XIV
Болнаво бледен, тревожен и смутен, проповедникът Клъф се измъкна от прашния си автомобил на паркинга пред църквата и уморено се довлече до къщата на Джени Ройстър. Тъмносиният му костюм беше измачкан и провиснал, целият в перушинки и влакна, несресаната му черна коса подскачаше, паднала върху челото. Имаше вид на човек, напълно обезнадежден и сломен.
Напъхал оскъдния си гардероб и всички лични вещи в куфари и картонени кутии, проповедникът Клъф ги бе струпал на задната седалка и в багажника, а библията, библейският речник и двайсетте тома образци за проповеди, сватбени речи и надгробни слова, наредени в друга грамадна кутия, се намираха на предната седалка.
Беше малко след пет, за първи път този ден въздухът бе прохладен и приятен. Някои от обитателите на Морнингсайд стрийт бяха наизлезли и насядали по верандите, други се разхождаха из дворовете и се радваха на хубавото време. В небето все още се носеха облаци и тъй като слънцето залязваше зад сивата им покривка, здрачът приближаваше по-бързо от друг път.
Като стигна къщата на Джени, проповедникът Клъф прекоси на пръсти верандата и плахо почука на входната врата. Не се обади никой. Той притисна ухо до цепнатината на вратата, но нищо не чу. Уплашен и обезкуражен, потропа още веднъж, по-силно. Решил да не мърда оттук, додето не му отворят, напрегнато слушаше да долови стъпки в антрето.
Продължаваше настойчиво да чука, когато Джени внезапно отвори вратата. Беше запъхтяна и зачервена от бързане по стълбите.
От половин час Джени се намираше на горния етаж, в стаята на Лоана. Като я видя уморена и отчаяна след цял ден скитане из града, без да тури нищо в уста и без да си намери работа, Джени я накара да си легне. Сготви й пълен кастрон пилешка супа, даде й огромен резен шунка, залян със сос.
Лоана все чакаше случай да разкаже на Джени какво се бе случило в кантората за недвижими имущества и в кафенето „Джони Реб“, но щом привърши с яденето, Джени й даде да глътне няколко приспивателни, от които се почувствува тъй замаяна и отпаднала, че дори не се опита да говори.
Като отвори вратата, Джени тъй се изненада, щом видя проповедника Клъф, че остана със зяпнала уста.
— Здравейте, мис Ройстър — каза той и клепачите му нервно потрепнаха. — Не исках да ви безпокоя, но ако нямате нищо против, бих искал да си поговорим две-три минути насаме.
— Здравей, проповедник — измънка тя.
— Мога ли да говоря с вас, мис Ройстър? — настоя той.
— За какво? — Джени се намръщи. — Не очаквах да те видя в моята къща след всичко, което стана, отче Клъф.
Тътрейки обуща по пода, той премести тежестта си от единия крак на другия.
— Мис Ройстър, ако разрешите да вляза…
— Хубаво де, не искам да разправят, че съм затворила вратата под носа на един божи служител и не съм го пуснала у дома си. Но ако е да ми искаш къщата, че да я събаряте и да правите на това място пристройка за неделно училище, по-добре да не почваме — все едно да свириш с уста в комина. Само ще си изхабиш езика, а и мен още повече ще ядосаш. С такива разговори време не ми се губи, а реша ли си нещо, решавам и толкоз. Колебанието е слабост, която се гордея, че не притежавам.
— Не, мис Ройстър, не — припряно я увери той, — не е за това. И думица няма да кажа.
— И да знаеш, нямам намерение да седя със скръстени ръце и да слушам как се говорят лошотии за моите квартиранти. Стига ми колкото съм чула, повече ни една дума няма да разреша. В частния ми дом никой няма право да ме учи кой може и кой не може да живее при мен.
— Мис Ройстър, става дума за нещо съвършено друго — каза той разпалено, с тържествен израз на лицето. — Бог ми е свидетел!
— Тогава си добре дошъл, отче Клъф — приятелски му се усмихна тя и се дръпна да му даде път. — Щом на един проповедник не повярваш, когато ти се кълне в името на бога, кому на този свят да вярваш?
