обади!
Като остана сама с Бети, Джени обърса мокрото й лице с още влажната кърпа.
— А сега се отпусни, душице, и се остави на Джени да се грижи за тебе. За днес ти стига. Сега искам да заспиш и хубаво да си починеш. Затвори си очите и сънувай най-хубавите неща на света.
— Какво да правя? — сънено се обади Бети. Очите й бяха затворени, дишаше спокойно. — Нещастна съм… Срам ме е… Глупачка! Трябва да се махна… знам, че трябва… но къде да ида? Не искам да оставям Монти… Дето е той, там и аз… само да знаеше… да можех да му кажа… Монти …
Джени се наведе и леко я целуна по страната.
Когато се увери, че Бети е заспала, Джени се измъкна на пръсти от стаята и угаси лампата. Притвори безшумно вратата и се отправи към стълбището.
VIII
Джени свари Малчо Гудуили седнал в другия край на хола с доволна гримаса. Краката му се люлееха високо над пода.
Вместо да гледа телевизия както винаги по това време, Малчо дори не беше пуснал приемника. Беше изпушил няколко цигари и във въздуха се носеше гъст облак тютюнев дим. Джени се готвеше да му направи забележка друг път да не ръси пепелта по чергата, когато изведнъж забеляза на стола до прозореца едно непознато, тъмнокосо момиче.
Джени спря изненадана и се вгледа внимателно в новодошлата, сигурна, че никога не я е виждала. После прекоси стаята и приближи Малчо.
— Коя е тази, Вийзи? — Тя се наведе над него и сниши глас.
— Не зная — отвърна той с широка усмивка и още по-силно залюля крака над пода. — — Не си е казала името.
Докато приказваше с Джени, Малчо продължаваше да се усмихва на тъмнокосото момиче. Непознатата дръпна пола и закри коленете си.
— А какво търси тук? — прошепна Джени. — Иска ли нещо?
Малчо духна кълбо дим над главата си.
— Почука, отворих й. Каза, че търсела квартира. Помислих си — ти имаш, защо да не й дадеш. Някой в града й казал за тебе. Има, викам, две празни стаи под наем, може и да й дадеш, ама като не зная колко им искаш… Нали все разправяш, че всички стаи ти били за квартиранти. Донесла си е куфара и е готова да остане. Пък и е доста късничко сега да ходи да търси друга стая. Посред нощ.
Като смъкна месестото си туловище в креслото с червената плюшена тапицерия, Джени се усмихна на момичето.
— Абе, щом имам празна стая в къщи, по всяко време съм готова всичко останало да зарежа и за наема пазарлък да правя — Джени вече говореше с нормален глас. Скръсти ръце на корема си и се намести. — Не е лесно в наши дни да свържеш двата края. И гладен да ходиш, пак скъпо струва. Как не ги е срам и грях тия търговци — за едни нищо и никакви боклуци толкоз пари да искат, че и в теглото те минават. И ако не капеха по някой и друг долар от наеми, трябваше да тръгна по улицата да прося. В наше време порядъчните жени като мене само от наеми се препитават, друг начин няма. Пък и да имаше, досега да съм го разбрала.
Момичето се наведе.
— Вие ли сте мисис Ройстър?
— Не, миличка, аз съм мис Ройстър, мис Джени Ройстър. За вас не зная, но лично аз никога не съм участвала в сватбена церемония. Не искам да кажа, че ме е срам от това. Чисто и просто тъй ми било писано — през колко изпитания минава човек на тоя свят! Запазих си моминското име, то ми е кажи-речи едничкото, което остана от моето моминство. Както и да е, посочете ми една омъжена жена, която и наполовина се е наслаждавала на удоволствията, които аз съм имала, посочете ми само и за вечеря ще ви сготвя най-хубавото си пиле.
— О, и аз съм неомъжена, мис Ройстър, и съвсем нямах намерение да ви задавам интимни въпроси.
— Сега съм жена на години, уважавана жена — увери я Джени, — и личният ми живот е толкова порядъчен, колкото и на всички други. Искам всеки да знае това.
