цвете. Тъй се натъжих, че ми се дощя да седна и да ревна.
Джени кимаше в знак на съгласие.
— А пък аз снощи загубих скъпоценните си червени и жълти хризантеми — въздъхна тя. — По-хубави хризантеми не бях отглеждала. Не мога ти каза защо, но да се грижа за цветята е една от най-сладките ми слабости. Не е ли грехота — студена вълна по това време! Ако на времето не му беше скимнало да се държи тъй дяволски опак, тия мразове нямаше да дойдат поне още три-четири седмици, знам аз. Но от едно съм доволна. Снощи си прибрах всичките саксии. Да ги бях забравила, всичко щеше да се попари. Като си помисля как мога да си погубя цветята, иде ми да се свия на кълбо и да умра като куче.
— Хубави цветя имаш, Джени. Възхитена съм. Пък аз винаги съм казвала, Клара, че в задния двор имаш чудесни цветя.
Джени продължи да глади полата, а Клара, наблюдавайки я над ръба на чашата, допи кафето. Минутите течаха в тишина.
По едно време Клара се надигна от стола и отнесе чашата и чинийката на умивалника. Застанала пред него с гръб към кухнята, едно след друго тя старателно се залови да ги мие в струята гореща вода. Едва като ги избърса, се обърна и погледна Джени.
Джени безгрижно тананикаше и движеше ютията напред-назад върху полата си.
— Не зная колко е вярно, но чух, че си щяла да се откажеш от квартирантите си — поде Клара, като се стараеше да говори с най-безразличен тон. — Много се изненадах, като научих, и веднага си казах, че не може да бъде.
Джени тръшна ютията на дъската. Рязко спря да пее, но все още не вдигаше поглед от полата.
— Какво си чула? — попита тя след малко. — Какво каза?
— Чух, че твоите квартиранти щели да те напуснат и да се преместят другаде, но както ти казах, не знам истина ли е, не е ли…
Извръщайки се полека. Джени погледна Клара право в очите. Лицето й се изчерви, устните й леко потръпваха, сякаш неочаквана болест я бе повалила, опря ръка на дъската и тежко се облегна на нея.
— Къде ги чу тия неща? — остро попита тя. Гласът й бе сух. — Кой ще е тръгнал из града да клюкарства? Откъде ги научавате тия работи, бе? Искам всичко да разбера.
Свела очи да избегне гневния поглед на Джени, Клара се върна на стола и седна. Джени остави дъската, мина през кухнята и застана пред нея.
— Хайде, казвай!
— Какво да ти кажа. Предполагам, че досега целият град е разбрал — каза Клара. — Аз обикновено последна научавам нещата.
— Кога чу?
— Тази сутрин.
— Кой ти каза?
— Норма Поуп.
— Какво рече тя?
— Преди малко си бях в градината, тя се приближи до оградата и всичко ми разказа, но тя откъде е чула, не знам. Сигурно някой от съседите. Нали знаеш, Джени, как се носят приказките от улица на улица. Винаги е било така. И една думица да пуснеш, ще стигне до другия край на Солисо като пожар в гората, когато има вятър.
Джени усука розовия халат и се тръсна върху най-близкия стол. Пое си дълбоко дъх и кръглото й лице се изчерви още повече.
— Хайде, разкажи ми какво си чула — гласът на Джени беше напрегнат, тя скръсти ръце в скута си. — Искам да зная с най-големи подробности какво се говори. Кажи, Клара, какво приказват за мен?
Клара повдигна полата си и прекръстоса нозе.
— Виж какво, Джени, не искам после мен да обвиняват — тя се наведе и отново погали крака си. — Повтарям само това, което ми казаха, Норма Поуп ми го каза. Ние двете с тебе сме добри съседки и приятелки от сума време и сама знаеш, че не бих говорила зад гърба ти неща, които мога в очите да ти Кажа. Е, може и аз да си имам недостатъци, но не съм от тия приятели, които… — Клара се облегна, изпъна се и заигра с най-горното копче на роклята си.
