изпитанията и теглилата, които ние, обикновените хора, си имаме в живота. Подозирах, че и църковните служители ги назначават и уволняват като обикновени продавачи по магазините, но след като си се блъскал да издигнеш такава хубава църква, цялата от червени тухли, да я платиш и всичко да уредиш, някак не е много благочестиво тъй да се постъпва с тебе — Джени отново подхвана двете си ръце над корема. — Отче Клъф, много ми е мъчно за тебе, казвам ти го, без да се стеснявам. Винаги съм имала голямо сърце и една от най-сладките ми слабости е, че съжалявам хората. Имам ли кого да съжалявам, отвътре гъдел усещам. Затуй сега и за тебе ми стана мъчно. И ако не вярваш какво изпитвам към тебе, ще ти кажа, пък ти си мисли, каквото щеш. Ела тук, седни до мене, пошушни ми какво ти се иска най-много на света. Толкова ми е голямо сърцето, че каквото си поискаш, начаса ще го получиш. Нали затуй всички казват, че съм Джени на име и жена по природа.
Тя чакаше и го наблюдаваше. В стаята настъпи тишина. Той я погледна веднъж, но бързо наведе очи и вместо да проговори, още повече се сви на стола. Минутите минаваха, Джени почна да губи търпение и нервно затропа с пръсти по червения плюш на канапето. Лицето й пламна.
— Щом не разбираш от намек — ядно рече тя, — тогаз да ти кажа нещо друго! Трябваше да внимаваш какво правиш и да бъдеш по-предпазлив в мотела. Това, което се случи на Бети Уудръф, беше нещо страшно и за всичко си виновен ти! Бедното момиче, разсипа се! След като си я изложил пред Клинт Хъфман и Стенли Причърд, върна се от „Приятни часове“ и щеше, горката, от нерви ума и дума да загуби. Наложи се да й давам приспивателно, да се успокои. Беше почнала за самоубийство да говори. Но най-лошото е, че си отиде, и за това ти си виновен!
— Нали за това дойдох — каза проповедникът Клъф, потъвайки в стола.
— Да видиш Бети? Той кимна.
— Искам да се извиня на мис Уудръф за отвратителния скандал, да й кажа колко съжалявам. Пък после, мисля си, може да тръгне с мен, да се махнем, нали и двамата пострадахме от тая история. Ако дойде с мене, ще ми бъде много по-лесно да напусна града. Първо на първо, нейният автомобил е по-добър от моя, моя ще го продам и с нейния ще заминем. Моите гуми са вече износени, а нейните изглеждат съвсем нови. Ако иска, ще отидем някъде заедно и…
Докато той говореше, Джени заклати глава.
— Няма я. Вече замина.
— Как, мис Ройстър, какво значи това? — той се изправи. — Замина? Къде? В друга къща ли се премести мис Уудръф?
— В този миг Бети е на сто мили от Солисо и продължава да се отдалечава. Какво не сторих да я спра, но като рече, стегна си нещата и рано следобед замина с колата. Каза, че додето е жива, няма да се върне в Солисо. Нали затуй съм толкоз тъжна и без настроение. Само като си помисля, че вече няма да видя Бети Уудръф! Беше ми като родна дъщеря. Не мога да го понеса! И ти си виновен за всичко!
Джени обърса сълзите си.
— Къде отиде? — попита проповедникът Клъф, като разтваряше и сключваше ръце. — Кажете ми къде отиде и аз ще я намеря! Тозчас се качвам в колата и тръгвам след нея!
Джени се тресеше от плач.
— Остави я на мира, отче Клъф! Да не си посмял още веднъж да тревожиш Бети Уудръф, че… Да умирах, пак нямаше да ти кажа къде е отишла! Хайде, стига си ме питал за нея!
Разгневен и възбуден — бледото му лице за пръв път се изчерви, — проповедникът Клъф впи в Джени такъв поглед, сякаш нея винеше за станалото.
— Подли и гадни приказки говорите, Джени! — извика той и сви устни. — Подло и недружелюбно постъпвате!
— Че защо да съм дружелюбна с човека, който стана причина да избяга Бети Уудръф? Никак не ме е грижа подло ли постъпвам.
— Да се разберем, мис Ройстър! Не съм дошъл в тази къща да ми се говори по този начин!
