Клара Крокмор, ей там, в жълтата къща, сме приятелки, ходим си на гости всеки ден. А Норма Поуп, съседката откъм задния двор, винаги ми е давала жената разсад от градината си, разменяме си гозби и нито един път не е пропуснала да ми съобщи клюките от нейната улица. А тия верующите… лицемери! Мен ако питаш, няма да мирясат, додето не ме тикнат в затвора на доживотен, или не стана на прах в гробищата. По-рано, беше след първо число от месеца, помъкнаха се и заразправяха какви ли не врели-некипели за Вийзи Гудуили и за мене. Било срамота и грехота, дето съм му дала стая под наем и съм му разрешила да живее под един покрив с мен, че и нощно време дори. Щели да кажат на полицейския началник в Солисо, на областния шериф в Индианола, лично при губернатора на щата щели да отидат да ме обадят — да ме арестуват, ако не изгоня незабавно Вийзи. — Джени млъкна за миг, пое си дълбоко дъх и плътно отри ръце в тялото си. — Бедният Вийзи Гудуили! — очите й се насълзиха, като произнесе името му. — Бедният Вийзи Гудуили! При мен му беше единственият истински дом, който си е имал на този свят. А тия, религиозните, се помъчиха да го изхвърлят и оттук. Всеки знае, че през зимата, три месеца само, когато не ходи по панаирите да си вади хляба, като се показва на хората, тук му е едничкият дом. Човечецът и без това си няма никакъв роднина, нито един близък, при когото да се свре. Разправяше, че дори и да открие някой далечен сродник, никой нямало да го прибере с охота, па дори и наем да предложи за три месеца. Знаеш колко му е трудно да си намери жена от същата порода и да живее, нормално като другите хора. Преди всичко такива като него по света много няма. Вийзи обясняваше, че роди ли се момиченце между техните хора, съшил миг или ден- два по-късно вече го ангажирали, а след туй пък почвали големите препирни между по-видните семейства, предлагали се значителни суми и прочие. Отдавна се беше отказал да си търси обикновена жена, която да го гледа. Сегиз-тогиз, разправяше, като пътувал от панаир на панаир, ще се намери някоя да се позаинтересува от него насаме, но коя ще е тая, дето би се показала с такъв пред хората? Бедният Вийзи Гудуили! Бедният Вийзи Гудуили! Просто не зная какво щеше да прави, ако не бяхме се сприятелили. В такива случаи се радвам, че съм родена с широко сърце и добра душа — иначе кой щеше да се грижи за Вийзи? Че не бил като другите — голяма работа, хайде сега да не се радва на жените като останалите мъже, тъй ли? И той като всеки друг си има силици, човекът. — Джени обра бликналите сълзи с пръсти.
— Всичко това е вярно, зная — рече съдията Рейни. — Но днес какво стана? Още не си ми казала.
— Нещата се трупат, Майло. Днес едно, утре друго, цяла година. Тия от Суровия кръст все се тупат в гърдите, че живеят като верующи, но не остана долна приказка и долна постъпка — всичко опитаха, да ме махнат от къщата ми. Заговорим ли за тия неща, разправят, бог им бил казал, че моето място им трябвало за пристройка, тук да издигнат неделно училище, че съм осквернявала вече определената за тях свята земя. Какво ли не правят да им повярвам, че постъпките ми до една били за грях и за срам. Казвала съм, повтаряла съм — искат ли да ми вземат имота, да ми го платят. А те и един долар не предлагат. Съглася ли се, казват, щели да ме приемат в братството, да ми спасят душата, а пък аз за отплата да си подаря имота на Суровия кръст и да заживея, сигурна в задгробния живот. Беше време, бях и аз добра методистка, на църква ходех, но как един не се помъчи да ми измъкне имуществата, как свещеникът веднъж не ми обеща спасение на душата, ако припиша всичко на църквата. След туй ходех да слушам проповеди в Църквата на Истинната вяра и всеки път пусках четвърт долар в касичката. Но един път проповедникът поиска да отида на разходка с него в гората. Щом стигнахме гората, натисна ме, дига ми роклята и вика, че отсега нататък нямало нужда да пускам пари в касичката, само да му направя кефа и готово Иначе, общо взето, и методистите, и тия от Истинната вяра се отнасяха с мен честно и почтено, но като се научих да не смесвам религията с личния си живот, в църква повече не стъпих.
— Джени — напомни съдията Рейни, — тоя път за какво ти приказваха?
