го имам, реших да стана лоша, колкото може по-лоша. И се постарах да бъда лоша. Сега зная каква съм била. Защото исках да го заболи. Какво не бих дала сега да се върнат нещата, все едно, че нищо не ми се е случило. Вече не искам да съм лоша, никога не съм го искала. Искам да стана добра и да си върна Монти. Но вече е късно. Целият град знае с какво се занимавам, Монти също знае. Не може да не чуе, до думица всичко ще научи. И какво ще си помисли за мен? Как ще му харесам след всичко това?
— А отде ще узнаят градът и Монти? — попита Джени. — Защо мислиш тъй?
И Бети й разказа как по телефона я повикал някой, когото тя се заблудила, че познава, а после, като отишла в мотела „Приятни часове“, изведнъж се намерила в една стая с проповедника Клъф. Джени седеше и мълчеше, а Бети разказваше за шерифа Хъфман, за помощника му — как отворили вратата на стаята, как Стенли Причърд решил да не настоява да я арестуват, след като се обадил на съдията Рейни по телефона.
— Понякога си мисля, че на тоя свят се навъдиха прекалено много смахнати хора, не е добре за човешкия род — тържествено каза Джени. — Всички ние щяхме много по-добре да си живеем, ако можех само да кажа кои точно би трябвало да се ликвидират — тя поклати глава, скръсти ръце над корема си и се настани по-удобно. — Все пак доволна съм, че на някого му е дошло в главата да телефонира на Майло, та да не се закачат с тебе. Има ли нещо, дето засяга закона, там е Майло — той знае какво трябва да се направи. Най-хубавото нещо в живота му е, че двайсет години е бил съдия. И сега познава всички пътечки и вратички на закона.
— Това няма значение, нали всички ще научат какво е станало в мотела.
Сякаш не чула думите на Бети, Джени прикова невиждащи очи в червените и жълти рози по тапетите на отсрещната стена. Постепенно на лицето й се изряза дълбока бръчка.
— Какво знаеш ти? — внезапно възкликна тя, като че най-сетне бе схванала какво се е случило в мотела. С поривисто движение тя притисна корема си с ръце. — Грехота и срамота! Шерифът Хъфман не е трябвало да отваря тая стая, колкото и да настоява Стенли Причърд. Излиза, че на тоя свят не е останало нито едно кътче, дето жената може да намери спокойствие! И — което е още по-лошо — има хора, все им се ще да арестуват тая или оная, само защото е тя! Нищо не разбирам. Същите тия, да ги видиш как ще се надигнат, хайка ще направят, каквато не си и сънувала, да намерят жената, която им е харесала. Приличат ми на ония побъркани, дето искат да изтребят всички зайци по белия свят, но дойде ли зима, търсят ръкавици от зайча кожа.
— Но кой да помисли, че проповедникът Клъф ще се дигне до мотела и ще те вика по телефона? Да ти разправя, че се казвал Том, да те баламосва и чак там да те вика без да ти каже кой е всъщност? Знам, че се казва Томас, но за първи път го чувам да се нарича Том. На всичко отгоре, „Том“ не подхожда на божи служител, малко е недостойно, дори да е от вярващите в Суровия кръст.
Като въздъхна дълбоко, Джени огледа стаята и се замисли. Сега изведнъж се запита как не се е сетила предния ден, когато проповедникът Клъф идва при нея да я заплашва, че ще я обади на шерифа, ако не изгони Бети, как не се е сетила, че си е бил намислил да се занася по Бети.
— Грешката е моя. Ако знаех, щях да те предупредя — Джени поклати глава и изгледа Бети. — Изглежда, че откак се отказах от мъжете, инстинктът е почнал да ми изневерява. Бях още младо момиче, когато научих каквото трябва да се знае за мъжете. И оттогава не съм видяла другояче да стане, историята винаги се повтаря, без грешка. Да не го мислиш кой знае какво? Проповедникът Клъф по нищо не се различава от първия мъж, когото ще срещнеш, като тръгнеш за града. Реши ли мъж да си пробва мъжкото достойнство, ще намери начин, ако ще сто реки да прегазва и сто огради да прехвърля. Обувките му да подгизнат, гащите си да съдере на бодлива тел, пак пред нищо няма да спре, само и само да се докопа, до каквото му е нужно. Прихване ли ги тая треска, оглупяват, същински дърти котараци през март. Само по един начин можеш да ги спреш — стреляй с двуцевката в него от седем стъпки. Че и тогаз току-виж пропълзял през прозореца, ако не внимаваш. Казвам ти, няма нищо по-страшно от мъжа, когато го стегне шапката. И ти сама ще се увериш, миличка, само да пораснеш! — Джени млъкна за миг, усмихна се и продължи: — Но проповедникът Клъф! Не мога да го проумея. Тоя долен дявол! Вчера беше при мене, в моята къща беше, приказва ми едни благочестиви приказки, трябвало, вика, да те изгоня. А тази вечер да вземе да си подбере дънцето и да те прелъже в мотела да отидеш, че да си пробва мъжкото достойнство! Едно знам. Само да ми дойде някой ден пак, такива неща ще му надумам, че цял живот ще ги помни. Две думи ще му кажа, ама ще му се накъдри мъхът в ушите!
