— Аз по принцип не пия уиски — побърза да отбележи проповедникът Клъф.
— Зная и ако някой се опита насила да ти дава, веднага ми обади. Не ми се ще да ти се случват такива работи, отче Клъф. А сега качи се в колата и ме последвай в другия край на двора. Ще ти покажа как да се настаниш.
Следвайки ръкомаханията на Стенли Причърд, проповедникът Клъф подкара своята прашна жълтокафява кола към вратата с номер 24. Свали куфара от автомобила и го внесе.
Стенли бе вече запалил лампата и електрическия радиатор и спускаше завесите на прозореца. В единия ъгъл имаше телевизионен приемник, в другия — хладилниче за ледени кубчета, а край масата — две удобни кресла. Останалото пространство в стаята се заемаше от огромно двойно легло, застлано с ярка оранжева покривка. От единия до другия край на пода бе опънат килим, а тук-таме светеха лампи с мъждиви абажури.
Зяпнал от удивление, проповедникът Клъф остави куфара на пода и се вторачи в леглото.
— Не бях виждал толкова широко легло — рече той, доближавайки се до него. — Не знаех, че и такива ги правят. Почти двойно по-голямо от най-голямото, което съм виждал. Тук спокойно могат да си легнат трима-четирима души.
— Най-много двама, отче Клъф — каза Стенли и се засмя, — Ако са повече от двама, на другите се полага отделна стая.
— Тогаз защо са го направили толкова голямо?
— Ще ти кажа, отче Клъф. Откакто съм открил мотела и приемам гости, установих, че хорските навици от време на време се изменят. Една от тези промени е и спането на големите легла. Имаше време — и не беше много отдавна, — когато всички искаха долепени легла и за да угодя на публиката, доставих долепени легла. Не се мина много и пътниците изведнъж взеха да питат за тия, широките; наложи се на бърза ръка да ги сменям, за да не допусна загуби. Ако можеш да ми кажеш защо хората си променят навиците по тоя начин, значи много по-добре от мен познаваш човешката природа.
Проповедникът Клъф поклати глава.
— Вече научавам доста неща, които не съм знаел.
— То да е само това! — продължи Стенли. Може да ти се стори невероятно, но някои туристи искат още по-широки легла. Оная вечер спира един и вика, че искал за себе си и жена си легло с великански размери, а аз по-голямо от това, което виждаш, не можах да му предложа. Естествено, нямаше как да се уверя дали тая с него му беше наистина жена, тъй че си отдъхнах, като се отказаха и продължиха нататък да търсят мотел с великански легла. Може и да греша, но жената, която беше с него, нямаше вид на омъжена за когото и да било. А такива в моя мотел не искам. По тия работи съм много строг и непрекъснато следя какво става, та овреме да предотвратявам неприятностите. — Той подаде ключа на проповедника Клъф. — Ако ти се ще нещо да сложиш в уста, точно насреща има едно чудесно чисто кафене. Не се чака, влизаш, хапваш на крак. А колата можеш и тук да оставиш, близо е.
— Вечерях, преди да тръгна — каза проповедникът Клъф. — Повече нищо не мога да хапна. — Той почна неспокойно да кръстосва стаята напред-назад, нетърпелив по-скоро да остане сам. — По начало не съм от много яшните.
— Тогава можеш да прескочиш само за едно кафе. — Стенли намигна. — Има няколко млади и засукани келнерки, като седнеш на бара очите ти право в тях.
Проповедникът Клъф се извърна и стрелна Стенли, но замълча.
— Ако ти трябва нещо — рече Стенли, приближавайки се до вратата, — дрънни по телефона.
Проповедникът Клъф едва преглътна.
— Ако пък ти се гледа телевизия, пусни си. Не се плаща допълнително. — Като обърна глава към ъгъла, Стенли продължи. — А дотрябва ли ти външен номер, вдигаш телефона и въртиш. Сложих си тази нова телефонна централа, понеже някои от по-деловите ми гости не желаят да им се подслушват служебните разговори. Разбира се, при междуградски разговори ме уведомяват от телефонната компания да си прибера таксата. Тебе, знам, няма да безпокоя, ти и без това едва ли ще водиш междуградски разговори.
— Не, толкова далече с никого няма да говоря — побърза да каже проповедникът Клъф.
