VI
Седнал зад масата си в мотелската канцелария, Стенли Причърд четеше следобедния вестник, когато в алеята кривна лъскав синьобял автомобил и без да намалява, продължи към дъното на двора. Не представляваше кой знае каква необикновена комбинация от цветове — такива коли той бе виждал всяка нощ.
Погледнал бегло навън и предположил, че колата е на някой от туристите, който се връща от ресторанта, Стенли продължи да чете вестника. Минаваше осем, из въздуха се носеше лека мъглица и повечето гости, тъй като щяха рано да стават, вече си бяха легнали. В мотела имаше още незаети стаи, но ставаше късно и той не се надяваше тази вечер и тях да попълни.
Не след много Стенли привърши вестника и го захвърли. Разбра, че прозевките му миришат на легло, стана и доближи прозореца да се разсъни. И както наблюдаваше автомобилите и камионите, летящи по шосето в мъгливата нощ, замисли се за синьобелия автомобил и се помъчи да си спомни кой от гостите тази вечер можеше да има кола с тъкмо тази комбинация на цветовете. Колкото повече се блъсваше, толкова по-ясно му ставаше, че никой не е дошъл именно с такава кола, но въпреки това с положителност знаеше, че не я вижда за пръв път.
Разсънил се от любопитство, той почна да става неспокоен и подозрителен, излезе от канцеларията и тръгна по чакълестата алея. В добре осветения двор виждаше добре всяка кола и ускори крачки да открие тази, която го интересува.
Стенли я намери едва в дъното на двора, синьо-бялата кола бе паркирана колкото бе възможно по- далеч от останалите. Автомобилът му изглеждаше не само познат, той си спомни и номера, защото миналата седмица си го беше записал в мотелския регистър. Убеден, че Бети Уудръф се намира в някоя от стаите (коя обаче, не можеше да предположи), той реши на всяка цена да я открие и незабавно предаде на полицията.
Изтича обратно в канцеларията и моментално телефонира на областния шериф. Обади се заместникът му.
— Тук е Стенли Причърд, собственик на мотел „Приятни часове“. В една от стаите има незарегистрирана жена. Същата, дето идва три пъти миналата седмица. Повече така не може! Настоявам шерифът да дойде час по-скоро, да я арестува и прибере! Нарушава законите, не се регистрира и още не знам какво! Каквото и да е, противозаконно е.
— Казахте, че сте собственикът на заведението, нали, мистър Причърд? — заинтересуван, попита заместникът на шерифа.
— Как да не съм! И управител съм отгоре! В Солисо всеки ме знае. Предайте на шерифа какво съм ви казал …
— Не ви познавам, мистър Причърд, но за вашето заведение съм чувал — прекъсна го заместникът. — Името звучи хубаво. Мотел „Приятни часове“. На шосето за Съмър Глейд, на три мили от Солисо, нали? Думи няма, хубаво име сте му избрали. Колкото пъти мина оттам, почвам да си мисля разни работи. Мой приятел разправяше: преди една седмица прекарал при вас една нощ, чудесно било. Каза, пак щял да дойде.
— Пак ли? — Стенли повиши глас. — Добре де, тъкмо затуй се обаждам на шерифа. Моят мотел е за истински туристи, за пътници, а на тия противозаконни неща, дето стават тук напоследък, аз ще туря край, ще видите!
— Ще подпишете ли оплакването си, мистър Причърд?
— Как няма да го подпиша! Двайсет подписа ще завъртя! А сега кажете на шерифа, че искам да побърза, да арестува тая и да я тикне в затвора!
— Едно не забравяйте, мистър Причърд — след кратка пауза рече заместникът.
— Какво именно?
— Ами че… не е съвсем безопасно да се правят грешки. В наше време сума народ, законни съпрузи, спят по мотелите и никак не им става драго да ги разкарваш. Затуй по-добре проверете, да сме сигурни какво правим! Неоснователният арест е сериозно нещо. За такива работи осъждат на купища пари глоба. Ако искате съвет, по-добре затворете телефона и поразмислете. И по-късно пак дръпнете.
— Няма какво да размишлявам, зная какво правя! — нетърпеливо рече Стенли. — Казал съм, че ще сложа край на тия работи, и никой не може да ме разубеди. Аз държа порядъчен мотел за пътници и всичко ще сторя, за да си остане порядъчен. Плащам си данъците, знам си правата. И ако шерифът с нищо не може да ми помогне, ще поема закона в свои ръце! Ще я пипна тая и…
— Добре, мистър Причърд. В коя стая е тя?
