— Ще ти кажа нещо, Стенли. Щом настояваш, ще се видя принуден да я задържа — нали клетва съм дал да спазвам закона в кръга на човешките възможности. Но трябва да знаеш, че според моето искрено мнение не бива да правим това, за което говориш.
— Защо?
— Ще ти отговоря по мъжки, Стенли. С такива работи човек не печели, нови приятели, по-скоро губи тия, които вече е спечелил. С въпросната млада дама и аз се познавам, само че от разстояние. И, както знаеш, момичето си го бива. А на никого няма да му стане драго, че са разкарвали едно хубаво момиче по затворите, че грубо са го третирали само защото се е държало тъй, както му повелява природата. Защо да не я оставим на мира, Стенли? Мъж на място тъй би постъпил. Доколкото съм чувал, неприятности никому не е причинила. Направим ли каквото си наумил, бъди сигурен, против тебе ще се надигнат един куп мъже от Солисо.
— Това няма нищо общо с нашата работа. Тя е тук и нарушава закона.
— А ти кой закон имаш предвид? — попита Клинт.
— Не го зная точно кой, важното е, че го нарушава.
— Слушай, Стенли, млъкни и размисли: на тоя свят половината от хората са жени и ти всъщност нищо, нищичко няма да докажеш, ако почнеш между тях да търсиш една само защото е била жена. Това ти е ясно, нали?
— Но аз мога да докажа, че тя не е свястна жена.
— А нима можеш да докажеш коя е свястна?
— Това е друго.
— Добре де, какви са ти доказателствата?
— Тя е в една от стаите, какво повече?
— Дявол да го вземе, жени има и в другите стаи — изруга Клинт. — Това, че някоя си е платила два долара, съвсем не означава, че върши нещо по-различно. Хайде да бъдем разумни, Стенли. Толкоз време сме приятели, аз съм ти благодарен, че гласува за мене, и жена ти гласува, и затуй ще бъда прям. Знаеш, че не съм от тия, дето гледат на една страна, а плюят на друга. Послушай ми съвета…
— Никой не е в състояние да ме убеди, че съм на крив път — раздразнено рече Стенли. — Аз съм човек верующ, енориаш на Суровия кръст. Аз също плюя, накъдето гледам. И не съм те викал да спорим. Искам да я арестуваш.
Клинт нахлупи шапка над челото си.
— Значи не се шегуваш?
— Ни най-малко.
— Дадено бе — насила рече Клинт. — Дадено! — Той повика с ръка заместника си, който стоеше до колата.
— Хайде, Джо, да почваме.
Тръгнаха в мъглата по алеята и токовете им заскърцаха в едрия пясък.
— В коя стая е младата дама? — безразлично попита Клинт.
— Отде да зная — каза Стенли. — Тази вечер имам дванайсет незаети и осемнайсет заети.
— Мен, ако питаш, тази вечер всичките стаи трябваше да бъдат празни, проклетнико — измърмори Клинт, подритвайки чакъла.
Похлопаха на първата врата. Тя се отвори и на прага застана мъж с лъскаво голо теме. Попита ги какво искат.
— Сам ли сте? — заинтересува се Клинт.
— Не — троснато отвърна оня. — Защо?
— Кой е с вас?
— Жена ми. Какво толкова?
Клинт се извърна и погледна Стенли.
— Тази ли е?
Стенли приближи вратата и съгледа една възрастна жена, която наблюдаваше телевизията.
— Не — каза той и бързо отстъпи назад.
— Какви са тия работи? — попита човекът.
— Страшно съжалявам, че ви обезпокоихме — с извинение добави Стенли, продължавайки да отстъпва. — Грешка. За пръв и последен път!
— А как тъй ви се случва за първи път? — настоя плешивият, вече раздразнен. — Преча ли ви аз, като седнете да гледате телевизия? И отде накъде тия интимни въпроси? Че аз да не съм ви платил да ме смущавате? И кои, по дяволите, сте вие?
— Стана отвратителна грешка — каза Стенли, — но ви обещавам, че няма да се повтаря. Гледайте си работата.
Отдалечиха се от първата врата, приближиха втората. Заместникът почука няколко пъти и едва тогава тя се открехна.
— Какво обичате? — попита с отварянето един едър мъжага по фланелка.
— Кой е с вас? — рече Клинт.
— А вие кои сте, дяволите да ви вземат? — попита едрогърдият, разтвори поривисто вратата и ги изгледа. — Какво ви е прихванало да си пъхате носа тук-там?
Клинт измъкна от джоба си шерифската значка и му я показа на длан. Мъжагата се наведе и я разгледа отблизо.
— Какви са тия работи? — каза той.
— Тази там жена ли ви е? — попита Клинт.
— Да, жена ми е, какво от туй?
Като се подигна на пръсти, Стенли надникна през рамото на човека и видя на леглото да седи тъмнокосо момиче, дръпнало чаршафа до брадата си. Изглеждаше на около осемнайсет години и видимо бе уплашено от разпита. Отстъпвайки, Стенли сръга Клинт с лакът и поклати глава.
— Не ми изглежда на женена, на всичко отгоре пък за тоя, ама не е тая, която търсим — пошушна той на Клинт. — Да вървим по-нататък.
— Хич не ми е приятно, дето дигаме гражданите — каза Клинт, упътвайки се към следващата врата. — Първо на първо законната процедура не е такава. Ако някой ми поиска заповедта за претърсване, ще се почувствувам като последния глупак. Джо, ти и Стенли вървете напред и отваряйте вратите, пък аз ще вървя подире ви!
Като стигнаха номер 24, Стенли избърза нататък, без да похлопа, и се отправи към съседната врата. Клинт го настигна и го хвана за ръката.
— Момент — рече той, — минутка само! Защо не проверихме в тази стая?
— Защото няма никакъв смисъл — отвърна Стенли, мъчейки се да отскубне ръка и да продължи.
— Защо да няма смисъл, Стенли?
— Защото вътре е проповедникът Клъф.
— Какво търси тук проповедникът Клъф?
— Абе и аз не го знам — рече Стенли и отново се опита да приближи другата врата. — Наумил си нещо. Разправяше, искал да опознае живота в един мотел и аз му дадох тази стая без пари. Сигурно вече е заспал, няма защо да го безпокоим. И освен това как да му обясним с какво сме се заловили?
— Джо, отвори тая врата — заповяда Клинт на заместника си. — Щом Стенли е поискал претърсване, ще го направим, както му е редът. Отвори стая 24 Джо!
— Почакай, Клинт — примоли се Стенли. Недей, моля те, недей! Ще разтревожим проповедника Клъф. Човекът за пръв път спи в мотел и не е свикнал на тия работи. Такива са всички свещеници, знаеш. Клинт избута Стенли с лакът.
— Хайде, Джо, отваряй, както ти казах! Заместникът потропа, но отговор не дойде. Потропа втори път, по-силно — и този път никой не се обади. Тогава заместникът поиска от Стенли шперца. Стенли се възпротиви, но накрая го даде.
Когато вратата бе отключена и отворена, съзряха проповедника Клъф, който напразно се мъчеше да се скрие зад тънките завеси на прозореца. Съсредоточена и невъзмутима, Бети Уудръф седеше на широкото легло, обхванала колене, подпряла на тях брада, и ги гледаше иззад тъмните рамки на очилата си.
