— Няма защо да ми казваш колко е студено, знам! — сопна се Малчо. — Питам те, защо се домъкна?
— Вие би трябвало да знаете, мистър Малчо.
— Отде да зная какво ти е хрумнало?
— Дойдох да отведа мистър Майло в къщи.
— Той ли те повика?
— Не, мистър Майло не ме е викал.
— Тогаз отде знаеш, че искал да го водиш в къщи? Слушай, Сам Моксли, ти по-добре си върви и го остави на мира! Горе е човекът, на легло.
— Нали тъкмо това си помислих още в началото — разтревожено издума Сам. — Знаех си, сигурен бях. В костите си го усетих.
— А сега какво мислиш, какво ще направиш?
— Ще си изпълня дълга. Идете и се обадете на мис Джени — да почне полека-лека да го вдига, че да не се уплаши посред нощ.
— Без мен! — запротестира Малчо и заклати глава. — С такива неща не се занимавам — после да се разсърди и мен да ругае. Съдията Рейни се навечеря и се качи горе да си изпуши пурата и да се нагласи за спане. Ако си знаеш интереса, по-добре си върви и го остави на мира!
— Знам си дълга и затуй съм дошъл, да го изпълня!
Като мина покрай Малчо, той стигна в другия край на антрето и спря пред стъпалата.
— Мис Джени! Мис Джени! — високо се развика той — Долу е Сам Моксли. Дойдох да взема мистър Майло, у дома да го водя. Чувате ли, мис Джени?
В къщата цареше тишина. Малчо се смъкна, от стола.
— Не ме ли чувате, мис Дже-е-ени? — развика се Сам още по-високо. — Тук е Сам Моксли, готов съм да отведа мистър Майло в къщи.
Не мина много и в горния край на стълбището застана Джени, плътно загърната в яркорозов халат. Кестенявите й коси се спускаха надолу, тя се мъчеше да ги дигне и изведнъж се взря в едрата фигура на Сам.
— Здравейте, мис Джени! — усмихна се Сам. — Как сте тази вечер?
— Какво търсиш тук, Сам Моксли? — троснато попита тя. — Не знаеш ли вече колко е часът? Друг път поглеждай часовника, преди да безпокоиш съдията Рейни.
— Съжалявам, че трябва да ви безпокоя — и вас, и него, но, мис Джени, нямаше как. — Сам говореше с твърд глас. — Истински съжалявам, но чисто и просто трябва да заведа мистър Майло в къщи, а вие каквото щете си приказвайте! От трийсет години денонощно се грижа за него и дългът ме принуждава да не го изоставям. Ако обичате, кажете му, че съм дошъл — да става от кревата и да слиза! Кажете му и веднага ще си ида.
— Съдията Рейни е достатъчно порасъл и знае какво върши, Сам Моксли. Човекът има право да стои там, дето си поиска. Не си ли тръгнеш, току-виж изгубил търпение и сторил нещо необмислено.
— Чух, мис Джени, всичко чух; може да е самата истина, но това няма значение. Обещал съм на мистър Майло да се грижа за него, додето е жив, няма да си наруша думата, я! Затуй съм дошъл, изпълнявам си обещанието.
Сам почака минута-две и се заизкачва по стъпалата.
— Това ще ти струва службицата, Сам Моксли! — предупреди го Джени и отстъпи назад. — Почакай, съдията Рейни сам ще ти го каже! Ще се каеш, че не си ме послушал.
— Може и тъй да е, не искам да споря с вас, мис Джени — рече той, без да спира, — но най-напред съм длъжен да си изпълня обещанието. Не го ли изпълня, до утре няма да мигна.
Джени се загърна в розовия халат и почна да отстъпва, докато най-после застана пред вратата.
— Предупреждавам те за последен път, Сам Моксли! Послушай ме! Ще съжаляваш, че си пропуснал да извършиш една добрина на старини. Ще се лишиш от всички гозби, които обичаш, а нощем няма да има де да се свреш. Ще тръгнеш по улиците да просиш и ще си блъскаш главата, че не си ме послушал, като ти думам.
— Чух, мис Джени, но това няма значение — решително рече той. — Ако се наложи, гладен и гол ще тръгна.
Сам посегна към отворената врата и заопипва стената да намери ключа на лампата. Щракна и в този миг съдията Рейни се надигна в леглото, примижал от силната светлина.
