— Щом работата е да ти услужа, тоя път ще бия камбаната заради тебе — рече тате. — Никой досега не ме е обвинявал, че съм отказвал услуга на човек в затруднение.
— Чудесно! — каза проповедникът Хошоу, ухили се на тате и целият светна. — Аз си знаех, че човек може да разчита на тебе, мистър Струп!
Той почна да си отърсва праха от дрехата и да затяга възела на връзката си.
— Работата е много проста — каза той. — Всичко, което трябва да помниш, е, че щом почна да чета на новобрачните от своята книжка, ти ще забиеш камбаната и ще караш така, докато младоженецът и булката напуснат църквата и се скрият от погледа ти. Не ги ли виждаш вече, ще знаеш, че е време да спреш камбаната. Ясно, нали, мистър Струп?
— Такова просто нещо не може да се сбърка — каза му старият. — То е по-лесно, отколкото да отсечеш гнил дънер!
Хошоу тръгна по пътеката към улицата.
— Трябва да бързам за църква — каза припряно той. — Церемонията започва след около двадесет минути. Обличай се и идвай по-бърже, мистър Струп! Аз ще те чакам в преддверието, дето е въжето на камбаната.
Проповедникът Хошоу се обърна и забърза към универсалистката църква — тя беше през три улици от нас. Старият тръгна към къщи.
— Ела, мойто момче! — каза ми той и широко размаха ръка. — Да се приготвим за сватбата. Ще имам нужда от тебе. Ти ще ми помагаш да бия камбаната. Хайде!
Ние влязохме вътре, тате натопи глава в умивалника и приглади косата си с четката. Щом свърши това и ние бяхме готови да тръгнем.
— Ще ми дадеш ли и на мене да бия камбаната бе, тате? — молех го аз и подтичвах да вървя наравно с него. — Нали ще ми дадеш бе, тате?
— Ще видим, като стигнем там, мойто момче — каза той. — Ако не е толкова тежка и можеш сам да дърпаш въжето, ще ти дам!
Хората вече бяха тръгнали към църквата, ние ги задминахме и побързахме, за да имаме повече време, преди да почнем да бием камбаната. Пред вратата се беше събрала тълпа, но тате само им махна с ръка и ние се втурнахме в преддверието.
Проповедникът Хошоу стоеше до въжето на камбаната, както беше казал. Той беше много нервен и едва го сдържаше на едно място. Щом ни видя, започна да ходи напред-назад и всеки две крачки да гледа часовника си.
— Това е много важна сватба, мистър Струп — каза той със силен шепот. — Семействата, които се свързват, са два от най-здравите стълбове на моята църква. За нищо на света не бих позволил да стане някоя бъркотия. Тази сватба значи много за мене. Тя ще обедини две враждуващи семейства и ще укроти неспокойната кръв, която не оставя на мира цялото паство.
— Колкото до моята работа, няма какво да се безпокоиш — каза тате. — Ти, си карай останалото, а за биенето на камбаната ще се погрижа аз. Докато бях разсилен в училището, винаги аз биех звънеца и зная всичко, каквото трябва за биене на звънци и камбани.
— Радвам се да чуя това, мистър Струп — каза Хошоу и избърса лицето си с кърпа. — За мене е голямо облекчение, че предоставям биенето на камбаната на една опитна ръка.
В това време хората влязоха в църквата и органистът засвири някаква музика. Малко след това видях мис Суси Тинг да влиза от едната странична врата. Тя беше облечена в пухкави бели дрехи и носеше голям букет. Почти в същия миг Хъбърт Уили влезе от отсрещната врата. Това беше знак, че сватбата почва. Казах на стария, че трябва да бъдем готови, да забием камбаната. Проповедникът Хошоу се затича към нас по пътеката между редиците, по пътя погледна часовника си и едва не се препъна в някакъв протегнат изпод столовете крак.
— Готово, мистър Струп! — прошепна дрезгаво той. — Щом видиш да се пресягам и изваждам от амвона моята малка черна книжка, ще знаеш, че е време за камбаната.
Тате кимна и се хвана здравата за тежкото дебело въже, дето висеше от камбанарията през една голяма кръгла дупка в тавана.
— Я го хвани и ти, мойто момче! — каза ми той. — Ще трябва и двамата да теглим, за да стане тая работа. То било много по-тежко от звънеца в училище!
