двора.
— Сега вече готови ли сме да вървим за риба, а, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ако не побързаме да стигнем навреме до дерето, всичката риба ще се наяде и вече няма да кълве до довечера.
Тате слезе от каруцата, а в ръката си държеше чифт високи гумени ботуши — нови-новенички. Той ги сложи на земята, а ние ги гледахме.
— Щом взех четирите долара за старото желязо от човека — каза тате, като се отдръпна да се порадва на гумените ботуши — и веднага се сетих за тези ботуши в дюкяна на Франк Дън. Отдавна ми трябваха те на мене. Просто се чудя как съм могъл да карам без тях досега.
— И какво мислиш да правиш с тях, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.
— Да ги нося, разбира се, нали за това са направени? — отвърна тате.
— Аз не съм виждал тука из нашите пясъци да става чак толкова кално, че да трябват гумени ботуши, и то до коленете — каза Хенсъм.
— Защото никога не ти е идвало на ум да видиш колко кално става понякога, като вали — каза тате.
— Може и така да е — каза Хенсъм, — ама то винаги сварва да изсъхне най-много за половин час, а пък за половин час няма да имаш време дори да си намериш ботушите и да ги нахлузиш. На мене ми се струва, че това време, дето го изхабихме, по-добре да го бяхме използвали за риба. Мисис Марта довечера се връща и аз няма да има кога да ида за риба чак до другата година. А пък колко риба щяхме само да изпоналовим, докато ни губеше времето да се будалкаш с тия ботуши!
— Ти по-добре внимавай какво плещиш — каза тате. — Вече почти съм намислил да ида на дерето, пък тебе да те оставя тука.
— Моля ти се, недей, мистър Морис — каза Хенсъм. — Не исках да кажа такова нещо за ботушите. Те са най-красивите гумени ботуши — не съм виждал такива ботуши през целия си живот. Те са най-хубавото нещо, дето може да го има човек под ръка, като завали. Даже ми се ще да бяха мои — колко щях да се гордея с тях.
Тате слезе и отиде пак да се напие с вода от кофата. После се върна и си сложи ръката на каруцата.
— Къде е кутията с червеите, мойто момче? — попита той.
Аз се втурнах да взема червеите и всички се качихме. Тате пое поводите и вече се готвеше да плесне Айда по гърба, когато мисис Фулър се втурна тичешком през портата откъм уличката. Мисис Фулър беше вдовицата, дето живееше на съседната уличка и даваше стаи на пансионери, за да си изкарва хляба. Тя беше петдесет-шестдесетгодишна и все се оплакваше от нещо.
— Я почакай малко, Морис Струп — каза мисис Фулър, като изтича до колата и издърпа поводите от ръцете на тате.
Тате се опита да слезе от каруцата, но тя му препречи пътя.
— Къде са нещата; дето си ги отмъкнал от задната ми веранда, Морис Струп? — каза тя — Капка вода нямаме в къщи и няма как да наточа, защото си ми задигнал дръжката на помпата.
— Тук трябва да има някаква грешка — каза тате. — Ти знаеш, че не съм такъв съсед, дето ще вземе чужда дръжка.
— Един от моите пансионери те видял как си се промъкнал в задния двор и как после си се измъкнал със сума ти мои работи, между които и дръжката на помпата, Морис Струп — каза тя и се закани на тате с пръст. — Ти си ми взел ютията, машата и ръжена и кой знае какво още друго. Дай ми ги още сега или ще повикам стражаря.
Хенсъм се смъкна от каруцата и започна да отстъпва към бараката. Точно като отваряше вратата, старият се обърна и го видя.
— Я ела тука, Хенсъм Браун — каза тате. Хенсъм спря на едно място.