— Ще ти кажа, Майло. Нали трябваше да стигнем дотук. Още малко остава. Всеки в Солисо знае, че съм бедна жена на средна възраст, която нищичко не може да припечели, освен дето си дава стаите под наем, няма си близък човек, на когото да се опре, и това е. Тази къща ми е всичкото на света, а една жена като мен, за да има стаи под наем, всичко на себе си дължи. От двайсет години я имам — бях още младо момиче и в ония дни сама си изкарвах прехраната, отделях, колкото мога. Като поостарях, вразумих се за живота и парите почнаха да се трупат по-бързичко. Ето защо успях да си изплатя ипотеката и къщата стана моя собственост, без дългове, без нищо. Живея тук много преди да дойдат ония от Суровия кръст, дето само крещят думи от Светото писание, много преди да издигнат църквата на границата с имота ми. И ако някой трябва да се оплаква, това съм аз. Сам знаеш, издигнаха църквата толкоз близо, че сега от сутрин до вечер кухнята ми слънце не я вижда. Не ме е страх, ще отворя уста и наляво и надясно ще разправям как верующи вършат греховни и срамни неща.
Телефонът в антрето пронизително иззвъня и отекна силно из цялата къща. Продължаваше да се звъни, когато Бети Уудръф се спусна тичешком по стълбите от стаята си на горния етаж.
Както обикновено в този час на деня, Бети беше с черни кадифени панталони, впит пъстър пуловер и бели обувки с нисък ток. Беше двайсет и четири годишна, нежна, средна на ръст, изправена, с твърди закръглени гърди и бухнала коса. Имаше голяма и налята уста и когато се усмихнеше, сините й очи ставаха жадни и още по-светли. Дрехите й — пола или панталони — бяха всякога спретнати и грижливо подбрани, за да подхождат най-добре на леко мургавата кожа и червеникава коса. Изглеждаше много по-млада от годините си, но тъй като си въобразяваше, че трябва да има вид на по-зряла, на излизане от къщи слагаше големи очила с тъмни рамки. Както и трябваше да се очаква, мъжете по улицата обикновено се изненадваха, и то приятно, от нейната сериозна и прилежна външност и повечето я питаха не е ли учителка.
Още като завърши колежа, Бети Уудръф една година преподаваше в Солиското училище и през това време беше квартирантка на Джени Ройстър. Училищното настоятелство остана доволно от преподавателските й способности и й предложиха договор за още една година. Тя обаче отхвърли предложението, обяснявайки, че кариерата на учителка не й подхождала.
Истинската причина за отказването на Бети от учителството беше нещастието, която я сполетя след краткотрайната връзка с Монти Биско, футболен треньор и преподавател по атлетика в Солиското училище. Скоро след първата им среща Бети безнадеждно се влюби в Монти и само няколко седмици по-късно се сгодиха. След годежа се виждаха по няколко пъти седмично, вечер излизаха с колата на Монти из околността или ходеха в автокиното на шосето край града. Монти се опитваше — било в колата или във вестибюла на Джени — да интимничи с нея, но Бети винаги му казваше да почака, защото искала да остане девствена до сватбата си.
Но както става, без предварително да й съобщи, Монти се ожени за Мейрита Йигър, също учителка, в деня точно преди започването на коленната ваканция. На другия ден Монти призна пред Бети: Мейрита му казала, че е бременна и че за да не го изхвърлят от работа, бил длъжен да се ожени за нея, защото, заплашила го тя, в противен случай щяла да го обади на директора на училището. Тогава, с разбито сърце и потънала в сълзи, Бети го попитала отде накъде ще се люби с Мейрита Йигър, след като е сгоден за нея, а Монти отвърнал, че тъй като по начало бил атлетически тип, имал нужда от жена, която да му разреши да я притежава.
Бети бе тъй нещастна и сломена, че до края на учебната година отказа да излиза с когото и да било. Лятото прекара с родителите си, които живееха в някакво градче в южната част на щата, а на първи септември се върна обратно в Солисо и помоли Джени да й даде старата стая за още една година.
— Мило дете — посрещна я Джени, просълзена и усмихната, — тъй съм доволна, дето се върна, че не ме интересува ще ми плащаш ли, няма ли. Трябваш ми повече за раздумка, не за пари. Какво пък, щом не щеш да учителстваш, ще си намериш друга работа в града. Хубавица като теб никога няма да тръгне да проси, я. Все и аз разбирам нещичко от живота, не съм вчерашна.
Към края на втората седмица от връщането на Бети в Солисо вечер почнаха по два-три пъти да я търсят по телефона. Но вместо да дойдат при нея или да я изведат някъде, след всяко обаждане по телефона Бети набързо излизаше и запрашваше нанякъде с новичкия синьобял автомобил, който си беше купила през лятото. След два-три часа се прибираше, оставяше колата пред къщата, бъбреше с Джени или гледаше телевизия до следващия телефонен звън.
Докато Бети говореше по телефона, съдията Рейни и Джени мълчаха и я изчакаха да изтича по стълбата нагоре. След няколко минути тя слезе обратно, този път с тежко зимно палто. Спря се за миг на вратата на вестибюла, усмихна се, без да продума, и върза под брадата си яркочервена кърпа. Като нагласи очилата с тъмните рамки, тя излезе и хукна по улицата.
