алкохола? Сигурно смучеш цял ден.
— Само снощи, и то на дъното на чашата. Това е всичко, Солти.
— Добре. Но ако не оставиш тия женски истории, в петък ще загубиш, казвам ти! — Нокаут измъкна копринена кърпа и бръсна лъснатите обувки. Бе облякъл зелена копринена риза на оранжеви райета. А лицето му както винаги изглеждаше потно. — Имам нещо да ти казвам — почна Солти, хвана го за ръка и го поведе към редицата столове до стената.
— А именно? — попита Нокаут.
— Виж какво, Нокаут — поверително зашепна Солти. — Какво ще кажеш за един голям удар? — Негърът отвори уста, затвори я и се наведе към Солти. Долната му устна беше толкова месеста, че се подгъваше и докосваше брадата. — Какво ще кажеш, ако след мача в петък направим един номер? — Солти замълча, да му даде възможност по-добре да се ориентира. — Ще ти намеря партньор, от когото да паднеш и после ти пък него… Ясно? И в двата случая печелим. И всеки от нас ще пипне по двайсет и пет хиляди. Казвай!
Нокаут опъна нозе и се вгледа в острите като ножове ръбове на панталона си. Отваряше и затваряше уста машинално, после обърса потта си с копринената кърпа.
— Не знам, Солти — бавно почна той. — Малко ме е страх да падам от друг. Може да те излъжат.
— Слушай, Нокаут — и Солти го разтърси за ръкава. — Аз няма да те излъжа. Познаваш ме. Работата е за другия. Разбираш ли? Той е важният. И трябва да падне на втората среща.
— И колко, викаш, ще получа?
— Двайспет хиляди. Слушай… — Измъкна молив и взе да дращи по някакъв плик. — Ето виж!
— Много добре.
— Тогава готово — рече Солти. — Петдесет делено на две.
— Готово — съгласи се негърът. — От мен готово, стига да получа своето без никакви усложнения.
— Разбира се, Нокаут. Но кажи, не знаеш ли с кого можем да направим сделката?
Негърът се загледа в пода. Познаваше всички боксьори от дивизията. От шампиона надолу бе играл с всички. Солти не откъсваше от него очи. Нокаут беше добър боксьор. И ако се грижеше по-добре за себе си, някой ден можеше да стане й шампион в своята категория.
— Ето какво, Солти — внезапно се досети той, — Знам с кого. Точно такъв ни трябва. Помниш ли, преди две-три години имаше един Блонди Найлз?
— Знам го Блонди Найлз, но той вече не играе. Отказа се. На няколко пъти почваше и пропадаше.
— Точно с него искам да се бия.
— Но как да ти го намеря? Може и година да го търсим. А представи си да е умрял.
— Точно той — настоя Нокаут. — Такъв боксьор ни трябва.
— Добре — съгласи се Солти, — ще го потърся, но не ми е съвсем по вкуса. Стига той да се съгласи, от мен дадено.
— Нали аз ще получа двайсет и пет, каквото и да стане на втория мач?
— Естествено, щом уредим всичко. А сега слушай: махни тая жена до мача във Филаделфия. На шестия рунд трябва да свършим с нокаут. Иначе не можем да продължим с другите мачове. Ясно? Изкарай сега един нокаут до седмия рунд, пък аз ти гарантирам двайсетте за следващите две срещи, стига да ме слушаш какво ти разправям. Ако има кой да се тревожи, това съм аз, аз всичко ще уреждам, и за жена ти вместо теб ще се погрижа, не се безпокой за нея. Във Филаделфия нокаут до седмия и после за два месеца ще се справим и с твоя Блонди. Страшен удар, аз ти го казвам!
— Екстра съм, Солти. Формата не се губи. — Негърът се поколеба: — Но ти е жена ми… там нещо… това не позволявам.
— Лесна работа. Всичко е наред. Още сега отивам да проверя за този Блонди. А ти по-далеч от жената!
През задната врата Солти мина в кръчмата. Там по всяко време имаше тълпа мъже, от които можеш да научиш всичко, което те интересува. Умниците. „Вътрешните.“ Всичко знаещите.
