеше, то това беше протакането. Беше щастлив само когато бе затънал в работата над някой от филмите си. Действието — това беше неговото осъществяване.
Фреди бе предложил да се видят преди срещата с Лъки и бе помолил Алекс да го чака за късна закуска в „Четирите сезона“.
Алекс беше облечен целият в черно — от маратонките до фланелката. Спря пред хотела черното си порше карера. Когато пристигна, Фреди вече седеше на масата и преглеждаше „Уолстрийт джърнъл“. Приличаше повече на банкер, отколкото на агент. Фреди Леон беше човек с изпито лице, четиридесет и една-две годишен, с учтива усмивка и сърдечни черти. Не бе просто поредният агент — беше Агентът. Господин Суперсила. Той градеше кариери и можеше да ги провали също толкова лесно. Беше работил здравата, за да заслужи тази привилегия. Прякорът, с който бе известен в града, беше Змията — поради това, че можеше да се вмъкне или да се измъкне от всяка сделка. Но никой не смееше да го нарече Змията в лицето.
Алекс се вмъкна в сепарето. Сервитьорката веднага се появи и му наля чаша силно черно кафе. Той бързо отпи и си изгори езика.
— По дяволите! — изруга той.
— Добро утро — Фреди надникна иззад вестника.
— Какво те кара да мислиш, че „Пантър“ ще направят „Гангстери“? — попита нетърпеливо Алекс.
— Казах ти — на „Пантър“ им трябват хитове — равно отвърна Фреди. — А и сценарият е точно по вкуса на Лъки.
— Как така?
— Заради произхода й — обясни Фреди и млъкна за миг, за да отпие от билковия си чай. — Баща й построил едно време хотел във Вегас. Джино Сантейнджело — очевидно доста интересен тип.
Алекс изненадано се наведе напред.
— Баща й е Джино Сантейнджело?!
— Точно така. От онези момчета. Натрупал състояние и изчезнал. Лъки построила два собствени хотела във Вегас — „Маджирияно“ и „Сантейнджело“. Ще разбере сценария ти.
Алекс беше чувал за Джино Сантейнджело — не беше такава знаменитост като Бъгси Сийгъл или пък някой от другите прочути гангстери, но за времето си беше доста известен.
— Разправят, че Джино кръстил дъщеря си на Лъки Лучано — добави Фреди. — Откъдето й да го погледнеш, животът й е бил доста интересен.
Напук на самия себе си, Алекс беше заинтригуван. Значи, Лъки Сантейнджело не беше някаква си тъпа кучка, изскочила кой знае откъде. Тя си имаше история — беше от семейство Сантейнджело. Как не беше загрял досега?
Той изгълта силното черно кафе на три големи глътки и реши, че тази работа щеше да се окаже по- интересна, отколкото бе очаквал.
Трима японски банкери — много коректни, много конвенционални. Срещата вървеше добре, макар че Лъки усещаше, че не им харесва кой знае колко да работят с жена.
Ах… Историята на живота й. Кога ли мъжете щяха да се научат да се отпускат и да осъзнаят, че не става въпрос за някакво шибано голямо състезание?
Японските банкери й бяха нужни, за да получи пари за създаването на верига от магазини на „Пантър“ по света. Продажбата на сувенири беше хит, а Лъки знаеше, че умният ход е да се намесиш още в началото.
Банкерите разговаряха с нейния шеф на маркетинга — мъж — и когато си тръгнаха, изглеждаха съвсем готови да кажат „да“, но обещаха да съобщят решението си до няколко дена. Веднага щом си отидоха, тя се обади на баща си в имението му в Палм Спрингс. Джино звучеше чудесно — и как иначе: на осемдесет и една той, също като Ейб Пантър, беше женен за жена на малко повече от половината от годините му — Пейдж Уийлър — сексапилна, червенокоса, интериорен дизайнер, която прекрасно се грижеше за него. Не че на Джино му трябваха грижи — той беше твърде активен за възрастта си, пълен със сила и енергия, която насочваше в игри на борсата — хоби, което го караше да става сутрин в шест часа и го държеше постоянно нащрек. Лъки завърши разговора с обещанието скоро да го посети.
— Обещай ми — изсумтя Джино. — И доведи децата — трябва да започвам да ги уча на едно- друго.
— Например? — полюбопитства тя.
— Например на разни работи, които не те засягат.
Лъки се усмихна. Баща й беше нещо друго. Имаше времена, когато дори не си говореха, и тогава тя го мразеше с изгаряща страст. Сега го обичаше със същата сила. Доста неща бяха преживели заедно. Слава Богу, това бе направило и двамата много по-силни.
Спомни си времето, когато, шестнадесетгодишна, той я бе заточил в един швейцарски пансион, а след като тя избяга от строгото частно училище, я наказа, като я принуди да се омъжи за Крейвън Ричмънд, досадния син на сенатора Питър Ричмънд. Какъв кошмар! Но тя нямаше намерение да остане в капана. Когато Джино отлетя от Америка, за да не влезе в затвора за укриване на данъци, тя използва възможността и пое семейния бизнес. Джино очакваше да го поеме брат й Дарио. Но от Дарио не ставаше бизнесмен, така че Лъки завърши строежа на новия хотел на Джино във Вегас и доказа, че е способна във всяко едно отношение. Когато Джино най-накрая се върна, последва голяма битка за това, кой да е начело. Никой от двамата не победи. После постигнаха примирие.
Всичко това беше минало. Те си приличаха твърде много, за да бъдат врагове.
Лъки се втурна в заседателната зала за кратко производствено съвещание преди срещата с Фреди Леон и Алекс Уудс. Вече бе решила да даде зелена улица на „Гангстери“. Беше прочела сценария и според нея той беше блестящ. Алекс Уудс беше прекрасен сценарист.
След като поговори поотделно с всеки от екипа си, тя беше доволна да открие, че всички до един бяха съгласни с решението й да продължават напред. Трябваше да е сигурна, че всички ще работят в синхрон и че филмът ще може да докара големи печалби на студиото. Алекс Уудс беше спорен и опасен режисьор, но щом се захванеше с нещо, всеки знаеше, че си струва неприятностите.
Бяха се събрали шефовете на продукция, на разпространението в страната и в чужбина и на маркетинга. Бяха първокласен екип и след краткото съвещание Лъки се почувства сигурна в успеха.
Върна се в офиса си и тъкмо смяташе да се обади на своя полубрат Стивън в Англия, където той наскоро се беше преместил със семейството си, когато Киоко се подаде иззад вратата.
— Алекс Уудс и Фреди Леон са тук — съобщи й той. — Да им кажа ли да почакат?
Тя погледна часовника „Картие“ на бюрото си — подарък от Лени. Часът беше точно дванадесет. Остави слушалката обратно и си напомни да позвъни на Стивън по-късно.
— Покани ги — обади се тя. Знаеше, че най-важните и сигурни хора никога не карат другите да чакат.
Фреди влезе пръв с учтивата си усмивка и безизразни сиви очи. Лъки стана. Другото нещо, което й харесваше у Фреди, беше деловитостта му. При него нямаше надлъгване, той си имаше цел и вървеше право към нея.
Алекс Уудс влезе след Фреди. Никога досега не го беше срещала, но бе чела много негови интервюта и често беше виждала снимката му по разни вестници и списания. Снимките не я бяха подготвили за действителното излъчване на този човек. Беше висок и добре сложен, с тъмна, въздействаща красота и убийствена усмивка — усмивка, която веднага блесна насреща й. За миг тя почти загуби ума и дума. На Лъки
