свършили добра работа. Седнахме и тримата на предното стълбище и преброихме балите, които бяхме складирали в ъгъла. Бяха седем парчета. Тате каза, че като начало е добре и че ако всеки ден я караме така, скоро от нас няма да има по-богати в града..
Ние стояхме там сума ти време и си мислехме за всичката хартия, дето я бяхме балирали, и старият каза, че утре сутрин и тримата ще станем рано и до вечерта може би ще успеем да наредим дванадесет бали вместо седем. След малко от къщи излезе мама и погледна към големия куп балирана хартия. Старият се извърна, като очакваше тя да каже колко е доволна, че сме свършили толкова работа още първия ден.
— Откъде сте взели всичката тази хартия, Морис? — попита тя, после отиде при балите и взе да ги дърпа.
— Ами че тука, из къщи, Марта — каза тате. — Отървахме се от всичката стара хартия, дето се търкаля из къщи и само ти се пречка из краката. Намерихме я напъхана по разни дупки, в които скоро щяха да се навъдят мишки. Добре, че се сдобих с тази машина. Къщата стана по-хубава, като я попречистихме.
Мама пъхна пръст в една от балите и издърпа нещо. Беше едно от списанията.
— Какво е това, Морис? — каза тя и се обърна към нас.
Издърпа още едно списание.
— Ти знаеш ли каква си я свършил, Морис Струп! — каза тя. — Взел си всичките ми рецепти и кройките за рокли, дето съм ги събирала, откак сме заживели заедно в тази къща.
— Но те са толкова стари, че нищо не струват вече — каза тате.
Хенсъм започна да се оттегля през вратата на хола. Мама се озърна.
— Хенсъм, развържи тези бали до една — каза тя. — Искам да видя какво друго сте успели да ми отмъкнете. Чуваш ли какво ти казвам, Хенсъм?
— Ама, Марта… — каза тате.
— Мамо, не бива ли да продаваме старите вестници и списания? — попитах аз.
— Млъкни, Уилям — каза тя. — Стига си защитавал баща си!
Хенсъм разхлаби тела и цели купища от песнопойки и списания започнаха да се свличат на пода. Мама се наведе и вдигна една от книгите.
— Боже господи! — викна тя. — Това са новите песнопойки за неделното училище, за които бяхме събрали парите. Тези бедни доверчиви душици смятаха, че песнопойките им са на сигурно място в моя дом. А сега я ги вижте!
Мама започна да се рови в купчината хартии и списания на пода. След това взе да раздърпва една от другите бали. Тя разхлаби тела, преди Хенсъм да успее да го разкъса.
— А това какво е, Морис? — надигна глас тя, без да откъсва очи от едно от писмата, дето ги бяхме балирали.
— Просто късче хартия, което се търкаляше в един от килерите — каза тате. — Плъховете и мишките и тъй и тъй щяха да го изгризат рано или късно.
Лицето на мама стана червено и тя тежко се отпусна на един стол. Мълча цяла минута. После викна на Хенсъм.
— Хенсъм — рече тя, като попрехапа устни и си притисна очите с края на престилката, — веднага разопаковай тази бала.
Хенсъм скочи през купчината книги на пода и свлече съвсем тела на балата. Цялата грамада писма се струпа накуп в краката на мама. Тя се протегна и дигна няколко. Когато прочете какво пише в едно от тях, изкрещя:
— Какво има, Марта? — попита тате, като стана и тръгна през верандата към нея.
— Писмата ми! — каза мама и притисна престилката към очите си. — Всичките любовни писма, дето съм си ги събирала от старите ухажори. Всичките писма, които си ми писал някога, Морис. Виждаш ли каква си я оплескал.
— Ама това са съвсем стари писма, Марта — каза тате. — Ако искаш, ще ти напиша едно-две нови, и то веднага!
— Не искам нови — каза тя, — искам си старите!
Тя ревна да плаче толкова силно, че тате не знаеше какво да прави. Отиде до другия край на верандата и пак се върна.