Глава 4
Луиза лежеше с широко отворени очи и се вслушваше в очакване на Блонди. От близо седмица го нямаше никакъв. На тръгване си остави палтото и каза, че за сега нямало да му трябва. Не рече нито къде отива, нито какво смята да прави. Просто си остави палтото в стаята и излезе.
Беше под нулата. Предишния ден отново бе паднал сняг и през нощта застудя. Мъжете, които работеха на долния етаж, ги нямаше и радиаторите от два дни леденееха несгрети. Пари нямаше и за кофа въглища. В стаята бе студено.
Преди Блонди да си тръгне, Луиза му бе разказала за себе си. Сега схвана колко ли невероятна му се е сторила нейната история. Като стана да върви, погледна я, сякаш го е излъгала. „Господи!“ бе възкликнал, когато му призна, че е станала проститутка по собствено желание. „Господи! За какъв дявол си го пожела?“ — шепнешком бе я попитал той. Разбра, че той не иска да му отговаря. Щеше й се да му разкаже колко е била самотна, но той се надигна, повтори „Господи!“ и излезе, оставяйки палтото си. И оттогава никакъв го нямаше. А би искала да е тук. Блонди й харесваше. Зад главата й вятърът на зимната нощ стенеше и виеше край ъгъла. В стаята ставаше все по-студено. А шумът в къщата не стихваше. Тъпият тътен на тежка стока, която вкарват и извличат от къщата, отекваше по всички етажи. Камионите допираха стената със задници, а мъжете почваха да товарят и разтоварват.
Някъде след три часа Луиза чу тихото щракане на бравата. Вратата бързо се затвори и без да пали лампа, до леглото се приближи Блонди. Тя не го видя, но усети голямата му сянка над себе си. Той намери опипом леглото и докосна Луиза. Огромните му ръце бяха ледени. Пръстите погалиха Луиза, а едната му ръка нежно обви шията й. И тя го чу тихо да си шепне:
— Луиза, Луиза!
Докосваше я за първи път. Устните му внезапно подириха нейните в мрака и той я целуна. Луиза остана безмълвна и неподвижна. Блонди я прегърна и с другата си ръка и силно я притисна. За миг тя изгуби дъх. Времето минаваше, а той стоеше коленичил до леглото, взел я в здравите си ръце.
— Къде беше, Блонди?
— Луиза — дрезгаво прошепна той. — Трябваше да те видя. Затова се върнах.
— Какво стана с тебе?
— И аз не знам. Но трябваше да те видя.
Лицето му бе студено, дрехите мокри от топящия се сняг. Разкопча се и свали яката. Дланите му постепенно се стопляха от топлината на тялото й. Луиза таеше дъх и тръпнеше от радост, че Блонди се е върнал. Дано на сутринта не си отиде пак!
Блонди се изправи и свали мокрите дрехи. Като се наведе да развърже обущата си, тя долови в рошавата му коса студения дъх на нощта. Блонди запали цигара и трескаво дръпна десетина пъти, без да я вади от уста. После я хвърли през прозореца и тя падна в ледената вода на реката. През прозореца нахлу вихрушка сняг и едва не засипа леглото. Някъде долу в нощта продължително и на три пъти изпищя локомотив. Ако беше лято, сега вече по небето щеше да се е появила първата заря. Вятърът заблъска хлабавите панти на прозореца.
Луиза се премести в другия край на леглото и дръпна Блонди на затопления от нея чаршаф. Целият беше измръзнал и влажен и топлината го накара неволно да изтръпне. Тя се опита да стопли нозете му със своите. Блонди я обгърна през шията и я притегли.
— Колко си топла и приятна — прошепна той. — Трябваше по-рано да се върна.
— Нали утре няма пак да избягаш? — Луиза тихо заплака. Сълзите й потекоха по бузите и той ги усети на лицето си.
— Искаш ли да остана?
— Ти знаеш, Блонди, че вече не мога без тебе. — Гласът й пресекна, разтърсиха я ридания, които не успя да скрие. — Липсваш ми. Защо не си дойде по-рано?
— Не можех. Но повече няма да отсъствам толкоз време, стига ти да ме искаш.
— Моля те, Блонди, не ме оставяй! Трябваш ми. Не искам вече да живея без тебе… аз… аз — хълцанията заглушиха думите в гърлото й. Той целуна очите й и се опита да я увери, че повече няма да я напуска. Тя отчаяно се притисна о него.
