намислил, е чисто самоубийство. Ще те съсипе.
— Какви глупости дърдориш мога ли да знам? — каза Дейд, ритна чекмеджето и се изпъна на стола. — Така ли ви учат да говорите в университета?
— Може да ти се вижда глупаво, Дейд, но аз мисля, че е далеч по-умно, отколкото да рискуваш. Вярно, не върви да ти говоря тъй, защото съм младши адвокат, ти имаш много по-голям опит от моя, но не мога да мълча. Искам да живея в Солисо и да си практикувам професията още години занапред, затова не мога да си представя, че ще стане, както си намислил. Хората ще кажат, че и аз съм замесен, защото всички знаят, че съм ти помощник. Не искам да имам нищо общо с тия неща и ако можех, щях да ги предотвратя. Рано или късно някой ще си отвори устата и тогава всички ще разберат, че ти си бил на дъното. Винаги се намира някой, който да си отвори устата. Знаеш. А от това полза няма. Откажи се, Дейд! Има други начини.
— Слушай, Хауърд Нюхаузър, дяволите да те вземат, като не ти харесва, подай си оставката и повече да не съм те видял в тая кантора!
— Ако постъпиш, както се заканваше, ще си я подам — рече Хауърд. — Ще трябва, Дейд.
Дейд дълго мълча и се взира в Хауърд. Запали цигара и подхвърли клечката към пепелника.
— Виж к’во, синко — най-сетне рече той и широка усмивка заля руменото му лице, — чуй какво ще ти кажа. Не ти се сърдя. Известно ми е как говорят младите хора и затуй от твоите думи не се засягам. На тази възраст човек има, както ние казваме, възвишени идеали и си въобразява, че трябва да ги подкрепя с нахакан език и също като гимназистите речи да държи и за оставка да намеква. С течение на времето ще почнеш по-философски да разсъждаваш, по-разумен ще станеш и постепенно ще се научиш да цениш практическата страна на живота както всички останали — Дейд се наведе към Хауърд. — Ти си каза думата, сега е мой ред да ти кажа нещо за твое добро. В този град съм живял доста по-дълго от тебе и вече добре зная как да го управлявам. Нали все трябва някой да управлява градовете! А този град си е мой и го управлявам, както си искам. Ето защо от никого не се боя. Това е пък моята дума. От никого!
Хауърд захвърли разкривените кламери в кошчето.
— Чу ли какво ти казах, синко?
— Чух.
— Е?
Хауърд мълчеше.
— Чудесно, синко, чудесно — хилеше се Дейд. — Хайде сега, стига си мислил за оставка! Докато си при мене, пред теб се открива прекрасно бъдеще. Само за няколко години ще те направя богаташ. Дори мога да ти обещая. Уверен съм. При това нямам предвид да си губиш времето по адвокатски кантори с разни клиенти, които плащат по пет долара. Това е работа за неспособните. Имам предвид много пари, големи пари. Вече съм разработил план за недвижимите имоти оттатък Пийчтри стрийт и от тях почнаха да капят дивиденти, големи дивиденти. Преди много време си поставих за задача да натикам всички негри в тоя квартал и така да ги притисна, че и на инч да не могат да припарят ни насам, ни натам, без да ми платят за това суха пара. Закупих всички имоти наоколо — веднъж за неплатени данъци, друг път на ликвидационни разпродажби — и сега лека-полека купувам и вътре в квартала. Като ги държа по този начин натъпкани, тук стисна, там стисна и малко по малко повишавам наемите. Скоро в града няма да остане чернокож, който да не ми плаща наем, какъвто си поискам. Сега нали разбираш защо имам нужда от едно умно и способно момче като тебе? Да ми помага — Дейд замълча, но Хауърд продължаваше да стиска уста. — Хайде, синко, да се върнем оттам, отдето почнахме. Няма да позволя в града да пристигне мулат, да се представя за бял и да наема стая в центъра! Един като пуснеш, току-виж и на другите им хрумнали подобни идеи. Ела тогава да гледаш! Моят план отива по дяволите! Затова на всички съм казал днес до залез слънце оная мулатка при Джени Ройстър да я няма! Майло Рейни и Джени Ройстър си знаят. Всички съм предупредил.
— Не съм сигурен дали си прав, като я мислиш за негърка — каза Хауърд. — Според мен е полуиндианка. Днес я срещнах на улицата.
