Тате взе да кашля и да заеква, като се мъчеше да измисли нещо.
— Царицата ми гледаше на ръка — каза той й изви очи да види какво ще направи мама.
— Гледала ти е трици! — каза мама. Тя се обърна.
— Уилям! — каза тя. — Веднага да отидеш в къщи, да пуснеш всички щори и да затвориш вратите! И искам да си стоиш вътре, докато те повикам!
— Ама защо се вълнуваш толкова ма, Марта? — каза тате и взе да престъпва от крак на крак. — Царицата …
— Млък! — каза мама. — Къде ти са дрехите?
— Трябва да ги е отмъкнала царицата — рече тате и се огледа из бараката. — Ама все пак кярът остана у мене!
Мама се обърна и ме забута към къщи. Аз вървях колкото може по-бавно.
— Докато се беше заплеснала — каза тате, — аз й дигнах ей това!
Той показа часовник в златна кутийка. Часовникът имаше дълга златна верижка и приличаше на съвсем нов.
— Тоя часовник струва сума ти пари! — каза тате. — Ще знаеш, той струва много повече от елека ми и старите панталони, па и от всичко друго, дето го отмъкнаха. Оная стара брадва пет пари не чинеше, също и продупчената кофа!
Мама грабна часовника от тате и го погледна. После затвори вратата и я заключи отвън. След това се прибра в къщи. Аз се върнах към бараката и погледнах през една цепнатина. Старият седеше по долни гащи на купчина дърва и развързваше жълтата фльонга, с която беше вързана една дебела пачка банкноти.
ДЕНЯТ, В КОЙТО ХЕНСЪМ БРАУН ИЗБЯГА
Цяла сутрин Хенсъм влизаше и излизаше от къщи, търкаше пода, цепеше дебели борови подпалки, метеше двора с голямата метла и ние хич не забелязахме, че го нямало, додето старият не излезе на задната веранда, да му каже да вземе две яйца от полозите и да върви в дюкяна на мистър Чарли Тигпен да ги размени за пакет тютюн. Тате го вика цели пет пъти, ама Хенсъм не се обади и на петия път. Тогава той реши, че се е скрил в бараката, както се криеше винаги, когато не му се щеше да го карат да свърши нещо, но след като надникна във всичките скривалища на Хенсъм, тате каза, че нийде никакъв го няма. Мама веднага взе да обвинява стария, че бил виновен, дето Хенсъм си отишел. Тя каза, че Хенсъм никога нямало да си иде, ако тате поне малко от малко се държал човешки с. него и не се опитвал винаги да го излъже и да му отнеме туй, дето си било негово, само защото бил черно сираче и го било страх да си държи на правата. Ние със стария и Хенсъм понякога си играехме на топчета и тате все гледаше да мине Хенсъм и да развали играта, че да може да му свие топчетата даже когато не играехме наистина.
— Какво ли го чака бедното невинно черно момче, като излезе само в този свиреп свят — каза мама. — Ако не беше го докарал дотам, никога нямаше да избяга от тая къща, дето винаги съм гледала да си е като у дома.
— Хенсъм няма право да бяга току-тъй — каза старият. — Хич никакво значение няма, че съм го бил предизвикал; на туй отгоре къде е писано, че всеки негър, когато му скимне, може да си вдигне багажа и да си тръгне, без да обели зъб за тая работа. Ами че той можеше и пари да ми дължи.
— Какво си направил на Хенсъм тази сутрин, че да се реши да бяга, а? — попита мама.
— Нищо — каза тате. — Хич не мога да се сетя да съм направил нещо нередно.
— Направил си — каза мама и взе да се доближава към него, защото вече й накипяваше. — Слушай, Морис Струп, казвай веднага какво е станало!
— Че отде да знам какво е разсърдило Хенсъм и го е накарало да избяга бе, Марта — каза тате. — Да не мислиш, че мога да помня всичко, да му се не види.
— Помисли си, Морис Струп, помисли си и ще си спомниш! — каза тя. — Хенсъм Браун никога нямаше да избяга току-тъй, ако не беше го предизвикал.
— Ами че аз, така да се каже, за малко му взех банджото назаем — каза бавно той. — Попитах го може ли да ми го заеме за малко, но той не искаше и тогава аз отидох на тавана на бараката, дето го държи, и го взех.