— Да не съм те канила? — ядосано кресна тя. — Какво ти пречи да си дигнеш задника и да се изметеш оттук? Защо пък аз трябва да търпя твоите приказки? Преди малко се трогнах и ти предложих по-добре да ме опознаеш, но кой ти е крив, че не разбра намека! Така ли се ухажва жена? Ако беше казал, че искаш, мислех вече да ти дам една от празните ми стаи без наем. Но сега съм доволна, че си замълча.
— Вие сте една подла старица! Това сте вие, мис Ройстър! Било ви голямо сърцето!
— Голямо е, колкото къщата може да бъде голямо, а в следния миг мога да стана като дявола подла. Точно такава съм и сега, като дявола подла!
Проповедникът Клъф се изправи. Нервно потрепвайки с клепачи, вгледа се в Джени.
— Точно така — рече той, — като Дявола сте подла.
— И ако искаш да знаеш истината, всяка минута още по-подла ставам. А истината е, че според мен ти си толкова свещеник, колкото и аз. И още една истина: почвам да мисля, че си най-голямото зло, което е идвало в нашия град. Чудех се защо никога не се наричаш отец Клъф, като всички останали свещеници. А ти винаги „проповедник“! Проповедникът Клъф тъй, проповедникът Клъф иначе! Подозрително! Страшно подозрително! За нищо друго не мислиш ти, гледаш само как да замаеш и разпалиш хората, че да си отворят спестовните книжки, а ти да грабиш, колкото си искаш. Нищо друго не си, освен търговски пътник, който ходи от врата на врата, отпушва разни стъкълца, дава ти да помиришеш благоуханни парфюми, после ти пробутва чифт чорапи, които, щом ги обуеш, веднага пущат бримки. Знам ви аз! Колко съм ги виждала такива! Вън! Вън от къщата ми!
В хола замириса на дим. Когато Джени усети миризмата, първата й мисъл беше, че Малчо Гудуили е изтървал горяща цигара в някой от тапицираните столове. Надигна всички възглавници, внимателно огледа червеното плюшено канапе, но никъде не откри горяща цигара. Проповедникът Клъф също надуши пушека и оглеждайки хола, почна да присвива ноздри. В началото миризмата наподобяваше дим от тлеещи листа, но след малко заприлича на пушек от сухи борови клони, хвърлени в камината.
— Ако не бяхте жена, щях да ви напсувам! — каза проповедникът Клъф, разхождайки се напред- назад.
— Хайде де, псувай! Псувай, ама сили да не ти останат! Почвай, защо мълчиш, да видиш аз как ще ти отвърна — дваж по-сочно и триж по-бързо! Такива ругатни ще чуеш, каквито цял живот не си чувал, а някои ще запомниш, додето си жив! Не мисли, че аз не мога да псувам. Нищо, че съм порядъчна възрастна жена, като има защо, и аз мога да се самозабравя.
— Винаги съм мислил, че сте грешна жена.
— И сега не искам нищо друго, освен случай да докажа това.
Проповедникът Клъф бе застанал посред хола, когато неочаквано пред къщата екнаха възбудени гласове. Миг по-късно някой се развика на улицата. Джени стана и се приближи до прозореца, да разбере каква е тази олелия. Но преди да достигне прозореца, някой отвори предната врата и се втурна в антрето.
— Джени! Джени! Къде си, Джени?
Тя позна гласа на Клара Крокмор.
— Джени! Джени! — развълнувано викаше Клара.
— Да, Клара? Какво става за бога? — обади се Джени и тръгна към антрето. — Какво ти се е случило?
Клара и Джени се сблъскаха на вратата.
— Пожар, Джени, пожар! Гори ти къщата! Отзад всичко изгоря! Бързо, Джени, излизай!
— Затова ли миришеше? — каза Джени с ледено спокойствие. — Някак особено ми замириса.
— Твоята къща, Джени! Гори! Изгоря! Излизай по-бързо!
Димът вече нахлуваше в хола, през тънките стени долиташе пукотът на пламъците. Виковете на улицата ставаха по-силни, а някъде в далечината зазвъня камбаната на пожарната команда.
— Трябва да си спася богатствата! — извика Джени, обърна се и влезе в хола. — Безценните ми статуетки, възглавничките на канапето, всичко е вътре!
Клара Крокмор изтича подир Джени и успя да я довлече обратно в антрето. В този миг в къщата влязоха няколко мъже. Проповедникът Клъф се хвърли към вратата и подири закрилата на улицата.
— Махайте се оттук! — викна един от мъжете. — Всички да излизат! Покривът ей сега ще пропадне!
В далечината се чу воят на сирените — пожарните коли влизаха в Морнингсайд стрийт. Пред къщата
