защото дори не трепна. Фалцовата изплющя по лявата му буза, сякаш някой беше плеснал бала памук с плоска дъска. Хенсъм тихо изстена и се свлече надолу.
— Слушай, мистър — каза човекът с копринената риза и изтича отзад при Хенсъм, който се беше проснал на земята. — Я по-добре стига си замервал момчето. Ако караш така, ще го пречукаш.
— Ти ми продаде шест топки — каза тате — и аз мога да го замервам, колкото си ща. Кажи на Хенсъм Браун да се изправи в дупката, както му се плаща да стои.
Човекът поразтърси Хенсъм и го дигна на крака. Хенсъм се полюшна наляво-надясно, накрая залитна напред и се хвана за платнището. Главата му стоеше баш по средата на дупката.
— Дръпни се! — викна старият на оня с червената копринена риза.
Той замахна и пусна една такава бърза, че тя удари Хенсъм, преди някой да разбере какво става. Хенсъм се прекатури назад.
— Стига толкова! — кресна топкаджията. — Ще претрепеш негъра! Само това ми трябваше — убит негър.
— Остави го да се върне в къщи, както си е редно — каза тате, — и повече няма да го замервам.
Топкаджията изтича до една кофа вода, грабна я и я плисна цялата в лицето на Хенсъм. Хенсъм трепна и отвори очи. Погледна към трима ни някак съвсем особено.
— Къде съм? — попита той.
Никой нищо не каза. Всички чакахме и го гледахме. Хенсъм се понадигна на лакът и се огледа. След това дигна ръка и взе да си опипва огромните цицини по главата. Цицините се бяха издули като кокоши яйца.
— Струва ми се, че в края на краищата май нещо съм сбъркал, мистър Морис — каза той и погледна нагоре към стария. — По-хубаво да се върна да работя при вас с мисис Марта, отколкото да стоя тука да ме насаждат по главата с тия топки през цялото време.
Старият кимна и направи знак на Хенсъм да стане. Човекът с червената копринена риза вдигна топките от земята и отиде при пейката да ги остави в купа.
Ние тримата се отправихме към къщи, като пресякохме през поляната направо зад палатките. Хенсъм ситнеше след стария и гледаше да му върви по петите, без да каже ни думица. Само от време на време вдигаше ръка да си опипа цицините.
Точно преди да влезем в къщи, ние се спряхме и тате погледна зверски Хенсъм.
— И каквото е било, било, Хенсъм — каза той. — Отсега нататък хич не мисли да ме заяждаш за онова старо банджо.
— Ама, мистър Морис — каза Хенсъм, — аз просто не мога без банджо и…
— Стига си спорил за минали-заминали работи, Хенсъм.
— Ама, мистър Морис, само да можеше…
— Миналото си е минало и банджото е точно от тези минали-заминали работи, за които ти разправям — каза тате, обърна се, бутна портичката и влезе в задния двор.
СТАРИЯТ И МИЛОТО СУКИ
Една заран старият се дигна още по тъмно и отиде за риба, без да се обади пито на мама, нито на мене. Той обичаше да се измъква рано, преди още мама да се е размърдала, защото знаеше, че ако го разбере къде отива, ще се ядоса и няма да го пусне. Понякога, като се измъкнеше така, оставаше по три-четири дни край Брайар крик и колкото повече кълвеше рибата, толкоз по-дълго стоеше. Старият беше луд за риба.
Наловеше ли повечко сомове и костури, той палеше огън край брега и още от въдицата сам си ги пържеше. Старият казваше, че е много глупаво да се носи рибата в къщи, защото на женорята винаги им се свидело да овъргалят рибата в достатъчно брашно и не можели да задоволят вкуса му.
Нея заран мама видя, че го няма на закуска, но не рече ни думица и продължи да си гледа работата уж не знае, че тате не си е у дома. След закуска аз отидох зад бараката и помогнах на Хенсъм Браун да олющи царевица и да докара сено за Айда. Ние стояхме там цялата заран, цепехме борина и си приказвахме колко пари ще спечелим, ако продадем всичкото старо желязо от къщи.
