денят минава, вече е късен следобед. Трябва да се разберем по телефона. Въпросът не търпи отлагане и затуй искам да слушаш внимателно какво ще ти кажа. Сега не е време да спорим, Джени, време е да се действува.
— Зная, Майло, за какво говориш, но това няма да го бъде. Казах ти снощи, че няма да изгоня Лоана от къщи и още си държа на думата. Когато ме караха да изпъдя Вийзи Гудуили и Бети Уудръф…
— Джени, казах ти, това не е въпрос на морални недостатъци. Престани да мислиш по тоя начин! Някои хора в нашия град са придобили расови предразсъдъци, които са станали вече неделима част от тях. И когато се сблъскаш с тях, отстъпки не може да има. Сега това е въпросът, с това сме се сблъскали, затова е и сериозно. Както знаеш, някои хора в Солисо…
— Какво ме засяга мен какво мислят и говорят? Реших и няма да отстъпя. И аз мога да бъда твърдоглава, само другите ли?
— Джени, моля ти се, послушай ме! От снощи са се случили други неща. И те дават възможност да се намери изход за Лоана Нилей, да се намери добро и приемливо разрешение и за двете страни. Така всички ще си измият ръцете. Аз винаги съм бил за чистия изход в полза на клиента, но като разбера, че е невъзможно, а такава е тъкмо ситуацията сега, предпочитам компромисното разрешение — то винаги е било мъдър начин за уреждане на споровете. Говоря ти като твой адвокат и като отдавнашен приятел и настоявам да постъпиш, както те съветвам.
— Не разбирам за какво говориш, Майло — объркана рече тя. Никога не съм разбирала от закони и от вашите адвокатски приказки дори ако искаш да знаеш, в повечето случаи не съм успявала изобщо да проумея за какво брътвят адвокатите, всички ми се струват вързани в езика.
— Ако слушаш внимателно, ще ти обясня ясно и разбрано. Ще ти го кажа с малко думи, сега нямаме време, минутите хвърчат. Слушаш ли, Джени?
— Слушам — рече тя.
— Добре. И помни, че искам да последваш съвета ми. Цял ден се занимавах с тая работа, държа да я оправим успешно. И тъй, както знаеш, Дейд Уомак ми каза снощи, че настоява днес до залез слънце Лоана Нилей да напусне твоя дом и ако иска да остане в града, да се премести в покрайнините. Слушаш ли, Джени?
— Чувам добре.
— Днес е била сума време в града, мъчила се е да намери работа като секретарка, проверявала във всички кантори. Дейд е пуснал дума, че е мулатка, която иска да мине за бяла, и сега никой в Солисо няма да й даде работа, каквато търси. Преди малко пак говорих с Дейд и затуй ти се обаждам. Ще бъда открит и прям, Джени. Дейд още не я е виждал, но вече е чул за нея от хора, които са я виждали, и настоява веднага да дойде при него в кабинета му. Готов е да говори с нея насаме.
— За какво? — подозрително попита Джени. — За какво има да говори с нея?
— Не е мъчно да се досетиш, Джени.
— Сега слушам, не се досещам.
— Виж какво, Джени — съдията Рейни се поколеба дали да продължи, — въз основа на това, което е чул за Лоана, Дейд заявява, че може би ще се съгласи да се погрижи за нея. Собственик е на няколко апартамента и къщи в негърския квартал и би могъл да й даде някой от най-хубавите, стига тя да приеме след един задоволителен разговор с него. Работата е там, че ти няма да имаш никакви неприятности, особено ако веднага я пратиш в града да се срещне с Дейд.
— Друго? — хладно попита Джени.
— Джени, цял ден държа връзка с Дейд и мога да ти кажа, че е решил да изгони това момиче от твоя дом. Честно казано, Джени, аз повече нищо не мога да сторя. Ето защо мисля, че това решение е най- доброто — както за тебе, така и за всички. Готов съм да го приема и горещо те съветвам да направиш същото. Хайде, Джени, изпрати Лоана при Дейд Уомак, да си поговорят.
— Няма! — без колебание отвърна тя. — В никакъв случай! Ако Лоана иска Дейд Уомак или някой друг да се грижи за нея, то си е нейна работа. Но лично аз няма да я тласна и на една стъпка дори. Можеш да предадеш на Дейд Уомак какво съм ти казала. Повтори му го за по-сигурно, добре да го чуе! Щом намира, че е достойна за неговата грижа, значи е достойна и за моята къща! И това му предай! Може да е мулатка, може да е индианка, може всякаква да е, за мен тя е Лоана Нилей и при мен ще си остане, докогато си ще.