Двамата хванахме въжето, колкото можехме по-високо.
— Сега — каза ми тате — гледай проповедника Хошоу и ми кажи кога да задърпаме въжето!
Мис Суси Тинг и Хъбърт Уили застанаха пред проповедника Хошоу. Лицето на Хъбърт беше червено като цвекло, а мис Суси аз не можех да видя, защото големият букет, кажи-речи, скриваше лицето й. Проповедникът Хошоу се протегна и извади малката черна книжка, за която ни беше споменал.
— Хайде, тате! — прошепнах аз силно, но тъй, че да не чуят другите. — Почват!
Ние задърпахме тежкото въже, докато камбаната се разлюля насам-натам в камбанарията. Тате ми показа как да дърпам надолу с все сила, а после да отпускам и да оставям въжето само да се връща през дупката в тавана. След пет-шест дърпания езикът удари камбаната и ние ту дърпахме, ту отпускахме въжето точно тъй, както си. искахме. .
Камбаната звънеше силно и звънът ми звучеше някак особено, но аз погледнах стария в лицето, той изглеждаше много доволен и реших, че сигурно така трябва да се бие. Все пак точно тогава се случи да погледна в църквата и видях как проповедникът Хошоу се наведе към един от разпоредителите и му прошепна нещо. Много от хората се бяха обърнали и гледаха към нас в преддверието, сякаш нещо не беше в ред. Разпоредителят дотича при нас, наведе се и зашепна нещо на ухото на тате.
Старият поклати глава и продължи да бие камбаната, тъй както си бяхме почнали отначалото. Разпоредителят се затича обратно до мястото, дето проповедникът Хошоу стоеше пред мис Суси и Хъбърт. Проповедникът Хошоу беше спрял да чете от малката черна книжка. Разпоредителят му прошепна нещо, той остави книжката на масата и се затича към нас по пътеката между редиците.
— Слушай, мистър Струп! — извика той. — Я стига си блъскал тая камбана!
— Какво ми дрънкаш? — попита тате. Ние продължавахме да си дърпаме въжето надолу, а после го пускахме да се връща през дупката в тавана, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Не виждаш ли, че бия камбаната, както ми заръча? Какво има?
— Какво има ли? — попита проповедникът Хошоу, и пъхна пръст в яката си, да я разслаби малко. — Не чуваш ли как звъни „дааан, дааан, дааан“?
В това време всички в църквата се бяха обърнали към нас и ни правеха знаци с ръце.
— Ти знаеш ли какво вършиш? — каза проповедникът Хошоу. — Ти теглиш бавно въжето! Така се прави за погребение. Спри вече с това „дааан, дааан“!
— А какво, за бога, трябва да правя? — попита старият. — Като бях разсилен в училището, точно така биех звънеца. И никой не се сърдеше, че го бия бавно!
— Как можеш да сравняваш училищния звънец с тая камбана, мистър Струп! — учуди се проповедникът Хошоу. — Те са толкова различни по големина! Училищният звънец дава един и същ звук, както и да го биеш. Хайде, стига с това биене. Хората се разтъжиха. То не подхожда на сватба.
— И какво да правя тогава? — попита тате.
— Не тегли, а разклащай въжето!
— Да разклащам въжето ли? — рече тате. — Ето ти ново двайсе!
Проповедникът Хошоу се обърна и бързо огледа хората в църквата. Мис Суси и Хъбърт още стояха пред амвона и го чакаха да се върне и да довърши сватбата, но мис Суси имаше такъв вид, като че ли ще потъне в дън земя, а Хъбърт изглеждаше, че ей сегичка ще скочи направо през рисунката на прозореца.
— Никога ли не си разклащал камбана? — попита проповедникът Хошоу.
— Не само че не съм разклащал — каза тате, — ами и не съм чувал за такова нещо!
— Трябва да се чува „дин-дан, дин-дан, дин“! — каза проповедникът Хошоу.
— Така ли? — попита тате и продължи да дърпа въжето, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Виж ти, не съм знаел това!
— Моля ти се, мистър Струп, спри да теглиш това въже и почни да го разклащаш! — каза проповедникът Хошоу. — Още малко и хората в църква ще се разплачат!
— Не мога сега да променя биенето по средата на цялата работа — каза тате. — Пък и без туй нямам
