дори да дочака Стенли. Упъти се към номер 24, влезе и кимна на Бети Уудръф.
— Скоро в къщи, госпожице — усмихна се той. — Късно е вече! В тоя час хубавите момичета не се разхождат сами.
VII
Телефонът в антрето на долния етаж звънеше от няколко минути и макар че пронизителният му звук кънтеше из цялата къща, Бети си остана в стаята и не отиде да се обади.
Бе още рано, едва девет и половина; Бети обикновено дигаше слушалката до полунощ, а понякога и по-късно. Джени знаеше, че Бети си е в стаята, защото се върна малко след девет. Нямаше го и Малчо Гудуили да види кой звъни — още играеше покер в пожарната команда. Вместо да се обади сама, нещо, което не бе правила от няколко седмици, тъй като по това време търсеха Бети, Джени се отправи към стаята на Бети.
Още не приближила вратата, тя дочу високо хълцане и плач. Влезе, без да чука. Спря в тъмното, ослуша се и запали лампата.
Просната по очи на леглото, Бети се тресеше от плач. Прегърнала възглавницата, тя притискаше в нея лице, сякаш нищо друго на света не би могло да я утеши. Бе събула белите си обувки с нисък ток, червената копринена кърпа се бе свлякла от главата й, но зимното палто беше все тъй на гърба й. Черната й кожена чанта се мъдреше на пода в другия край на стаята, като че е паднала там, след като е била запратена към стената. Всичко се беше разпиляло — ключовете от колата, червилото, гребенът, дребни пари.
Джени се спусна към леглото, седна до нея и потупвайки я утешително, като заоправя разбърканите й коси, се помъчи да я успокои. Бети притисна лице във възглавницата още по-плътно и тъй се разхълца, че цяла се разтрепери.
— Какво, за бога, ти се е случило, миличка? — нежно я попита Джени, наведе се над нея и поиска да обърне лицето й. — Кажи, миличко, кажи на Джени какво се е случило. Никога не си била такава. Какви страхотии си ми преживяло? На Джени всичко можеш да разкажеш. Мъж ли някой се отнесе зле с тебе? Като дъщеря си ми била, искам да ми вярваш. Хайде, разкажи всичко на Джени.
Бети потъна още по-дълбоко в измокрената възглавница и поклати глава, продължавайки все тъй сломена да ридае.
Джени прескочи до банята, напои пешкира със студена вода, върна се и покри с него пламналите страни и чело на Бети. След малко тя успя да я обърне и обърса лицето й с влажната кърпа. Лека-полека Бети отвори очи и вдигна поглед към Джени.
— Откак се помня, такъв плач не съм чувала. — Джени внимателно вдигна косата на Бети, паднала на челото й. — Сякаш най-големите лошавини на тоя свят на главата ти се струпаха. Тъй ми е жално, че не издържам просто. И нямаше нищо да разбера, ако не беше звъннал телефонът — дойдох да видя защо не слизаш да се обадиш. Сега вече не звъни, но след мъничко пак ще почне. Като го чух, спомних си — тъй се дере от звън само когато някой умира да му се обадиш. Може и да си въобразявам, но всеки път, когато се обажда мъж и е в голяма нужда, телефонът звъни някак особено. Нали знаеш, по това време се чува другояче, а особено пък когато чакаш и вярваш, че някой ще ти се обади. И аз най-много обичах тъй да ми звъни. Тръгваш към телефона и си знаеш, че те очакват приятни преживявания.
— Не! — проплака Бети и заудря леглото с пестници, — Не, няма да се обадя! Никога вече. Не ме питай защо. Не искам да го чувам. Вече никога няма да вдигна слушалката, никога, никога!
Джени изненадано я погледна. Бети продължаваше да клати глава.
— Никога? — недоверчиво попита Джени. — Не ти отива тъй да приказваш, миличка. „Никога“ е много време. Какво искаш да кажеш? Какво се е случило, сладката? Разкажи ми, нали знаеш, на Джени всичко можеш да кажеш, тя ще те разбере.
Бети отново се разхълца. Посегна към възглавницата и ожесточено я смачка в ръце.
— Просто не зная какво да си мисля — каза Джени и вдигна рамене. — Съвсем се обърках, не разбирам. По-рано тичаше на телефона, а сега — такива приказки! Последния път се обади преди час-два, нали те чух, някой ти се обади и ти веднага излезе. А сега какво тъй изведнъж?
— Казвам, каквото казвам, вече никога няма да вдигам телефона — проплака Бети, — никога, никога, никога!