— Джени, разбирам какво ти е, но има случаи, когато е по-разумно човек да се вслушва. Убеден съм, сега е тъкмо такъв случай. Подобен компромис…
— Няма нищо да направя, Майло! Ти ме познаваш. Аз съм Джени по име и жена по природа!
XIII
Минаваше четири следобед, когато Дейд Уомак излезе от регистратурата на изградената от червени тухли съдебна палата с препречена отпред колонада и се отправи по диагоналната алея през затревения площад. Оттам бавно закрачи към бара на Хари, който се намираше на източния край. Дори в този час все още горещо и влажно, набъбналият сив облак все тъй висеше над околността и Дейд бе свалил палтото си, сега преметнато на ръката му. По улиците почти не се срещаха хора, но Дейд беше тъй дълбоко потънал в мисли, че не спря да поздрави и малцината, които срещна.
Както винаги предпазлив и предвидлив в подобни случаи, Дейд изгуби доста време предварително да проучи всички правни положения, свързани с един имот, който възнамеряваше да закупи.
Тази сутрин бе решил да внесе първата вноска от пет хиляди долара за една сграда в негърския квартал, на отвъдната страна на Пийчтри стрийт и отсега се радваше на перспективите. Собственикът на постройката в последно време бе претърпял няколко големи загуби в бизнеса и притиснат от банката да плаща, бе дошъл при Дейд Уомак за пари, та по-скоро да изплати задълженията си. Сградата беше двуетажна, разположена на оживено кръстовище, и не беше по-стара от пет години. Горният етаж се разделяше на шест двустайни апартамента, които бяха до един дадени под наем, а в приземния етаж преуспяваха ресторант, игрална зала, бръснарница и една бакалница.
Когато станеше собственик на този ценен имот, в което бе сигурен — до това щеше да се стигне или поради неплащане на задълженията, или по друг някакъв път, — след две-три години Дейд щеше да притежава вече целия жилищен блок. И сега негова собственост беше почти половината негърски квартал на Солисо, а това му осигуряваше близо половината жилищни и търговски наеми, плащани от двехилядното негърско население, обитаващо отвъдната страна на Пийчтри стрийт. Беше казал веднъж, че най-великата му цел в живота е да получава наем и от последния негър в Солисо. Засега бе успял да им попречи и негрите не живееха никъде другаде в града, а тъкмо в този квартал.
Вътре освен Хари Хокеи, собственика и съдържателя на бара, Дейд свари още неколцина мъже; пиеха бира. Дейд захвърли палтото си на един стол.
— Здравей, Хари! — екна гръмливият глас на Дейд и в същото време по бара се плъзнаха няколко монети. — Не се усуквай, ами давай да си гледаме работата! — Той свали шапката и я метна встрани. — Здравейте, Джордж, Бил, Джо, Фред! — Като присви очи, Дейд се вгледа в човека, седнал на другия край на бара. — Кой е тоя, дето се е скрил там? Да не съм пропуснал някоя важна персона? Или е някое селянче от Съмър Глейд или от Пиуи Крийк, тия забравени от господа места?
— Това съм аз, Хюстън Брузли — обади се човекът. — Здрасти, Дейд! Как си?
— Добре, добре, по-добре не съм бил, Хюстън — отвърна Дейд с понижен глас. — Как е госпожата?
— Добре си е, Дейд.
— Чудесно, чудесно, колко се радвам, Хюстън — той се наведе над бара и кимна на Хари Хокеи. — Извади от задната стаичка едно шише от моето, царевичното, и налей на тия прекрасни джентълмени по една мъжка глътка! Не мога да понасям свестни хора като тях без здрава напитка в ръка. Срамота! Я ги виж, насядали и преглъщат тая карамелена вода от лимонадените шишета! Ако ще и методисти, ако ще и баптисти да са! Съвестта няма да ми позволи аз да пия уиски, а те да изливат в канала тая бира!
— Този път, Дейд, ще трябва да налеем уискито в бирени чаши — извини се Хари. — Не ми е много по вкуса, но вярвам, че няма да имаш нищо против. Работата е, че от няколко дни, както ми казаха, из града душел някакъв агент на Комисията по алкохолните напитки. Не мога да рискувам да ми отнемат разрешителното. Нали ги знаеш как пипат от Алкохолната? Щем открият заведение, в което на бара не
