вече се бе сбрала огромна тълпа народ. Съседите пръскаха с градинските маркучи покривите на къщите си и верандите, да не би летящите искри да подпалят и тях.
— Трябва нещо да спася! — протестираше Джени. Тя освободи ръцете си. — Всичко ли да изгори?
Преди да се усетят мъжете, тя се преметна и грабна две саксии. Притискайки растенията в гърдите си, дума повече не каза и се остави да я изведат на верандата. Като слизаха по стъпалата, от кухнята в антрето се втурна цяла огнена стена.
— Не съм сигурна дали спасих любимите ми саксии — безизразно рече Джени, докато я блъскаха и дърпаха към улицата. — Всичко стана тъй ненадейно, че нямах време да помисля кои взимам.
Пожарникарите се заловиха да пръскат с вода съседните постройки, за да ограничат пожара само в къщата на Джени. Водните струи непрекъснато обливаха стените и покрива на църквата, поради което пожарникарите успяха да я предпазят от пожар. Къщата на Клара Крокмор беше достатъчно далече и се намираше вън от всякаква опасност, но един-два от дъбовете се запалиха и за да ги угасят, пожарникарите трябваше да обърнат маркучите към клонаците им.
Джени стоеше насред улицата и притискаше двете саксии, когато покривът със страшен тътен се срути в горния етаж на къщата. От фурната пламтящи чамови дъски и пукащи греди изригна грамадно кълбо черен пушек и рой стремителни искри.
Неочаквано Джени изпищя с всичка сила:
— О, господи! — и се хвърли напред. — Боже миличък! Боже господи! Тя е вътре! Спи, на горния етаж спи! Някой да я спаси!
Мъжете на улицата хванаха Джени и я отдръпнаха от горящата къща.
— Кой е вътре? — попита някой. — За кого говориш?
— Лоана! Лоана Нилей! Дадох й голяма доза приспивателно! Тя няма да се пробуди, не може да се спаси! Какво направих! Спасете я! О, господи! Моля те, спаси я!
— Никой не може сега да влезе в къщата, мис Ройстър — каза един от мъжете. — Вече е много късно. Ти се радвай, че се измъкна преди падането на покрива.
— Ами Лоана? Тя е вътре… и тия хапове!…
Жените отведоха Джени на отсрещната страна на улицата и я накараха да седне на тротоара. Джени безпомощно заплака. Клара Крокмор седна до нея и се помъчи да я утеши.
— Няма да си простя, додето съм жива, че забравих Лоана — хълцаше Джени. — Къщата, ако ще, и десет пъти да изгори, само да можех да я спася, да я съживя! Лоана! Лоана! Не искам да ми прощаваш! Аз съм виновна! Аз! Аз!
— Стига, Джени — каза Клара, — успокой се и не приказвай глупости.
Джени скри лице в шепите си и продължи тихо да ридае.
— Толкова е ужасно, че не зная какво да мисля за себе си. Скарахме се жестоко с проповедника Клъф и всичко стана тъй бързо, че време не остана да се сетя. Исках да спася статуетките и възглавничките, но не ме пуснаха да вляза. Аз съм виновна за Лоана. Аз я накарах да си легне, беше много уморена, обезсърчена. Цял ден обикаля града, залък не беше хапнала и аз реших, че постъпвам човешки. Дадох й да яде и после… приспивателно! Сбърках! Аз съм виновна!
— Не говори тъй, Джени — рече Клара и я потупа по ръката. — Не си сбъркала. Стават неща, които не можем да променим. Не бива да се обвиняваш.
Клара вдигна очи към един от мъжете, застанали наблизо.
— Но съм сигурна, че виновен има! — подхвърли тя. — Тия работи не стават случайно, знам аз! От обикновен пожар къща не може до основи да изгори.
— Какво ви кара да мислите тъй, мисис Крокмор? — попита един от мъжете и се приближи. — Тия стари дървени къщи горят като хартия, драсни им клечка кибрит и хайде! И пламне ли един път, нищо не помага.
— Знам какво ме кара да мисля тъй — отвърна Клара. — Много се уплаших, та в началото всичко забравих. Но сега помня, видях двама души, прибягнаха покрай ъгъла на къщата, малко преди да забележа пламъците от задната веранда и кухнята. Положителна съм, видях двама души. Никога няма да ги забравя.