— Нали ще ми дадете стая под наем? — нетърпеливо попита момичето и закърши ръце. — Цял ден търся стая и ако и при вас не намеря…
— Ти първо ми кажи нещо за себе си, пък аз после ще реша. — Джени се извърна, стрелна Малчо, намръщи се строго и той престана да клати крака. — Всякога внимавам на кого давам стая, защото не искам под покрива си да събирам разни неблагонадеждни елементи. Целият град знае, че съм добра и с голямо сърце, но има неща, които не мога да кажа; ето защо винаги внимавам и винаги изборът ми е бивал добър. Освен това в града има хора, които са свикнали всекиму нещо да намират, а особено пък на моите квартиранти. Та заради туй искам да зная всичко за тебе още от началото. Първо на първо, кажи поне как се казваш и откъде идваш.
Със скръстени в скута си ръце и плътно прибрани колене, тъмнокосата се размърда и приседна на ръба на стола. Отново залюлял крака, Малчо й се ухили и запали цигара.
— Казвам се Лоана Нилей — нервно изрече момичето. — Дойдох в Солисо…
— Какво приказно име! — каза Джени. Приповдигна ръце, намести ги върху корема си и се настани по- удобно. — Става ми приятно само като си помисля за такова име. Не помня да съм чувала нещо подобно, а сега вече никога няма да го забравя: Лоана Нилей, Лоана Нилей. Чудесно, идеално подхожда на момиче, а и ти, каквато си хубава — само за тебе. Като се замисли човек за обикновените, изтъркани женски имена — Етел, Бърта, Нанси, та дори и Шарлот, — бррр, зле ми става, просто ми се разваля настроението. Срамота и грехота, има момичета, които си мъкнат имената цял живот, сякаш са ги оседлали с тях. И аз не обичам да ми викат Джени, но какво да правя. Колчем измисля някое по-хубаво име и поискам тъй да ме наричат, всички казват, че Джени най ми отивало. Никой никога не ме е нарекъл другояче. Затуй съм си Джени по име и Джени по природа. Как само ти завиждам за името! Лоана Нилей… Лоана Нилей…
Лоана се усмихна.
— Продължавай, кажи нещо за себе си — допълни Джени.
— Пристигнах в Солисо тази сутрин с автобуса. Навсякъде проверих за стая. Ходих на десетина места в града. Прочетох всички обяви във вестника, гледах за обяви и по къщите, но стая никъде. Някои в началото казваха, че имали, но после, кой знае защо, се отмятаха. Едни разправяха, че решили да не дават под наем, други пък, че такъв наем щели да ми искат, какъвто нямало да мога да плащам. Тъй беше навсякъде. Уморих се, загубих кураж и като не знаех какво да правя, накрая се върнах в автобусната станция и седнах да си почина. Може и да съм си поплакала малко. По едно време идва някакъв шофьор на такси и пита какво има. Като му казах, взе да разправя, че ако се намери в града някой стая да ми даде, това ще бъдете само вие. Не бях сигурна да му вярвам ли, ама сега съм доволна, че му повярвах.
— В Солисо има шофьори, на които можеш да вярваш, а има и такива, на които не може да се вярва. Занапред да си знаеш. Мога само да ти кажа, че си попаднала на сигурен човек. Кажи ми сега откъде идваш?
— От Дженкинстаун, има-няма трийсет и пет мили оттук. В областта Палмето.
— Знам за Дженкинстаун, от хората съм чувала — обади се Джени, — но тъй и не ми остана време да отида и сама да видя. Разправят, много дини и пъпеши се въдели из вашия край. Не съм много по дините, но за вашите пъпеши мра. Само като си помисля, и ми се напълва устата. Едва дочаквам да им дойде сезонът и ела после да ме видиш — цяло лято на свиня заприличвам. Как един път не можах да се наям до насита!
— Баща ми отглежда пъпеши, имаме ферма край Дженкинстаун — каза Лоана и отново се усмихна. — Декари. Всяка година. Докато живеех у дома, помагах в брането, после ги товарехме на камион. Понякога толкоз много се раждаха, че не можеш да ги продадеш. Каквото останеше, хвърляхме на свинете.
— Срам! Позор! Да даваш пъпеши на свиня, когато аз на свиня ставам за тях.
Джени притвори очи, представи си своите любими пъпеши и поприбра корема си с ръце.
— Разкажи нещо друго — додаде тя след малко. — Защо дойде в Солисо, защо си търсиш стая?
— Ще се помъча да намеря някаква канцеларска работа — отвърна Лоана и лицето й светна. — Две