Като стъпваше леко, Джени въведе проповедника Клъф в хола и запали лампата. Вън все още тук-таме светлееше дневната сивота, но тук, в къщата, мракът бе вече настъпил.
За разлика от предишните си посещения, когато през цялото време стоеше прав, освен в случаите, когато коленичеше да се помоли, този път проповедникът Клъф с готовност се отпусна на стола, който Джени му предложи. Тя се настани в червеното плюшено канапе, скръсти ръце над корема и го намести тъй, че да не й тежи.
— Седя и чакам да кажеш една молитвичка за начало, както винаги си правил — каза тя след малко. — Стига да искаш, отче Клъф, нямам нищо против. Открай време ги познавам аз проповедниците — всякога се кръстят над безплатната гозба, всякога четат молитва, когато се надяват нещо да изкарат, без да си бъркат в джоба. Това са единствените хора, които живеят само на една молитва, ей тъй, нищо не дават, а всичко получават. Може би ти много-много не знаеш кое как е, но ние, обикновените хора, робуваме и се мъчим за един залък на масата и покрив над главата.
— Нямах намерение да чета молитва — объркан рече той. — Този път няма нужда.
— Тогаз почвай, кажи, каквото ще казваш, отче. Вече ми обеща, че няма да говорим за други неща.
Той се дръпна до ръба на стола и здраво стисна длани.
— Мис Ройстър, с мен е свършено — каза той с трептящ от вълнение глас. После си обърса устата и брадата с ръка. — Напълно съм съсипан. На човек като мене не може нищо по-лошо да му се случи.
— Не съм много изненадана — остро го пресече тя. — Особено след това, което стана снощи в мотела.
Проповедникът Клъф въздъхна дълбоко, сякаш да събере повече смелост.
— Ей сега, преди малко, се наложи да подам оставка като свещеник в Църквата на Суровия кръст. — И той отново прокара ръка по устата и брадата си. — Днес членовете са имали тайно събрание и са гласували повече да не проповядвам тук. Голям скандал, казват, съм направил и нямало как да го изкупя. Трябвало да се махна от града и вече да не се връщам.
— И таз хубава! — възкликна Джени с широко отворени очи. — Аз пък да не знам! Мислех, че няма тъй скоро да се разщъкат.
— За човек като мене това е ужасно, мис Ройстър. Накърнява ми се репутацията.
— Радвам се да чуя цялата история направо от източника. В друг случай трябва да чакам, додето клюката стигне от единия край на града до другия — бавно кимна тя.
Проповедникът Клъф се облегна и просто потъна в стола.
— И сега не зная какво ще стане с мен, мис Ройстър. Не зная какво да правя. Не зная кой път да поема. Умът ми вече не работи. Не съм имал време да се помоля, но се страхувам, че сега и това няма да помогне. Най-многото, което мога да измисля, е да замина някъде, дето още не са чули за този скандал, и да основа нова църква. Да бях по-млад, щях да се дигна, да се заловя със земеделие и в това време историите ще се забравят. Но сега се боя, не съм добре, със здравето и няма да издържа на трудностите. Винаги съм бил такъв един, изнежен, не съм за тая работа.
Джени клатеше глава и го гледаше със съчувствие.
— Много повече ме бива да събирам пари за църквата — продължи той. — Това е едничкото, което що- годе ми се отдава. Просто, струва ми се, роден съм за това. Ето защо ми се иска цял живот да го върша. Лошото е там, че сега ще трябва да почна от нищо, да събирам пари, да градя от основите, тухла по тухла, нова църква, а не ми е известно има ли някъде място, дето хората ще поискат църква да строят. Изглежда, засега църквите са достатъчно. Вече са ги построили. Или пък да ида някъде, да наема кокошарник и докато се оправя и си поема професията, кокошки да отглеждам? Не е кой знае колко мъчно кокошки да се отглеждат.
Джени за първи път почувствува жалост към него и почна да се пита как да му помогне. Имаше празна стая, която можеше безплатно да му предложи. Едно гърло повече на нейната трапеза нямаше да е кой знае каква грижа.
— Грях и срам! — съчувствено рече тя. — Не бях допускала, че и свещениците минават през
