Златимир Коларов
№1999
— Следващият! — изкънтя гласът на часовия в коридора.
№1999 изпъна като струна гърбицата на врата си и влезе в кабинета със стегната войнишка стъпка — туп-пляс, туп-пляс, туп-пляс. Звукът от алуминиевата протеза и босия му крак се блъсна в стените и заглъхна. Кръстът за храброст, медалите и кучешките зъби, нанизани на дебела връв като огърлица на врата му, приглушено извънтяха. Куката на липсващата му ръка изстреля откос стоманени отблясъци в такт с чаткането на протезата по пода и изгасна. След него, голи в коридора, останаха последните мъже от сбора — насядали по пода, разглеждащи с интерес тавана и стените.
В кабинета беше тихо и сумрачно. Зад широка маса, застлана с червена плюшена покривка, седяха със сковани гърбове: в средата — Председателят на военната комисия — генерал от запаса, призован на военна служба да възстанови за пореден път армията след войната, до него — Секретарят, от двете им страни — редовите членове по старшинство: Старшият на военната комисия, Заместникът на старшия, неговият заместник и т.н. — все калени в битките о.з.-та, призовани също да помогнат на страната след последната, току-що привършила война. Строгите им лица бледнееха над плюша, белезите по главите тъмнееха по голите черепи, стъклените очи гледаха сурово. Под белите престилки прозираха медалите, тигровите зъби и пагоните на зелените им униформи. Патериците и бастуните бяха наредени като за строеви преглед зад тях на очукана стойка за оръжие.
— №1999 — рапортува той със сипкав глас, козирува със здравата си ръка и застана мирно до вратата, отправил единственото си око в една далечна точка зад стената. Кръстът за храброст, медалите и кучешките зъби искряха върху гърдите му като диаманти. Председателят на комисията ги зърна и лицето му застина.
— Защо си нанизал медалите на връв? — строго попита той.
— Никога не се разделям с тях, господин генерал, дори когато спя — отговори №1999. — За да дойда тук, както подобава — №1999 стрелна със здравото око голото си тяло, — оставих дрехите в съблекалнята.
— Е, и? — отново попита Председателят на комисията. Лицето му остана все така студено.
— Не мога да дишам без тях и една секунда, господин генерал. Топлят сърцето ми и чрез тях чувствам, че живея — сви безпомощно голите си рамене №1999.
— Хм… — изсумтя Председателят на комисията и стрелна със здравото око широкия си гръден кош. Медалите и кучешките зъби под бялата престилка тихо извънтяха. После разтвори военната книжка на №1999 и я заразглежда, привел на една страна глава. Останалите членове се надвесиха над нея. В кабинета стана още по-тихо и сумрачно.
— Да започваме! — отсече Председателят, стъкленото му око проблесна. Секретарят стисна молива с остатъка от пръстите на изсъхналата си ръка, вторачи се във военната му книжка и се приготви да записва. Членовете на комисията вдигнаха глави и заразглеждаха с разноцветните си и разнокалибрени очи изправения до вратата №1999.
Тялото му, нашарено с белези, приличаше на омачкана военна карта. Главата бе крива като круша — в основата широка и тясна на върха. Нямаше коса, нямаше и вежди. Носът му бе смачкан, лицето — сиво. Изглеждаше на повече от 2000 години.
— Липсват дясната ръка, левият крак, дясното око, лявото ухо и три пръста от здравата ръка — започна да диктува с висок и прегракнал глас генералът, без да отделя стъкленото си око от изправения до вратата №1999. — Вместо ръка има протеза с кука, вместо крак — протеза без обувка, вместо око — парцалена превръзка, вместо ухо — тънка алуминиева фуния. Тестисите са наред.
Секретарят на комисията старателно отбеляза с плюс и минус липсите във военната книжка на №1999, стиснал молива накриво с чуканчетата по края на смачканата длан.
Генералът тежко се изправи, взе патерицата от стойката, закрепи я под дясната си мишница и изкуцука до вратата. Десният му крак се влачеше по пода, ръкавът на лявата му ръка се вееше след него като знаме. С два пръста отвори устните и заби стъкленото си око в устата на №1999.
