Стиснал здраво съдията Рейни за ръката, Сам го поведе от спалнята към антрето. Джени и Малчо ги последваха до стълбите.
— Просто не мога да разбера защо за бога оставяш Сам Моксли тъй да те разиграва — звучно се завайка Джени, когато двамата заслизаха по стълбите. — А кой знае, може и сам да си го измислил, за да не можеш никъде цяла нощ да останеш. И как иначе, никой не би си представил, че мъж като тебе няма да се застъпи за правата си. Каквото и да е, и аз не обичам тъй да ме захвърлят, особено след като ги приготвих вечеря и разчитах, че ще останеш. Сега излиза, че ме е сполетяло още едно от моите изпитания и страдания. Изглежда, ще трябва и аз да си потърся привилегиите — след всички тия неприятности…
С овчи израз на лицето съдията Рейни тръгна по стълбата, следвайки Сам. Той отбягваше пронизващия поглед на Джени и мълчеше. Сам пое шапката му и после му помогна да си облече палтото.
Джени и Малчо бяха вече слезли. Малчо трескаво се покачи на един от столовете и се изправи на пръсти, нищо да не изпусне.
Преди да излезе от къщата, съдията Рейни се извърна да погледне Джени, но като видя колко е ядосана, дума не обели. Тя се готвеше нещо да рече, но в този миг Сам го изблъска навън и затвори вратата зад гърба му.
Джени остана след тях вторачена във вратата, на кръглото й месесто лице бе изписано изумление. Неочаквано тя се наведе, грабна една от саксиите си и с все сила я запрати към вратата. По пода се разсипаха късчета от натрошената саксия и от разцъфналото цвете.
Без да погледне какво е сторила, Джени загърна плътно розовия халат около тлъстите си бедра и се заизкачва нагоре. Неизминала и половината стъпала, тя се спря и погледна назад. Малчо я наблюдаваше с кисела, но жадна усмивка.
— Не мога да разбера какво става — плачевно продума тя, — но колчем реша да се покажа с голямо сърце и някому да докажа, че го уважавам, все тъй ще стане, че нищо не излиза. И това ми е една от сладките слабости.
И продължи да се качва по стълбите за втория етаж. На едно-две стъпала преди последното тя пак се спря и погледна надолу към Малчо. Все тъй обнадежден, той още стоеше в антрето.
— Вийзи — викна го тя и му направи знак да се качи, — ела при мен, Вийзи.
IV
Навлякла розовия халат и подпетените си жълти чехли, Джени Ройстър гладеше в кухнята една от любимите си блузи, когато Клара Крокмор излезе от къщи, прекоси двора и леко похлопа на задната врата.
Беше утрин, минаваше десет, полъхваше сладникав югоизточен ветрец и след студената нощ блесналото слънце дори топлеше. Джени бе сама в кухнята, тананикаше си и без болезнените обръчи на сутиена и корсета се чувствуваше леко и приятно. Не бе си направила труда да среши и нагласи бухналата си коса и тя падаше на кичури от всички страни — по лицето, по врата й.
Както обикновено за този час на деня, Бети Уудръф все още спеше. Тъй като всяка нощ закъсняваше — винаги до полунощ, а понякога и до два-три часа, — Бети свикна да проспива сутрините, а после до ранните следобедни часове, четеше в леглото. Тогава слизаше в кухнята, препичаше хляб, приготовляваше си кафе. След това се изкъпваше, обличаше най-хубавия си тоалет за излизане и бавно се разхождаше до площада на Съдебната палата в центъра на града. Стигнала веднъж там, лениво пазаруваше час-два — купуваше каквото й трябва — и сядаше или пред автомата за сода, или в една от кафетериите. Тя вече познаваше повечето търговци и чиновници в Солисо и когато я заговореха по магазините, обръщаше се приветливо и приятелски, но на улицата не спираше с никого да говори. Бети се връщаше на Морнингсайд стрийт преди мръкнало и до вечерта обличаше панталоните и пуловера.
След закуска Малчо Гудуили също слезе до града да провери в пощата няма ли писмо. Тази проверка в пощата винаги му отнемаше доста време, но му бе станала приятно занимание. Хората бяха любопитни и често го спираха на улицата, канеха го на бутилка бира. Всички очакваха да чуят от него подробности за изродите и джуджетата, с които лично се познава, да им разкаже нещо от преживелиците си с пътуващия цирк.
