Кълвачите отдавна вече не ни оставяха на мира. Отначало не бяха много, но през пролетта си направиха няколко гнезда и по времето, когато малките пораснаха, колкото да могат да кълват по дървото, всяка заран започнаха да дигат такава врява, че не оставяха никого да спи. Кълвачите живееха в стария, изсъхнал чинар на двора и мама каза, че ще е най-умно да го отсечем. Но старият каза, че би предпочел републиканците да печелят всички избори отсега нататък, отколкото да се лиши от чинара. Той се грижеше за него, откак се помня, подкастряше го и запълваше дупките на кълвачите с боя. Няколко години след като изсъхна напълно, по него вече не беше останало ни едно клонче и стъблото стърчеше право нагоре като телеграфен стълб.
Горе близо до върха на чинара живееха пъстро-опашатите кълвачи. Те бяха го изкълвали толкова, че бяха направили повече дупки, отколкото можех да броя. Хенсъм Браун ми каза, че един път ги броил и те излезли между четиридесет и петдесет. По това време на годината, рано през лятото, след като малките бяха наизскачали от дупките и бяха започнали да кълват, винаги се намираха поне по една дузина кълвачи около дървото. Но рано сутрин беше най-лошо. Кълвачите винаги ставаха, щом пукне зората, и започваха да чукат по изсъхналото дърво, и старият казваше, че винаги има поне по двайсе-трийсетина, които не си поплюват чак до шест-седем часа.
— Мистър Морис — каза Хенсъм на тате, — мога да взема една двайсе и две калиброва и додето усетиш, ще. ги разгоня.
— Само да застреляш някой от тия кълвачи — каза тате — и ще има да патиш, като да си застрелял околийски шериф. Така ще те наредя, че ще откачиш каторгата до живот.
— Моля ти се, недей, мистър Морис — каза Хенсъм. — Само това недей.
Чук-чук-чук — ечеше чинарът все по-шумно и по-шумно. Дните растяха, а това значеше, че кълвачите всяка сутрин ще започнат да кълват все по-рано. Старият казваше, че излизали и започвали да кълват в три и половина.
— Ако бяха мои кълвачи — каза Хенсъм, — щях да ги прогоня и да отсека дървото. И тогава нямаше да има никакво чукане.
— Ти по-добре си дръж езика зад зъбите, Хенсъм Браун — му каза тате. — Само да се случи нещо с най-малкото кълваче дори или с чинара, ще има да проклинаш часа, в който за пръв път си видял кълвач.
През деня никой не обръщаше внимание на кълвачите, защото все летяха нагоре-надолу да търсят нещо за ядене или просто си почиваха и ако някой речеше малко да си покълве на чинара, другите не започваха да му пригласят, както ставаше всяка сутрин по за два часа. Старият казваше, че обичал, като чука само един кълвач, защото все едно, че си имал компания през цялото време. Мама не казваше почти нищо, освен дето се заканваше, че ще отсече дървото, ако старият не се оправи някак с това „чук-чук-чук“, дето ни буди всяка сутрин още по тъмно.
И ето че една сутрин — цял час преди да се разсъмне — ние чухме най-страшното чукане по чинара, което бяхме слушали дотогава. Сякаш четиридесет-петдесет души блъскаха по външните стени на къщата с тесли. Мама запали кибрит и погледна часовника над камината, а той показваше три часа. Старият стана, нахлузи си обущата и гащите и запали газената ламба на задната веранда. След това прекоси двора и извика Хенсъм. Хенсъм винаги спеше на тавана на бараката. Тате му каза да се облече и да слезе веднага на двора.
— Тези кълвачи не ме оставят да мигна — обясни тате на Хенсъм. — Ела с мене при чинара да ми помогнеш да ги усмирим.
Аз станах и погледнах през прозореца. Чинарът беше, кажи-речи, само на три метра от прозореца и на светлината на фенера всичко се виждаше. Хенсъм се дотътри едвам-едвам, като се прозяваше на всяка крачка.
— Хенсъм — каза тате, — просто трябва да измислим как да накараме тези кълвачи да млъкнат.
— И какво мислиш да направим, а, мистър Морис? — попита Хенсъм и се облегна на дървото да се прозине по-удобно.