— Познавате ли ги, мис Крокмор? Кои са тия, за които говорите?
— Не ги познавам. Беше доста тъмно, не им забелязах лицата. Но че ги видях, видях ги! Сигурна съм.
— Абе — каза мъжът и се обърна към горящата къща, — и това става. И сигурно е така. Една туба бензин й стига. — Той се наведе и погледна Клара и Джени. — Но кой ще е тоя, дето ще иска да запали къщата на Джени Ройстър? Отде накъде?
XV
Не всички в Солисо дойдоха да гледат как къщата на Джени Ройстър изгоря до основи, но като че Морнингсайд стрийт бе побрала между двете си пресечки половината население на града, и бели, и негри.
Пламъците се отразяваха в облачното небе и хвърляха ярко червеникаво сияние над целия град, хората бързаха — кои пеша, кои с автомобили — да наблюдават бушуващия пожар. Димът изригваше над главите и се виеше из улиците към околните нивя и пасбищата в низината.
Неколцина мъже, привлечени от пожара, пълзяха по покривите на съседните къщи, нищо да не изпуснат; на верандите и стълбите се тълпяха жени и деца и възбудено коментираха пожара; младежите и момчетията се катереха по огради, дървета и телефонни стълбове да виждат по-добре.
Надигнати от необичайните гласове и раздвижване, от струпването на непознати люде, раздразнени и от самия пожар, безчислените сюрии на съседските кучета лаеха и виеха и създаваха непрекъсната врява. В залисията някой бе забравил радиото в една от близките къщи и дрезгавата джазова музика с всяка минута гърмеше все по-силно. Сегиз-тогиз, надвивайки шума, проехтяваше уплашен бебешки писък.
Бяха се притекли всички коли на градската пожарна команда и пожарникарите насочиха водните струи право в пламъците. Този потоп постепенно принуждаваше ослепително-червените и жълти пламъци, обхванали чамовите греди, да преминават в гъсти кълба черен пушек и бяла пара. Не се мина много и хаотичните купища креватни пружини, разтопено стъкло, железни тръби, един издут хладилник и една кухненска печка се превърнаха в тлеещи въглени. Над всичко като гигантски, набързо издигнат надгробен паметник, остана да стърчи, примрял от ужас, тухленият комин.
Без заслепяващите отблясъци на огъня улицата изведнъж потъна в тъмнина и униние. Гласовете стихнаха и лаещите кучета най-сетне замлъкнаха. Някой рязко спря гръмналото радио и хората лека-полека заизчезваха в нощта. Пожарникарите поливаха пепелището и се готвеха да търсят останките на изгорялата Лоана Нилей.
Загърната в розовото одеяло, което някой й донесе от съседните къщи, Джени все тъй седеше на тротоара и плачеше разбита, когато се появи Малчо Гудуили. Тя бе още замаяна и вцепенена, та не можа да го разпознае в сумрака, помисли го просто за някое момченце, промъкнало се да гледа отблизо пожарникарите и пожарните коли.
Тичал с всичка сила от игралния салон в града, Малчо се задъхваше и останал без въздух, мълчеше, изправен и безпомощен като димящите развалини на къщата.
— Никога няма да ми простят за това, което извърших — стенеше Джени и сълзи заливаха страните й. — С Лоана е свършено, навеки свършено… и за всичко аз съм виновна! Помъчих се да бъда с голямо сърце! Дадох й приспивателно и тъй здраво я приспах, че просто я умъртвих. И когато лумна пожарът, забравих я, гледах собствената си кожа да спася! Не исках нищо лошо да сторя! А виж сега какво й се случи! Лоана… загина… завинаги! Аз съм виновна, аз!
Клара Крокмор се мъчеше да я утеши, но Джени я блъсна с лакът.
— Знам си аз, душичката ми разбира, когато съм виновна — плачеше Джени, — и никой не може да ми попречи себе си да обвинявам! Само аз имам право на това! И аз никога няма да си простя, докато съм жива!
— Но, Джени, ти не си подпалила къщата — рече Клара. — Друг е свършил тая работа. Можеше ли да попречиш? Не бива тъй да се обвиняваш!