Тъй като искаше да получи писмо и неотворено да го носи в джоба си няколко часа, в това време изпълнен с гадания, какво ли му пишат, Малчо винаги се надяваше, че все някой ще му пише. Минаваха обаче седмици, без нищичко да получи. Понеже най-редовно си плащаше членската вноска в Организацията на американските лилипути, той бе сигурен, че веднъж в месеца поне ще получи клубното списание. Сегиз- тогиз директорът на цирка му изпращаше циркуляр, в който се даваха ревизирани и точни сведения за турнетата през предстоящия сезон. Друг път — безкрайно зарадван — ще получи картичка с изглед от Флорида, където през зимата живееха останалите джуджета от цирка. Всъщност, когато пътуваше по панаирите, Малчо получаваше по-богата поща, тъй като Джени редовно му пишеше, за да му каже колко самотна се чувствува в къщи без него.
Като отвори на Клара Крокмор с обичайната си служебна усмивка — не размениха ни дума, — Джени се върна при дъската и продължи бавно да си глади блузата.
Джени и Клара бяха тъй навикнали да си разменят визити по различно време на деня и тъй често се виждаха през седмицата, че понякога, като се навестяваха една друга, мълчаха по час и половина без прекъсване. И двете бяха доволни от това мълчание, защото целта им беше чисто и просто да си правят компания, докато една от тях не се разбъбри.
Клара се отправи към един от столовете в кухнята, а Джени й направи знак с глава към кафеничето на печката. Клара приближи печката, наля си чаша горещо кафе и пусна в него захар и каймак. После седна, кръстоса нозе и удобно се облегна. Засърба и търпеливо зачака. Бавно, но грижливо Джени продължи да глади.
Клара Крокмор беше вдовица в края на четиридесетте, няколко години по-млада от Джени, с късо подрязана светлоруса коса, всякога прилежно сресана и ондулирана. Беше дребна и нежна, светлосинеока, с едва забележими трапчинки, запазила и досега младежката си фигура. Не се омъжи повторно, но то не стана, защото нямаше желание. Често признаваше на Джени надеждата си, че няма да си остане до края на живота сама и че ако някой ден се отчае, не ще се подвоуми да застане една сутрин пред вратата и да сграби първия мъж, който мине по улицата. Съвсем неотдавна, уж на шега, а всъщност със сериозни намерения, тя бе заявила, че не побърза ли някой да й поиска ръката, ще си вземе квартирант.
Цели 5 години след смъртта на мъжа си Джордж Крокмор Клара живя сама в съседната къща; времето си посвещаваше най-вече на цветята, които отглеждаше в задния двор. Освен това беше опитна шивачка се гордееше, че сама крои и шие всичките си рокли. Години наред Джордж Крокмор бе касиер в банката и благодарение на предвидливостта и способността си да управлява собственото си финансово положение успя да снабди Клара с достатъчно осигуровки и спестявания, които й даваха възможност да живее безгрижно до края на живота си. Двуетажната й тухлена къща бе напълно изплатена и към нея тя притежаваше луксозна лимузина последен модел.
За свое най-голямо задоволство, Джени привърши гладенето на блузата, вдигна я, огледа я с одобрение и я метна на закачалка — искаше да я отнесе в стаята си, без да я сгъва. После измъкна една от памучните си поли, изпрани предния ден, и я просна на дъската за гладене. Преди да хване отново ютията, тя хвърли поглед към Клара, изразително повдигайки вежди — това значеше, че най-сетне е готова да говори.
— Ужасен, убийствен студ снощи, нали, Джени? Клара веднага заприказва с настървение, което показваше колко нетърпеливо е чакала през цялото време възможността да каже нещо.
— Виждала ли си в живота си такова нещо в толкоз ранна есен, Джени? Аз поне не си спомням.
— Страшно беше — съгласи се Джени и поклати глава. — Направо страшно.
Внимателно повдигайки подгъва на полата ся, Клара кръстоса крака в друга поза. После изпъна едното си стъпало и огледа тънкия си глезен.
— Може би най-сетне ме е налегнала старостта — рече Клара, посегна и погали крака си, — но май зимите с всяка година взеха да стават все по-студени. Ако снощният мраз се повтори, ще се наложи да си купя още едно одеяло. Истина ти казвам… искам да кажа… всъщност нощно време почна да ми става студено, откак Джордж си отиде. — Тя замълча и отново си погали крака. — Яд ме е на снощния студ не за друго, ами затуй, че след толкоз труд и грижи през лятото тая сутрин в градината не бе останало ни едно