— Каква полза? Късно е — проплака Бети и скри лице в шепи. — С мен какво ще стане сега? Тъй се изложих! Как не се досетих! Толкова съм нещастна, толкова ме е срам, че просто не зная какво да сторя. Да бях пукнала, по-добре, отколкото да живея тъй! Ще се самоубия!
На прага застана Малчо Гудуили и няколко пъти леко похлопа.
— Какво има, Вийзи? — попита го Джени и вдигна глава.
— Търсят Бети по телефона — рече той. — Не го знам кой е. Не си каза името. С нея искал да говори.
Бети отново се разхълца на глас.
— Какво й става? — полюбопитствува Малчо.
— Ти си гледай работата, Вийзи! А на оня, който и да е, кажи му да затвори телефона и повече да не е посмял да звъни! — Джени повиши глас. — Кажи му, че Джени Ройстър му предава това и не се шегува!
— Защо? — попита Малчо.
— Не ти влиза в работа защо! — кипна тя. — Прави каквото ти рекох и после се върни да ми помогнеш. Ще сложа Бети да си легне и ще се погрижа за нея. Нервите й малко…
— Но може би Бети иска…
— Нищо не иска! Ти чу ли какво ти казах? Малчо се отдръпна от прага и се спусна по стълбите към телефона. Пронизителният му гласец, звънтеше в цялата къща. Като се върна, Джени бе вече свалила палтото на Бети и се мъчеше да измъкне пуловера й през главата.
— Дръж й ръцете, пък аз ще дърпам! — заповяда тя на Малчо. — Качи се на леглото, да ти е по- удобно.
— Защо я събличаш? — попита Малчо, изправяйки се на леглото.
— Защото е капнала и трябва да й се помогне, затова!
Като й съблече пуловера, Джени разпусна бельото й.
— Иди в моята стая и ми донеси оная кутийка с хапчетата от нощното шкафче — обърна се тя към Малчо. — И чаша вода!
Додето Малчо се върне, Джени разсъблече Бети напълно. После й подигна главата, даде й две-три приспивателни и глътка вода.
— Какво красиво създание! — с възхищение отбеляза тя, като се отдръпна и погледна Бети. — Гледай я каква е картина, да не й се нагледаш! Би трябвало да я слагат по календарите, та всички да й се радват.
Малчо се покатери на стола да погледне по-добре.
— Да си кажа правичката, никого не обвинявам, че я пожелава — додаде Джени. — Особено пък сега да я види някой — Джени извърна строг поглед към Малчо. — А ти, Вийзи, да не вземеш нещо да си намислиш, хей! Ти си ми жокейчето, не забравяй! — После отново свали завистлив поглед към Бети. — Мъчно ми е да си призная, ама на нейните години далеч не бях като нея хубава. Винаги съм си била малко трътлеста. С тия кълки… И откак се помня, все ми се трупа!
— А защо не й даде да се обади по телефона? — ни в клин, ни в ръкав попита Малчо.
— Сега ли намери да ме питаш? Ехе, колко време има за въпроси! Дръпни завивките, че да я нагласим и да я покрием.
Малчо се премести от стола на леглото и изтегли завивката.
— Защо не й облечеш нощницата?
— Тая нощ не й трябват дрехи — каза Джени и я прикъта под юргана. — Веднага ще заспи. Хаповете всеки миг ще подействуват. Ще дръпне един хубав сън и утре, като се събуди, разнебитените нерви ще си бъдат по местата и Бети ще си е пак тая, която си я знаем. Имаш ли тревоги, гълтай приспивателно и лягай! — Джени притегли стола до леглото и седна близо до Бети. След малко, като понижи глас и почти зашепна, отново се обърна към Малчо. — Вийзи, слез долу и ме чакай в хола. Звънне ли телефонът, не забравяй какво трябва да кажеш. Който и да е, Джени Ройстър е наредила повече да не е посмял да се