— Не знам в коя — това е работа на шерифа, да я намери! Нали за това му плащат тая тлъста заплата от парите на данъкоплатците! Преди една година гласувах за Клинт Хъфман, да го изберат за шериф, защото обеща да спазва закона, и сега очаквам от него да си изпълни дълга, както се полага според заплатата. Пък, ако не държи и следващия мандат да остане шериф на Индианола…
— Добре, мистър Причърд, добре! — заместникът повиши глас по-силно и от Стенли — Престанете да викате и запазете самообладание! Ще се свържа с шериф Хъфман и ще му докладвам за вашето оплакване. А сега седнете, съберете си ума, че ще дойдат за проверка.
Стенли не успя да каже нищо повече, защото заместникът затвори телефона.
Стенли извади шперца и го пусна в джоба си. Дръпна чекмеджето и погледна автомобилния номер, записан миналата седмица на късче хартия. Беше абсолютно сигурен, че това е същата кола и Бети Уудръф в този момент е някъде из мотела.
Той излезе от канцеларията и нетърпеливо очаквайки пристигането на Клинт Хъфман, тръгна по чакълестата алея. Наблюдаваше през мъглата синьобелия автомобил и мислеше как да задържи Бети Уудръф, да не избяга, преди да е пристигнал шерифът да я арестува. И додето се разхождаше напред-назад, почна да се пита в коя ли стая ще я намерят. Мотелът се състоеше от трийсет стаи, за тази нощ бяха дадени седемнайсет. В този миг той внезапно си припомни, че една от стаите е заета от проповедника Клъф, и се спря като закован. Беше забравил, че проповедникът Клъф също е тук, и сега го обхвана безпокойство. Свещеникът трябваше да дойде в мотела друга вечер, не тъкмо тази; не знаеше — да препоръча ли на проповедника Клъф да напусне, преди да е дошъл шерифът. За Клъф — мислеше Стенли — би било конфузно, ако разбере какво става.
Стенли все още стоеше на алеята и се чудеше какво да предприеме, когато се появи автомобилът на шерифа. Заместникът му, който шофираше, спря насред алеята, препречвайки по този начин единствения изход на двора.
Шерифът Клинт Хъфман излезе от колата и се протегна. Беше едър веселяк, дружелюбен, набит и силен. Макар че сега прослужваше първия си мандат като шериф на областта Индианола, в служба на закона той бе прекарал почти целия си живот — в миналото беше федерален полицай, а по едно време и надзирател в затвора. Заемащ вече политическа служба, обземаше го страшна ленивост, когато трябваше да се заеме с криминален случай и когато можеше, избягваше арестите, тъй като му се щеше да спечели за приятели всички, които ще гласуват в следващите избори.
— Е, Стенли, как те сварвам в тази чудна вечер?
— Поздрави Клинт, подавайки ръка. — Изглеждаш ми в цветущо здраве. Вярвам, жена ти също е добре със здравето. — Стенли не можа да отвърне, защото Клинт отново заговори. — Бях в пожарната команда и да знаеш от какъв славен покер се отказах, за да дойда тук! Но трябва да ти е ясно, Стенли, че го сторих с радост, като разбрах кой ме вика. Два пъти поред блъфирах съдията Рейни и бих Малчо Гудуили на честна игра. И ако тая дреболия в твоя неповторим мотел не отнеме много време, ще се върна в пожарната, преди да са свършили играта. Кажи сега, Стенли, какво става тук? Искрено се надявам, че няма нищо сериозно.
— В една от стаите има жена, искам да я арестуваш и затвориш. Напоследък стават едни работи… но аз ще им туря край. Казва се Бети Уудръф. Живее при Джени Ройстър на Морнингсайд стрийт, до църквата на Суровия кръст. Миналата година учителстваше в Солисо, но сега с какво се занимава, дявол знае. Не знам дали ме разбираш. Миналата седмица ми се домъкна три пъти, поне толкоз пъти я видях, пък кой знае дали не е идвала и повече…
Клинт заклати бавно глава и на лицето му се изписа истинска печал.
— Какво има? — попита го Стенли. — Защо клатиш глава?
Клинт килна шапка назад, без да откъсва от Стенли печалния си поглед.