— Липсват и двайсет зъба — допълни той и се върна на мястото си, като влачеше десния си крак по пода. Остави патерицата на стойката и седна тежко на стола. Ръкавът на престилката му висна до земята като пленено знаме.
Секретарят отбеляза с двайсет минуса констатираната липса, прехапал устни от напрежение да не изтърве молива.
— Да започнем с анамнезата — каза генералът. Членовете на комисията поклатиха утвърдително нашарените си с белези глави. Стъклените им очи хвърлиха кратки мълнии и избледняха. — От какво си боледувал?
— От чума, холера, азиатска треска, дизентерия, хепатит, малария, преди това от воднянка, господин генерал. И много други болести още по-преди, но тогава медицината не беше на висота както е сега и лекарите не им знаеха имената — отговори №1999, загледан с единственото си око над плешивата глава на генерала. — Трябва веднага да подчертая, господин генерал, че съм боледувал по време на походите, или на връщане от бойното поле. Искам да се отбележи — обърна се той към секретаря, — че не съм ползвал нито един ден отпуск по болест по време на сражение, че нямам нито един изгубен боен ден! — и гордо изпъна нашарените си с белези гърди. Кръстът за храброст, медалите и кучешките зъби възторжено заискряха в сумрака.
Секретарят забързано вписа отговора във военната книжка и облиза изпръхналите си от напрежение устни.
— Браво, редник! — удари с юмрук по плюша генералът. Стъкленото му око възторжено проблесна като военните отличия върху гърдите на войника срещу него.
— Служа на Човечеството! — отговори №1999, вперил една втора поглед в далечината.
— Разкажи как си получил всеки белег! — фиксира го генералът със стъкленото си око.
— Слушам, господин генерал! — отговори №1999, изпънат като струна до вратата. Знаеше отговора наизуст, беше го повтарял при всяка мобилизация в последните няколко хиляди години. — Този белег тука — посочи той най-големия белег върху челото си — огромен като юмрук и морав като патладжан — го получих в първата си битка.
— Говори по-подробно! — стъкленото око на генерала блесна недоволно.
— Слушам, господин Генерал! — козирува със здравата си ръка №1999 и започна да разказва, напрегнал до крайна степен отпадналия си сипкав глас: — Савашите искаха да ни вземат огъня. Издебнаха ни през нощта. Голям бой падна.
— Кои бяха савашите? — попита генералът. Стъкленото му око омекна.
— Пещерните хора, господин генерал. Едни такива едри и космати, криеха се из пещерите — напрежението в окото на генерала се сгъсти и №1999 търпеливо поясни: — Ходеха голи, не се покриваха с кожи. Катереха се по дърветата и скачаха от клон на клон.
— А, да — плесна се генералът по челото. Главата му кухо дрънна, окото блесна доволно в сумрака. — Продължавай!
— Малко по-бавно — каза Секретарят, изтърваше молива, не смогваше да записва думите на запасняка. Генералът го сръга с лакът в ребрата да не прекъсва красивия разказ на войника.
— Слушам! — козирува №1999. Членовете на комисията извиха глави, за да чуват по-добре. Секретарят прехапа устни и стисна молива, но го изпусна. — Един саваш ме удари с камък по челото…
— И какво стана после? — генералът наклони главата си на една страна, за да чува по-добре. Другите се приведоха напред. Секретарят на комисията погледна умолително изправения до вратата №1999.
— Взеха ни огъня — боецът забави речта си заради секретаря на комисията. — Четири сезона обикаляхме из планините да търсим скривалището на савашите; трудно се намираше тогава огън, имаше много бури и много мълнии, но малко от тях палеха високите дървета…
— Продължавай! — развълнува се генералът. — И говори по-бързо.
— Накрая ги открихме в пещерите под върха на планината.
Секретарят погледна умолително първо №1999, после генерала — първият говореше бързо като латерна, вторият мълчеше — и отново се сбори с молива. Задържа го за миг с остатъка от изгорените си пръсти, после го изпусна и отчаяно въздъхна. Генералът го погледна строго, Секретарят се сниши.