Тъкмо чухме в дванайсет часа сирената на дъскорезницата и мама довтаса зад бараката. Тя попита Хенсъм дали знае къде е отишъл тате. Аз си мълчах, защото никога не обичах да издавам стария. Ама в същото време си знаех всичко, защото Хенсъм ми беше казал как заранта старият го кандърдисвал да ходят заедно за риба.
— Слушай, Хенсъм Браун! — каза мама. — Не стой там като пън, а отговаряй, като те питат! Къде е мистър Морис, Хенсъм?
Хенсъм ме погледна под вежди и заби нос в борината, дето я беше цепил цяла заран.
— Ами че не е ли из къщи, мисис Марта? — каза той след малко, като си въртеше очите наоколо и така поглеждаше мама изотдолу, че те се бялваха като чинии.
— Ти знаеш много добре, че не е тук, Хенсъм! — каза мама и тропна с крак. — И стига си го усуквал! Как не те е срам!
— Ама, мисис Марта! — заоправдава се Хенсъм и погледна мама право в очите. — Никак не го усуквам!
— Щом не го усукваш, казвай къде отиде тая заран мистър Морис!
— Може би е отишъл в бръснарницата, мисис Марта. Тия дни го чух да казва, че искал да се подстриже!
— Хенсъм Браун! — каза мама и дигна от земята една тънка пръчка, както правеше винаги, щом и омръзнеше да разпитва. — Искам да ми кажеш истината!
— Ама и аз се мъча да ти кажа истината, мисис Марта! — рече той. — Може би мистър Морис е отишъл до дъскорезницата. Тия дни го чух да казва, че му трябвали няколко дъски да запуши дупките на кокошарника!
Мама се завъртя, отиде до вратата и погледна към задната веранда. Старият винаги си държеше въдицата в ъгъла на верандата и мама знаеше това много добре.
— Мисис Марта — каза Хенсъм, — мистър Морис рече, че отива на някаква ливада да види някакви телета.
Мама бързо се обърна.
— А защо тогава си е взел въдицата? — попита тя и погледна Хенсъм страшната.
— Може би мистър Морис се е отказал и е забравил да ми каже — отвърна той. — Може би си е рекъл, че времето не струва и няма какво да гледа телетата.
— Времето не струва и за твоите опашати лъжи, Хенсъм Браун! — каза мама и се запъти към къщи.
Хенсъм скочи и бързо се затича след нея.
— Ама, мисис Марта, аз ти казвам само каквото ми е казал да ти кажа мистър Морис! Ти знаеш, че ако остане на мене, няма да те излъжа, нали, мисис Марта? Аз ти казах това само защото мистър Морис ми каза да ти го кажа и аз винаги казвам, каквото ми кажат да кажа! Някой път съвсем се обърквам, като трябва в едно и също време да кажа истината хем така, хем иначе, мисис Марта!
Мама отиде в кухнята и затвори вратата. Ние я слушахме дълго време да трака тиганите и тенджерите. След това тя отвори вратата и ме повика.
— Обедът ти е готов, Уилям — каза тя. — И на баща ти обедът е готов, но той не заслужава да получи и един залък до края на живота си!
Точно тогава аз погледнах през двора и едва не паднах от учудване. Главата на стария се подаваше зад оградата точно колкото да му се видят очите. Той стоеше зад високата дъсчена ограда и здравата се вслушваше. Аз сръгах Хенсъм в ребрата да види стария, преди да е успял да каже нещо, дето после ще си има неприятности с тате.
Мама усети, че някой се крие зад оградата, излезе на стъпалата и се изправи на пръсти, да види по- добре. Точно тогава старият си скри главата, но мама го беше вече видяла. Тя хукна през двора и отвори портичката, преди тате да успее да се шмугне зад бараката. После го сграбчи за презрамките на панталона и го повлече към стъпалата на верандата.
— Уилям! — каза ми тя. — Веднага да отидеш в къщи, да затвориш вратите и да пуснеш всички щори! И