— Глупости! — Дейд повиши глас. — Важното е, че е мулатка и се прави на бяла. Мен това ме ядосва! Нали не е чистокръвна бяла? Не е! Поли негърка или полуиндианка — все едно! Сега ще се пазарим ли? Каква е разликата? Никаква! Цветът си е цвят, какъвто и да го наричаш.
— Дейд, съдебните власти са разпоредили…
— Да вървят по дяволите разпоредбите на тия смахнати съдебни власти! — Дейд се изправи и се облегна с две ръце на писалището. — В Солисо и в Индианола разпоредбите си ги измислям аз! — Като се изпъна и закиска, той протегна към Хауърд правия си показалец. — Вземи, че набий жена си — съдебните власти са разпоредили, че в едни щати това се смята престъпление, в други лошо поведение, а някъде пък е направо чисто и просто побой. Да не искаш да кажеш, че след като има такова свято разпореждане, мъжете вече не бият жените си? Нищо подобно. Кажи ми истината, синко. Можеш ли под клетва да потвърдиш, че не познаваш човек, който не е налагал жена си в миналото, не го прави сега и няма да я бие в бъдеще? Не! И закълнеш ли се, лъжлива ще ти бъде клетвата и ти сам знаеш това.
— Дейд, не мога да споря на подобна основа.
— Добре. Значи въпросът е решен. Значи по това, което съм намислил да направя, разногласия между нас няма.
— Но аз все пак мисля…
Дейд отиде до другия край на писалището и се върна.
— Слушай, синко. Кажи ми нещо. И помни, искам откровен отговор. Отде знаеш толкова много неща за тази мулатка и защо се обявяваш в нейна защита?
— Само веднъж съм я видял — отвърна Хауърд. — Срещнах я на улицата днес по обед.
— Това било, значи! Зърнал си я и ти е харесала, така ли? Като се беше разпенил преди малко, и аз същото си помислих. Страх те е да не я изгоня от града, кажи си. Ще ти се да остане, та да я погнеш по алеите, а?
Хауърд скромно се усмихна.
— Това е нещо съвсем друго, Дейд.
— Не се безпокой, синко — каза Дейд, приближи го и го тупна по гърба. — Мислех си най-напред аз да я спипам, ама виждам, че си ме изпреварил. Както и да е, тя и без това ще се премести оттатък Пийчтри стрийт. Там ще можеш да си я гониш, колкото щеш, и много по-добре, отколкото тук.
На вратата се похлопа и в кантората влязоха Джордж Съдард и Хюстън Брузли. Още не бяха си отворили устата и телефонът зазвъня.
Дейд посочи вратата към съседната стая.
— Хауърд, заведи ги там и им кажи да почакат, докато говоря по телефона. И затвори вратата!
Телефонът продължаваше да звъни, но Дейд ги изчака да излязат и тримата и затвори вратата. После седна на писалището и вдигна слушалката.
— Говори Дейд Уомак — високо каза той.
— Здравей, Дейд. Обажда се Майло Рейни. Как си?
— Чудесно, Майло, чудесно По-добре не съм бил. А ти?
— Както винаги, Дейд. Обаждам ти се…
— Време беше! — отсече Дейд. — Цял следобед чакам да се обадиш. Трябваше по-рано да звъннеш. И освен това мулатката изобщо не се е вестявала в моята кантора. И нея чакам.
— Дейд, направих, каквото можах, но по никакъв начин не успях да убедя Джени Ройстър. Не ще и да чуе какво й приказвам. Снощи беше при мен два часа, днес говорих с нея по телефона… Предадох й твоите думи, но се опъва. Същото стана и като й казах да ти прати момичето в кантората.
— Майло, ти не можеш ли да влияеш на своите клиенти?
— Как не се мъчих, Дейд, не ще и толкоз! Запъна се като магаре на мост. Нали знаеш, има ги такива жени. Като си решат, оглушават, приказвай, ако си нямаш работа, все едно, че на кол от стобора говориш.
— Лошо, Майло, лошо — каза Дейд. — Съжалявам, че трябваше да чуя това.
— Дай ми още няколко дни, Дейд — примоли се съдията Рейни. — Сигурен съм, че ще я накарам да се вслуша в разума и да си промени решението, само време ми трябва. Още два-три дни…
— Знаеш ли в колко залязва слънцето днес, Майло?
— Не, не знам точно…
— Аз пък знам. В пет и трийсет и пет. Точно!
