— Може да не съм, но аз не спасих Лоана. Избягах, а тя остана! И не е могла да се събуди, защото й дадох приспивателно. Аз съм виновна!
Ненадейно извръщайки глава, тя позна застаналия до нея Малчо Гудуили и посегна към него.
Обхвана с ръце крехкото му телце, притисна го до гърдите си и отчаяно почна да го гали.
— Вийзи! Вийзи! Ти си здрав и читав! Едничкото, за което трябва да съм благодарна, е, че ти слезе в града да играеш билярд и не изгоря в пламъците жив като Лоана. Ако и ти беше загинал, щях да свърша със себе си. Как щях да живея и да дишам сама в света, без другар? — Като отблъсна Малчо от себе си, тя го изгледа през сълзи. — Бедният ми Вийзи Гудуили! Бедничкият! И ти си нямаш вече покрив, нямаш си вече кътче, което можеш дом да наречеш, сега вече няма кой да се грижи за тебе. Какво ще стане с тебе, додето дойде време да се върнеш в цирка? Никой на този свят не знае да се грижи за тебе, никой няма да е толкова добър, колкото бях аз. А сега нямам къде да те приютя. Какъв грях и срам, изгоря ми къщата и ти остана без подслон. Къде ще живееш, когато циркът не работи? Какво ще стане с теб сега, Вийзи?
Малчо се обърна и втренчи празен поглед в надигащия се от пепелището дим.
— Всичките ми дрехи изгоряха — безпомощно рече той. Личицето му изглеждаше смутено и отчаяно. В очите му блестяха сълзи. — Сега си нямам други освен тия, дето са на мене. Утре ще трябва пак да сляза до града и да си купя някое детско костюмче. Детските никога не са ми били по мярка и сега няма да ми станат. Но какво да се прави, няма да приличам на себе си, додето не посъбера достатъчно пари да си ушия по поръчка.
Клара Крокмор се изправи от тротоара и пристъпи към Малчо.
— У дома имам чудесна излишна спалня, Вийзи — каза тя, снишавайки глас, и се наведе над него. — Ела тази вечер с мен и остани, докогато си искаш, пет пари не давай за наема! Имам и шевна машина, ще ти преправя някоя и друга дрешка, без да ти струва и стотинка. Гордея се с моя шев, чудесно преправям и ще ти наглася детските дрехи точно както ги искаш — тя му се усмихна и го потупа по рамото — Искаш ли, Вийзи?
Джени протегна ръка, грабна Малчо за китката и го отдръпна от Клара.
— Чух, Клара Крокмор! — гневно процеди тя. — Всичко чух, до дума! Чух, искаш да му дадеш безплатна стая, ако реши да живее при тебе, а мен не каниш! Откажи се да го коткаш у вас! Много добре знам какви са ти намеренията. От приказките ти познавам какво си намислила. Тия, дето ги плещиш за машината и дрешките, на мене не минават. Сега гледаш да се възползуваш от това, че моята къща изгоря, но едно ще ти кажа: никой не може да се грижи за Вийзи Гудуили като мене. И той няма да остане доволен от твоите измишльотини! Свикнал е на по-нежни обноски, а ти ги нямаш!
— Че нямам ли право да бъда и аз щедра и добра?
— Намери си тогаз някой друг и остави Вийзи на мира! Мислиш, че не познавам кога и за какво една жена почва да котка мъжете? Ясно ми е като бял ден. Веднъж вече ти казах, ако не оставиш Вийзи Гудуили на мира, душата ти ще извадя. Ще го направя, ей!
— Протестирам, Джени Ройстър! Искам да знаеш, че съм порядъчна жена!
— Не си!
— Съм!
— Не си!
— Съм!
От мрака изникна съдията Майло Рейни и с жива походка се насочи право към Джени. Като стигна бордюра, на който бе седнала, наведе се и сложи ръка на рамото й.
— Джени, научих за тази страхотия преди няколко минути и веднага пристигам, бързах колкото мога — каза той и печално поклати глава. — Ако знаех, че твоята къща гори, щях още по-рано да дойда. Казаха ми, пожарът бил в другия край на града и аз останах в кантората. Чаках важен телефонен разговор. И после изведнъж разбирам, че било твоята къща, толкоз бързо изгоряла, че никой не успял да спаси Лоана. Ужасно, Джени! Страшно! Това не бива никога да се повтаря! Срам! Но искам да знаеш, че направих всичко…
Съдията Рейни млъкна насред изречението и се изправи.