Джени сложи ръка върху пламналото лице на Бети, нежно и любещо погали челото й.
— Какво ти сториха, сладурче? Обиди ли те някой? Повечето мъже никога не биха обидили човека, можеш да им вярваш, защото единственият момент, когато мъжът е добър и нежен, е, когато силно те желае. Е, сегиз-тогиз се намират и такива, като ги хванат дяволите, друго не знаят — хапят и налагат жената. Бог знае защо става тъй — мен да питаш, не зная, но това е факт. От такъв сорт мъже бягай, преди да е станало опасно, ако трябва, дори през прозореца бягай, хич и не мисли, че си оставяш чекмеджетата незаключени. Имах една приятелка, един веднъж й отхапа гърдата — нямаш представа каква печална картина беше. Просто не мога нищо по-страшно да си представя. Да не би и на тебе нещо такова…?
Бети клатеше глава.
— Да не би нещо с треньора?… Затуй ли си толкова разтревожена?
Бети пак не отвърна.
— Сигурно има нещо общо, ама не се сещам какво точно — каза Джени. — Само как те захвърли, мръсният му пес! Ако още изпитваш някакви чувства към него, спукана ти е работата. Знам какво е да искаш определен човек. И аз съм тъй към Майло Рейни, но досега трябваше да се задоволявам с Вийзи Гудуили. Откак си се върнала в нашия град, наблюдавам те и си втълпих, че още го обичаш тоя треньор. Кажи, това ли те трови? Още утре отивам при Монти Биско. Мъж, когото излъжат да се ожени, както него излъгаха, такъв не се довежда с жена си докрай.
Бети продължаваше да клати глава, сълзи обливаха лицето й.
— Ако и това не е, не зная вече какво да си мисля — рече Джени. — Кажи ми, миличка, не мога да те оставя, сърцето ти ще се пръсне от плач. Нали знаеш, на Джени можеш всичко да кажеш — цели трийсет и пет години съм живяла като истинска жена и много добре познавам всички видове неприятности, които могат да сполетят една жена. Нещо повече — изтърпяла съм всички изпитания и несгоди, за които си чела по книжките, и затуй зная какво значи да нямаш кому да си издумаш болката. Сядам ей тук, а ти ще ми разкажеш какво се е случило и защо си тъй развълнувана.
Бети отвори очи и погледна Джени. Джени по-дигна разбърканите руси коси, нападали по лицето й.
— Просто страшно! Ужасно! — Тя млъкна и прехапа устни да сдържи сълзите. — Мразя се! Да мажех да умра! Не искам повече да живея! Само да знаех как, щях да си туря край на живота. Ах, да можех да умра!
— Слушай! Да не би нещо да ти се върти в корема, а?
Бети поклати глава.
— Тогава си затваряй устата и да не съм те чула повече за смърт да ми брътвиш! Приказваш ги такива, защото си ми нещо разтревожена. Тъй ли трябва да говорят младите момичета? Казваш го, ама не ти се иска.
— Иска ми се! Да пукна! Не мога повече да живея! Колко е отвратително! И как се мразя!
— Миличка, я ме погледни! — Джени говореше строго. — Ти си хубава, нищо не ти липсва, от сега нататък за колко неща има още да живееш! Колкото съм по-стара от тебе, толкоз съм и по-умна. Ако смяташ, че нещо си оплела, винаги ще се намери начин да го разплетеш. Особено ако човек е млад и хубав.
— Всичко оплетох. А сега е вече късно — рече Бети и обърса сълзите си в пешкира. — Откак съм се върнала в Солисо, взех, че станах на посмешище. Просто не знаех какво върша, сякаш ми изпи някой ума. И сигурно съм била без ум, щом гледах на мъжете по такъв начин. Как стана тъй, не мога ти каза, сега не ми се вярва, че съм била такава. Как можах! Та аз не съм такава, никога не съм била такава! Сега като си помисля, сякаш съм била в несвяст, в някаква треска, без да съзнавам какво върша. Затуй сега не мога да се понасям. Затуй искам да умра. Като си помисля само за всички тия мъже — ах, как се срамувам! Ужасно! И, да ме питаш, не зная какво ме накара да стана такава. — Бети замлъкна, пое дъх и вдигна поглед към Джени. — Не! — след миг продължи тя. — Не е вярно, че не зная. За всичко е виновен Монти — тя обърна глава и се загледа встрани. Потърси с ръка ръката на Джени и силно я стисна. — Като разбрах, че няма да