— Вземи да се качиш горе, това може да ги усмири — рече тате.
— Какво искаш да кажеш, мистър Морис? Да се катеря по този чинар, а?
— Разбира се — каза тате. — Качваш се направо горе и това е. Искам хубаво да се наспя, преди да се съмне.
Хенсъм се отдръпна и се взря в тъмното към върха на дървото. Светлината на фенера стигаше само до половината и не можеше да се види къде са кълвачите. Чувахме ги как чукат по изсъхналото дърво и само от време на време някоя и друга по-едра треска се изсипваше отгоре.
— Не ми е ясно как ще стане тази работа — запротестира Хенсъм. — Никога не съм се опитвал да се качвам по дърво, на което няма ни едно клонче. Ще се плъзгам надолу два пъти по-бързо, отколкото ще се катеря. Няма да има за какво да се хвана.
— Няма значение — каза тате. — Като се изкатериш до половината, ще можеш да си пъхнеш палеца в някоя от дупките на кълвачите и оттам ната1тък ще тръгне по мед и масло.
Старият бутна Хенсъм към чинара. Хенсъм прегърна стъблото с ръце да го премери колко е голямо. Подържа го така за малко и след това изпъшка:
— Никога не съм се опитвал да правя такова нещо, мистър Морис — каза той и се отдръпна. — Страх ме е.
Хенсъм погледна нагоре в тъмното, дето се губеше дървото. Чуваше се как кълвачите кълват с все сила. Те кълвяха така здравата, че дървото се тресеше из корен, а скоро започнаха да дрънчат и стъклата на прозорците.
Старият пак бутна Хенсъм и то накара да се качи на дървото. А пък той, додето се покачи — и изчезна в тъмното като катерица. След това вече не можех да видя нищо, защото веднага щом изчезна, тате духна фенера. Каза, че в тъмното виждал по-добре без фенер.
След миг вече не се чуваше ни звук. Кълвачите мълчаха като риби.
— Как е горе, Хенсъм? — провикна се тате.
Никой не отговори. Ние с тате се вслушахме, но можахме да чуем само такъв един шум, като че в тъмното дъхтеше премаляло куче.
— Какво става горе, Хенсъм? — викна тате. Цял порой суха кора се изсипа с шум и се строполи на татевата глава.
— Мистър Морис! — каза Хенсъм. — Моля ти се, измисли нещо да ме отървеш по-бързо.
— Какво има?
— Тия кълвачи почнаха всичките да ме кълват точно както кълвяха по дървото — каза той. — Не ги ли чуваш как ме. кълват, мистър Морис?
— Нищичко не чувам — рече тате. — Не ги оставяй да те плашат. Просто не им обръщай внимание. Дръж се горе и се опитай да ги усмириш съвсем. Къде-къде по-малко шум вдигат вече от преди!
— То е, защото кълват по мене вместо по дървото, мистър Морис — каза той. — Не мога да ги пъдя, защото ще взема да се изпусна ей тука, дето съм се хванал.
— Прави се, че не ги забелязваш — каза тате, — и те ще те оставят на мира подир малко. — Ама те продължават да ме кълват по главата и пет пари не дават. Толкова ме боли вече, че сякаш ще се разцепи на две.
— Стига с тези глупости— каза тате. — Толкова години живея на тоя свят и досега не съм чул кълвач да кълве жив човек.
Тате заобиколи къщата по посока на задната веранда.
— Ти наистина ги усмири майсторски, Хенсъм — каза той, — А сега си стой там и само гледай да не почнат пак да кълват по дървото.
— Мистър Морис! — викна Хенсъм. — Къде тръгна бе, мистър Морис! Не ме оставяй самичък на дървото с тия кълвачи.
Тате се прибра вътре и аз го чух как си сваля обущата и ги пуска край леглото. Хенсъм започна да стене от върха на дървото, но след малко съвсем притихна. Тате си легна и се зави презглава.
Щом изгря слънцето, аз станах и отидох на прозореца. Хенсъм още стоеше на върха на чинара, но висеше така, сякаш можеше да се изхлузи и да тупне всеки миг долу. Точно тогава чух, че тате стана и започна да се облича. Навлякох си дрехите, колкото може по-бърже, и излязох подир него в задния