— Какво искаш да кажеш, Майло? — попита Джени. — Какво всичко си направил?
— Сега да не говорим, Джени — отвърна той. — По-късно. Най-важното сега е, че дойде време да се погрижа за тебе, нямаш си вече ни къща, ни дом. За нищо не искам да се тревожиш!
Тя вдигна поглед към лицето му и сълзите отново рукнаха по страните й.
— Искрен ли си, Майло? Наистина ли ще се погрижиш за мен?
— Да, Джени — той протегна ръка към нейната. — Доколкото мога. Достатъчно съм чакал. Стига толкова, не беше малко. И ако бях избързал, тази тревога можеше и да не дойде. Но както и да е, по-късно ще ми падне случай и за това да говоря. А сега ставай и тръгвай с мен у дома! Тази нощ при мен ще спиш.
Тя си избърса сълзите и се усмихна.
— Това са най-милите думи, които съм чула в живота си, Майло. Толкова години чаках и се надявах, че тъкмо ти ще поискаш да се грижиш за мен, и ето, наистина този ден настъпи. Твоите думи заличават всяко нещастие и мъка. Чувствам, че най-после на моите изпитания и тревоги им е дошъл краят.
Той й помогна да се изправи и загърна розовото одеяло около раменете й. После се отправиха по Морнингсайд стрийт към дома на съдията Рейни.
— Чакай! — досети се Джени, спря и се обърна назад. — Ами Вийзи Гудуили?
— Какво Вийзи Гудуили?
— Няма ли и той да дойде?
— Изключено!
— Защо?
— Джени — търпеливо почна съдията Рейни, — не ми е в природата, като на тебе, да бъда с широко сърце и широки пръсти в отношенията с хората. Като ти казвам, че искам да се погрижа за тебе, казвам ти го в обикновения, човешки смисъл, в смисъл на брак, а това не предполага трети човек — някакъв си натрапник като Малчо Гудуили. Има толкова много места, дето с радост ще го приемат. Съседите например…
— Но Вийзи се нуждае от особени грижи…
— Аз също, Джени. Стига ми колкото съм чакал, не желая с Малчо Гудуили да си поделям щастието. И да знаеш, държа на това! Ако в такъв случай не искаш да дойдеш с мен у дома…
Джени се притисна о ръката му.
— Не говори тъй, Майло! Помисли, мъжете, според мен, гледат на тия неща по-различно от жените. Но щом не искаш Вийзи в къщата си, поне го наричай с истинското му име! Толкова е грозно, дето всички му казвате тъй.
— Ще го наричам, Джени, както кажеш ще му викам, само искам един път завинаги да стане ясно, че отсега нататък в твоя живот място за него няма. Много време трябваше да мине, додето се реша да ти говоря така, но сега вече мога да ти говоря. — Като погледна Малчо в очите, съдията Рейни повиши глас, та всички да чуят. — Пък Малчо Гудуили, ако не разбере какво искам да кажа, мога и по-ясно да се изразя: нунк про тунк3.
Малчо се втурна към съдията Рейни и се помъчи да го ритне в кокалчетата и да го удари в стомаха. Рейни лесно го отстрани с една ръка.
— Не бих живял в една къща с човек, който ме ругае на чужди езици — ядосано рече Малчо. — Върви по дяволите и не се връщай оттам, пършив съдийчо, че и на покер лъжеш!
— Майло, какво толкова му каза, та го раздразни? — попита Джени.
Съдията отново отблъсна Малчо.
— Казах чисто и просто, че сега върша това, което трябваше да извърша по-рано. Не знам как по-ясно може да се каже.
Клара Крокмор се приближи до Малчо.
— Сега ще те заведа у дома, Вийзи, ще ти сготвя превъзходна вечеря — навеждайки се над него, каза тя. — Познавам, сигурно умираш от глад и си капнал след толкова преживелици. Ще идем у дома, ще ми разкажеш кои са ти любимите гозби, та като готвя, по твой вкус да е. И не се стеснявай да си поискаш всичко, каквото ти трябва. Може да не съм най-добрата готвачка в света, но зная как да се отнасям добре с