— Няма какво, ще трябва да ви се извиним, мисис Фулър — каза тате. — Всичко това е чисто и просто недоразумение. Случи ми се да минавам през уличката тази сутрин и видях, че по земята се търкаля тук-там старо ръждиво желязо. Рекох си, че сигурно ще искате да се отървете от тези боклуци и затова ги ритнах настрана от пътя. Мислех си, че с това ще ви направя услуга. Сега се сещам, че момчетата чистиха из къщи и по уличката и трябва да са се умешали вашите и нашите работи.
— Ти по-добре гледай само на себе си да услужваш — каза мисис Фулър, — ако не искаш да идеш в затвора.
Докато старият викаше Хенсъм, мисис Фулър се обърна и излезе през портата към уличката.
— Хенсъм — каза тате, — донеси ми ония гумени ботуши.
Хенсъм отиде на верандата и донесе ботушите.
— А сега, нека това да ти е за урок — каза тате. — Ти трябваше да се сетиш за тези неща навреме, а не да събираш, каквото ти попадне пред очите. Нали може да излезе чуждо!
— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и цял се разтрепери. — Ти на мене ли приказваш, мистър Морис?
Тате му подаде гумените ботуши. Хенсъм посегна към тях, но ги остави да паднат на земята.
— Върви занеси тия ботуши право в дюкяна на мистър Франк Дън и му кажи, че не ти стават — каза тате. — После му кажи да ти върне парите.
— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и пак взе да отстъпва. — За мене ли говориш, а, мистър Морис?
Тате кимна.
— И тогава, като си получиш парите за ботушите — каза старият, — вземи ги и върви право при човека, дето купува старото желязо, и му кажи, че си се разкандърдисал и си искаш парчетиите обратно. Дай му четирите долара и след това се поразрови из купа и извади всичките парчетии, които си му продал. Когато събереш всичко, особено дръжката от помпата, натовари ги в колата и ги връщай право в къщи. Още щом си дойдеш, може да занесеш нещата, дето си ги търсеше мисис Фулър.
— Ама ти нали не говориш за мене, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ти може би нещо си сбъркал? Тия гумени ботуши не са мои и аз …
Тате вдигна ботушите и ги пъхна в ръцете на Хенсъм.
— Ти ме засрами толкова, че съм си купил гумени ботуши, когато няма да е достатъчно кално, за да стане нужда да се носят, та аз ти ги подарих.
— Наистина ли? — каза Хенсъм. — И кога успя да направиш всичко това, мистър Морис?
— Ей сега, преди малко — каза тате.
— Ще знаеш, мистър Морис — упорстваше Хенсъм, — че откакто се помня, не ми се е искало да имам гумени ботуши. И на ум ме ми е идвало дори!
Хенсъм се опита да ги даде на тате, но старият отново му ги напъха в ръцете. Хенсъм целият трепереше и се чудеше какво да приказва.
— Стига си спорил и върви да направиш, каквото ти казах — рече тате. — Ще ме е яд, ако вземат да те напъхат в затвора в такъв хубав ден.
Той подаде поводите на Хенсъм и го набута в каруцата. После дигна ботушите от земята и ги хвърли вътре.
След това потупа Айда по гърба с ръка и тя затупурка през двора и зави надолу по улицата. Хенсъм се изгуби от очите ни, както се беше стиснал за седалката, и се вайкаше така силно, че можехме да го чуваме чак докато стигна насред града.
Старият отиде при кутията с червеите и ги погледна. След това я взе и ми каза да донеса лопатата. Ние отидохме зад навеса, дето Хенсъм ги беше изровил сутринта, и изсипахме кутията на земята.
Червеите се разпълзяха, където завърнат, но старият взе една клечка и ги набута в дупката на Хенсъм.
— Зарови ги хубаво, мойто момче — каза той. — Нека да се чувстват като у дома си. Късно е вече да ходим за риба, но следващия път, когато майка ти отиде на гости у леля ти Беси, ще гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво.
Аз затрупах дупката, а старият здравата натъпка земята, за да бъде влажно на дъното, дето живееха червеите, чак до следващия път, когато щяха да ни потрябват.
ХЕНСЪМ БРАУН И КЪЛВАЧИТЕ