Мама се наведе и си напълни престилката с писма догоре.
— Ще ти напиша едно-две нови писма, Марта — повтори тате.
Мама се изправи.
— Струва ми се, че би трябвало да имаш малко повече уважение към писмата, които са ми писали другите ми ухажори — каза тя, — дори да не те е грижа за писмата, които си ми писал ти.
Тя вдигна пълната престилка, прибра се и тръшна вратата зад гърба си.
Старият се разхождаше нагоре-надолу сред купищата развързани хартии и песнопойки, като ги подритваше с крак. Отначало мълчеше, но после се върна при машината за балиране и я погали с две ръце по гладките дървени страни.
— Просто е срамота толкова много хартия да отива на вятъра, мойто момче — каза той. — Жалко, че майка ти го взима чак толкова навътре заради разни там стари писма и други такива. Можехме да натрупаме сума ти пари, ако бяхме ги продали на момчето, като дойде другата седмица в града.
ДЕНЯТ, В КОИТО БИХМЕ КАМБАНАТА ЗА ПРОПОВЕДНИКА XОШОУ
Като се върнах в къщи от училище, проповедникът Хошоу, пасторът на универсалистите, стоеше на предната веранда и говореше със стария. Отначало не им обърнах внимание, защото проповедникът Хошоу винаги идваше в къщи да убеждава стария да ходи в неделя на църква, но тате винаги си намираше извинение, като казваше обикновено, че нашето мило муле Айда има колики и не може да го остави само, докато не оздравее, или пък, че свинете на мистър Джес Джонсън са като бесни и той трябва да си стои в къщи да не би да влязат и изровят градината. Аз реших, че те пак спорят за същото нещо. Спрях на първото стъпало да ги послушам, като се чудех какво извинение ще измисли тате тоя път, и тогава чух проповедника Хошоу да казва, че старият чичо Джеф Дейвис Флечър, черният клисар на универсалистката църква, бил отишъл в съседната околия да посети за няколко дни болните си роднини и че днес следобед нямало кой да бие камбаната на сватбата на мис Суси Тинг с Хъбърт Уили, помощник-раздавача. Старият слушаше всичко, дето му го казваше проповедникът Хошоу, но не показваше с нищо, че му се иска да бие камбаната вместо клисаря.
— Слушай какво ще ти кажа, Морис Струп! — рече проповедникът Хошоу, след като сума ти време чака старият да каже нещо. — Ако ти днес следобед биеш камбаната, докато трае сватбата — до края на годината няма да те закачам повече да идваш на църква. Нали такова споразумение е честно?
— А бе, честно е, ама щеше да бъде много по-честно — каза тате, ако ми обещаеше никога вече да не ме дърпаш да идвам на църква не само тая, ами и всички следващи години!
— Много искаш, Морис Струп — каза бавно Хошоу. — Мой дълг е да се грижа хората да ходят на църква.
— Щом толкова искаш да бъде бита камбаната — каза старият, — смятай, че съм методист или баптист и не ме карай повече да идвам в универсалистката църква, да слушам как проповядваш. Аз си имам моя собствена религия и тя си е добра за мене. Ако слушам универсалистки проповедници да проповядват, току-виж, съм почнал да не харесвам това, дето съм си го избрал. Нима искаш ти да станеш причина, да се откажа от моята си религия я!
Проповедникът Хошоу се облегна на стената, сякаш беше много уморен, и постоя така известно време. Тате седна върху парапета на неговото място и чакаше да види какво ще каже.
— Хайде днес да не говорим повече по религиозни въпроси, мистър Струп! — каза той най-после. — Страшно съм уморен и трябва да свърша с това бракосъчетание след по-малко от половин час. Вече е късно да търся друг човек да бие камбаната и ако ти не я биеш, за да ми услужиш, ще се намеря в небрано лозе.
Старият етапа от парапета и слезе по стъпалата в градината. Проповедникът Хошоу се мъчеше да го догони.