— Не съм казала, че ще ти се разсърдя — искам само да науча какво си чула.
Вторачила се в полата си, Клара усърдно се зае да я приглажда с ръце.
— Ами че… — почна тя, все още без да погледне Джени в лицето. — чух, че… всъщност аз ще ти кажа само онова, което Норма Поуп ми разправи тази сутрин… та чух, всъщност Норма каза, че някои хора… искам да кажа, тя чула, че някои хора щели страхотни неприятности да ти причинят, такива неприятности, че си щяла да продадеш всичко и да напуснеш града… освен ако принудиш Бети Уудръф моментално да ти напусне къщата.
Джени загърна халата още по-плътно и самоуверено се усмихна. Едва сега тя се отпусна на стола.
— Ни най-малко не ми влиза в работа какво правят тия от църквата на Суровия кръст. Моят адвокат казва…
— Но това, което чух, не идва от хора на църквата.
— Че кой друг може да говори за мене така?
— Жените, които са разбрали, че мъжете им се виждат нощно време с Бети Уудръф в мотелите по шосето.
Джени се загледа с мигащи, но невиждащи очи в Клара.
— Моят живот е низ от изпитания и страдания, едно след друго — неочаквано каза тя, — и както е тръгнало, май така ще си остане, додето съм жива. Мислех, като се оттегля, и всичките ми главоболия изведнъж ще престанат. Преди години бях още младо момиче и мъжете още ме искаха много-много не се тревожех какво приказват хората за мене. А сега тия случки всъщност показват разликата между отношението на света към една жена, когато е млада и хубава и когато е стара и грозна. Друго да си чула?
— Как да ти кажа…
— Кажи ми, Клара.
— Разправят, че Бети Уудръф слизала в центъра всеки следобед, всички да я видят, а накрая прелъгвала мъжете един след друг, отивали после из мотелите и всяка нощ вършели скандални истории. Казват че можела всекиго да съблазни. В града се е пуснала дума, че малко необикновена падала, дори, както казват, била скандално различна от другите жени. Не зная какво по-точно искат да кажат, само гадая. Както и да е, говори се, че ти си била виновна, защото мъжете се обаждали на твоя телефон да я търсят и след петнайсет минути отлитала нанякъде.
— Друго, Клара? — Джени стисна устни.
— Това е кажи-речи всичко. Почакай, казват още, че Бети Уудръф била усвоила цялата си опитност от тебе — иначе отде ще знае как се дигат скандали.
— Ти, Клара Крокмор, по-добре виж собственото си поведение и за моето не мисли! Сега съм уважавана възрастна жена и не съм по-лоша от другите. И, освен това всяко момиче е длъжно да знае какво искат мъжете от него.
— Джени, не се сърди, че ти казах това — рече Клара. — Нали сама поиска да узнаеш какво съм чула. Повторих ти онова, което някой вече е споделил с Норма Поуп.
— Имам право да се сърдя, на когото си искам, а особено пък на тия, които не вярват, че съм почтена жена. И ако от добро сърце съветвам Бети Уудръф насаме, това никого не интересува. Разговорът между две жени е също тъй естествен, както и за мъжете, които заедно посрещат утрото. Много добре знаеш. А малко ли й беше на Бети, че оня, треньорът, я захвърли? Има нужда от човек като мен да й помага и да я напътства в света. Има момичета, такъв удар преживяват, че повече мъж не виждат и стари моми си остават. Други пък тръгват по улицата да се предлагат за по някой долар. С Бети не исках да стане нито едното, нито другото. — Тя замълча. — А сега ми кажи и останалото. Какво друго чу за мен, Клара?
— Друго не си спомням — предпазливо отговори Клара.
— Сигурна ли си? Нищо друго ли не казаха?
— Може и да е имало друго.
— А какво друго?
