Online

Мъча се да овладявам напоритостта ти.

Daisy (22:53 PM):

Настоявам да се срещнем!

Demon (22:54 PM):

Рискуваш да не ме приемеш.

Daisy (22:55 PM):

Аз вече съм те приела, повече от това не мога.

Demon (22:56 PM):

Какво очакваш да видиш? Как си ме представяш?

Daisy (22:57 PM):

Висок, аскетичен, с брада, облечен в расо, и наистина да се окажеш свещеник.

Demon (22:58 PM):

Ако не отговарям на представата ти?

Daisy (22:59 PM):

Взирам се във всеки мъж на улицата между 30 и 40 години, опитвам се да те позная. Кога ще се видим?

Demon (23:00 PM):

Ще съжаляваш!

Daisy (23:01 PM):

Ще съжалявам, ако не го направя.

Demon (23:02 PM):

Радост моя, нека не се срещаме, ще изчезне загадката.

Daisy (23:03 PM):

Омръзна ми да гадая кой си, какъв си. Омръзна ми да се усмихвам на монитора.

Demon (23:04 PM):

Добре, щом това между нас искаш да приключи толкова скоро…

Daisy (23:05 PM):

Нищо няма да приключи, само може да започне.

Demon (23:06 PM):

Едва ли…

Daisy (23:07 PM):

Кога и къде?

Demon (23:08 PM):

Ще ми е удобно в началото на „Южния“, дясната алея, на първата пейка в седем, да речем.

Daisy (23:09 PM):

Добре, ще бъда там.

Demon (23:09 PM):

Лека нощ, Дейзи!

Daisy (23:10 PM):

До утре вечер, Пламъче!

* * *

Радостина бързаше, наближаваше алеята, на пейката седеше мъж облечен в дънки и фланелка. Не беше слънчево, но той носеше черни очила. Тя се приближи. Той усети присъствието й и стана.

Радостина му се усмихна и каза:

— Здравей, ти трябва да си Демона и пламъка, който ме стопля.

Мъжът подаде ръка по посока на гласа:

— Здравей Радост!

Седнаха на пейката. Той продължи:

— Е, не съм в расо и калимавка.

Тя гледаше профила му втренчено.

— Разбра ли вече? — попита той.

— Какво?

— Защо нося черни очила?

— Не! Защо?

— Отчайваш ме!

Тя се стресна, заразглежда го напрегнато.

Той не я виждаше, той не можеше да я види!

Късно разбра защо той не искаше да се срещат. Идеше й да избяга, да се стопи, да се потули някъде. Защо беше толкова глупава! Но откъде можеше да знае… Неговият глас я…

— Дейзи, научи се да виждаш очевидните неща, така може да си спестиш разочарования.

— Аз съм шокирана, не разочарована, извинявай…

— Няма за какво да се извиняваш!

Той се готвеше да си тръгне.

— Мможе ли да те питам ннещо? — заекна Радостина:

— Знам какво е то. И аз съм бил като другите, допреди няколко години.

Радостина беше скършена:

— Ккое е най-красивото нещо, което си виждал, ккоето си спомняш?

Той се замисли:

— Беше отдавна… като млад татко отидох да взема дъщеря си от детската градина, но бях подранил. В стаята на малки падащи легла, едно до друго спяха двайсетина деца. Представи си двайсетина мъничета… май по-красиво нещо не помня.

Той пак понечи да стане, но го спря гласът на Радостина:

— Само не разбирам, как вярваш в Него… след като… Той не те е опазил!

— Оттам започва вярата. Никому не се дава кръст, по-тежък от този, който може да носи…

Стана, разпъна бастуна и тръгна. Момичето го последва.

— Пламъче, очаквах да поделяме самотата…

Мъжът спря. Тя го хвана за ръка и продължиха…

А МОЖЕ БИ ЗА ВАС ИСТОРИЯТА СВЪРШВА ТАКА… ВИЕ РЕШЕТЕ:

Daisy (23:07 PM):

Кога и къде?

Demon (23:08 PM):

На ъгъла на „Съединение“ и „Хаджи Сава“ има кафене…

Daisy (23:09 PM):

Знам го.

Demon (23:09 PM):

Ще седна на маса до прозореца. В шест?

Daisy (23:10 PM):

Добре, до утре.

Demon (23:10 PM):

Лека…

Daisy (23:11 PM):

И на теб.

* * *

Радостина бързаше, часовникът й показваше, че закъснява. Шумът от автомобили и хора не успяваше да