— А сега — най-сетне рече Стенли и отвори вратата — да се връщам в канцеларията. Може някой да е дошъл за стая, а мен такива не ми се изпускат, да си дават парите по другите мотели. В тая работа е важен всеки долар. По шосето има толкова много мотели, че всяка нощ от годината борбата се води на живот и смърт. — Стенли излезе, притвори вратата и миг след това широко я отвори. — Знаех си, отче Клъф, имаше нещо много важно да ти казвам. Ако ти се приказва и няма с кого, намини към канцеларията. Не се стеснявай, зная колко скучно може да ти стане, като киснеш в стаята сам. Та… като ти доскучае, прескочи при мене. Там съм до полунощ.
Когато най-сетне вратата се затвори и проповедникът Клъф се увери, че Стенли Причърд си е отишъл, той седна на леглото. Погледна си часовника, после блестящия нов телефон върху масичката до леглото. Още не решил какво най-много му се иска, той се сети за разказа на Стенли Причърд — мъжа и жената, които се отбили в мотела предишната нощ. По-добре изобщо да не беше му разправял това.
Изправи се, нервно прекоси стаята няколко пъти и в този миг от съседната стая долетя женски смях. Той спря и внимателно се ослуша. И колкото по-дълго слушаше безгрижния смях, толкова по-неспокоен ставаше. Опита се да си я представи как изглежда и какво върши, но в това време смехът премина в момичешко кикотене. Разтреперан, спря пред леглото и го погледна. След миг се хвърли напред, просна се върху него и посегна за една от възглавниците. Затвори очи, зарови лице в нея и я блъсна с все сила.
След малко, още по-смутен отпреди, се надигна и отново погледна часовника. Наближаваше осем.
— Ще се обадя — рече той гласно. В началото се боеше от желанието си, но сега, като чу гласа си, куражът му се върна. Застана откъм широката страна на леглото, взе телефонния указател и запрелиства страниците. — Зная какво върша ще го извърша!
Когато пое слушалката и завъртя намерения в указателя номер, ръцете му трепереха. От другата страна няколко пъти иззвъня и най-после, сякаш седнала до него, той чу гласа на Бети Уудръф. Знаеше какво точно иска да каже, но езикът му пресъхна и се втвърди, помъчи се да говори, но се уплаши, че ако не продума веднага, тя може да затвори телефона.
— Мис Уудръф … Бети … Мис Уудръф — едва изрече той отпаднал.
Сега гласът й прозвуча като от хиляди мили — питаше кой се обажда.
— Аз съм, Том — невинно каза той, като се стараеше да говори със самоуверен тон. — Аз съм, аз съм Том, тъй се наричам. И ви позвъних, защото… защото искам да ви видя … и то веднага!
Треперенето на ръцете му изведнъж обхвана и раменете — тя го бе попитала за цялото му име! Единственото презиме, което му идваше на ум, бе неговото собствено, а знаеше, че разбере ли кой всъщност се обажда, тя никога не би дошла в мотела.
— Наричам се Том, това съм аз — Том — отчаяно рече той. — Всички ме познават. И вие ме знаете Том!
Тя не отговори. Той стана от леглото и се изправи до масичката, а тялото му цяло се тресеше. Усети потта, която избива по челото, под ризата. Изтри чело с ръка. И въпреки отчаянието, стана му ясно, че ни кога не би си позволил да изрече лъжа.
— Казвам ви истината, трябва да ми повярвате! Аз съм в номер 24, мотел „Приятни часове“, на щатското шосе… всеки знае къде е… Мис Уудръф… Бети, аз съм, Том! Позвъних, защото …
Последва продължително мълчание, той напрегнато чакаше думите й. Вълнението пулсираше в цялата му снага, от горе до долу. И внезапно разбра, че тя няма да проговори, защото вече не се намира в другия край на жицата.
Изтощен и разтреперан, той рухна на леглото, но смогна да постави слушалката на мястото й, без да я изпусне. Седна задъхан и се загледа в телефона.
— Не излъгах — рече си той на глас, — казах самата истина. Нито една дума не съм излъгал. Никой не може да ме обвини. В лъжа не съм виновен. Не съм излъгал.
После отново стана и се заразхожда с неспокойна крачка от едната стена до другата. Тъй като нямаше как да разбере дали тя ще дойде в стаята му, не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява, че скоро ще я види. А какво щеше да прави, ако не дойде, не знаеше.