— Здравейте, мистър Майло! — сериозно каза Сам.
— Проклет да си, черна кожо! — викна съдията Рейни. — Какво търсиш тук? Не съм те викал. Какво те е прихванало? Сигурно си се побъркал. Не виждаш ли какво правя?
— Нямаше защо да виждам с очите си, мистър Майло, аз в костите си го усещах. Като се обади мис Джени по телефона да не ви приготвям вечеря, защото тя щяла да ви гощава, веднага разбрах какво има да става. Знаете, сам ми казвахте, че поиска ли една жена да те нагости и да ти приготви постелята, това било сигурен признак, че освен яденето, още куп работи имало да стават. Като се обади мис Джени по телефона, пресметнах колко време ви трябва да вечеряте, колко за пурата и после хукнах насам. Познавам аз кога е точният момент да си изпълня дълга — нали ме накарахте да ви обещая, че изпаднете ли в подобно положение, ще дойда да ви измъкна. Няма нищо лошо човек да поседи надвечер час-два с приятелката си, но цялата нощ в къщата й да останеш, един куп неприятности ще ти се струпат. Много добре помните, мистър Майло, сам сте ми ги казвал тия неща и аз ви обещах винаги да се притичвам и да ви водя у дома, додето не е станало късно.
— Досаден африкански изгнанико! — изрева съдията Рейни с гневен глас. — Друго не знам ще направя ли, но още утре отивам в съда, ще искам да ти издадат заповед за депортиране. Ще те лашнат някъде в Африка на такова затънтено място, че докато си жив, няма повече да видиш изгрева на слънцето. Пречиш ми в живота цели трийсет години, до гуша ми дойде.
— Истина е, мистър Майло, стараех се каквото ми кажете туй да правя. И съм ви благодарен, дето ме оставихте да се грижа за вас.
Сам намери чорапите на съдията и дръпна завивката. Успя да му обуе единия, но Рейни го изрита от леглото. Като се наведе обратно, той сключи здраво ръка около крака на съдията и му нахлузи и другия чорап. Без да го изпуска, Сам му наниза крачолите на панталоните.
— Абе, ти не чу ли какво ти казах, Сам Моксли? — викна съдията Рейни, запъхтян и запотен от напрежение. — Казах, че от твоето досадно пречкане ми е дошло до гуша. Къде е казано, че цял живот съм длъжен твоите гозби да ям? Нито пък ми е много приятно, като ме задърпаш да си съблека дрехите, че да ги гладиш. И още нещо — никак не ми харесва начинът, по който всяка сутрин ми дърпаш завивките и ме караш да ставам за закуска.
Сам закопчаваше ризата на съдията Рейни.
— Да, сър, чух ви, мистър Майло. И на всяка думица ви вярвам… Говорете си, както си щете. А сега нищо не искам от вас, само се изправете, да ви напъхам ризата в панталоните. И не си пъчете корема, че не мога да ви нанижа колана. Бързам, защото трябва да си вървим. Ето ви вратовръзката — ако искате, сложете я, ако не искате, ще я нося в джоба си. А да щете да ми кажете какво сторихте с обувките, когато ги изухте? Тозчас ще ги открия и ще ви ги обуя.
— Изненадана съм от тебе, Майло — обади се Джени от прага. — Не мислех, че можеш да се оставиш тъй да те подмятат разни като тоя тук. Ти гръбнак имаш ли, нямаш ли?
Малчо Гудунли се бе довлякъл на вратата до Джени да гледа.
Сам намери обувките на съдията Рейни под леглото. Като го обу и привърза здраво връзките, той му помогна да си облече палтото.
— Досаден чернокож! — изсъска съдията Рейни, изправил се напълно облечен сред стаята. — За последен път ме измъкващ отнякъде по тоя начин, посред нощ. Утре първата ми работа е да ти извадя удостоверение, че си доказано умопобъркан. С това ще те пратя там, дето трябваше да си от трийсет години. Моя си е грешката, че досега не съм те изпратил в щатската лудница.
— Приказвайте си, каквото искате, мистър Майло. Хич не ме интересува. Толкоз пъти сте ги разправяли тия, че съвсем точно знам, кое какво значи. В миналото никога не са ме взимали за луд, тъй че и сега едва ли някой ще повярва.