— И къде е банджото на Хенсъм сега? — попита тя.
— Виж, това не мога да ти кажа със сигурност, Марта — отвърна той и взе да престъпва от крак на крак. — Снощи бях го пъхнал под мишница и тръгнах надолу към града с него, но за проклетия срещнах един непознат негър, дето нито съм го виждал, нито съм го чувал, и той взе, че ме попита колко ще му искам за банджото. Казах му един долар, защото хич не ми се вярваше, че може да има цял долар, ама той направо се бръкна и за едното чудо извади долара, и аз нямаше какво да правя, защото не беше честно да се отказвам от пазарлъка, след като вече, бях определил цената.
— Още сега да вървиш да намериш негъра, на когото си продал банджото на Хенсъм и да го връщаш — каза мама.
— Виж, това не мога да направя — веднага отвърна тате.
— Защо да не можеш? — го попита тя.
— Ами че отде ще знаем кой е бил негърът, дето съм му продал банджото? — каза той — По улиците беше тъмно като в рог и аз не можах да зърна даже лицето на негъра. И сега, който и негър да ми покажеш, да ме убиеш, няма да мога да позная той ли е, не е ли той.
Мама беше толкова ядосана вече, че едвам се сдържаше да не дигне метлата и да халоса стария. Сигурно не й се щеше да стоя и слушам какво ще наприказва на -стария, защото се обърна и ми каза:
— Уилям — каза тя, — веднага върви в града и разпитай навсякъде някой не е ли виждал Хенсъм Браун. Не може в земята да потъне я! Все някой трябва да го е видял.
— Хубаво, мамо — казах аз. — Ще ида.
Аз оставих мама и стария да се пулят един срещу друг на задната веранда и хукнах надолу по улицата право към хладилника, където понякога Хенсъм ходеше по време на горещините да се по-разхлади на мокрите трици. Щом стигнах там, попитах мистър Хари Томсън — собственика на хладилника — дали не е виждал Хенсъм, но мистър Томсън каза, че не го е виждал от два-три дена. Точно се готвех да тръгна за задния вход на рибарницата на мисис Калън, дето Хенсъм ходеше понякога да вземе някой от по-малките кефали, които не ставаха за продан, и едно от негърчетата, дето режеха леда в хладилника, каза, че преди около цял час Хенсъм бил поел нагоре към ливадите, дето опънали палатките на панаира нея сутрин. Всички знаеха, че панаирът ще идва в града и точно затуй старият беше продал банджото на Хенсъм за един долар. Аз го бях чул, като искаше половин долар назаем от Хенсъм, но Хенсъм нямаше пукната пара и тате беше решил още тогава, че няма как другояче да намери достатъчно пари за панаира, освен да продаде банджото. — Само че тате беше похарчил долара още преди да успее да стигне до дома.
С все сила хукнах назад към къщи да кажа на мама къде е Хенсъм. Когато стигнах, заварих мама и стария още да стоят и да се карат на задната веранда. Те спряха да си надумват приказките, дето бяха ги подхванали, веднага щом отворих портата и се втурнах по стълбището.
— Хенсъм отишъл на панаира! — казах аз на мама. — И сега е там.
Мама се позамисли, преди да каже нещо. Старият се поотдръпна настрана, докато се отдалечи на безопасно разстояние.
— Морис — каза най-накрая тя, — за последен път съм решила да ти окажа доверие. Върви на панаира и доведи Хенсъм в къщи, преди да е станала някоя поразия. Няма да намеря спокойствие и на оня свят, ако се случи нещо лошо с бедното невинно негърче.
Старият заслиза по стъпалата.
— Може ли и аз да дойда бе, тате? — попитах го аз.
Преди да успее да се обади, мама каза:
— Я върви с баща си, Уилям — ми каза тя. — Нека да има някой да го гледа какво прави.
— Хайде, мойто момче — каза той и ми махна с ръка. — Да побързаме.
И ние забързахме надолу по улицата, прекосихме железопътните линии и се озовахме право на поляната на панаира, по която тук-там още стърчеше по някой нестъпкан бурен.
Сума ти палатки бяха опънати на поляната и народът вече се трупаше пред разните зрелища. Пред палатките бяха опънати големи платнища, целите изпъстрени с шарени картини, а под тях стоеше по един
