щом го видиш, че идва, тичай да ми кажеш. Жените може да пристигнат всяка минутка!
Аз заобиколих къщата и застанах на входа Да гледам улицата. Ама много-много не стоях, защото веднага чух гласовете на тате и Хенсъм. Те бързаха към дома.
— Какво е станало бе, мойто момче? — попита тате и погледна петте кози на покрива. — Какво се е случило?
— Мама каза да свалиш козите от къщата, преди да са се събрали жените от женското дружество — казах му аз.
— Това е много лесно — каза той и забърза към задния двор. — Хайде, Хенсъм, по-живо!
— Ти на мене ли ми говориш, мистър Морис? — попита Хенсъм. Хенсъм не можеше да ходи бързо. Той винаги казваше, че когато ходи бързо, го болят петите. И ако трябваше да бърза, той я караше тръс.
— Не се мотай, Хенсъм — рече му тате. — И стига си се оплаквал!
Ние отидохме зад къщи и тате дълго оглежда козите на върха, без да каже ни думица. Той обичаше козите, кажи-речи, колкото мене и затуй ги беше докарал в града, за да може да си ги гледа всеки ден. А когато бяха на село, ние понякога не ги виждахме по цяла седмица, защото не можехме да ходим там всеки ден.
Козите бяха спрели да вървят насам-натам по покрива и гледаха надолу да видят какво ще правим.
— Хенсъм — каза тате. — Я донеси стълбата и я подпри ей тука!
Хенсъм донесе стълбата и я опря на покривчето на верандата, както тате му беше казал.
— А сега какво да направя, мистър Морис? — попита Хенсъм.
— Качи се и докарай козите долу! — каза тате.
Хенсъм погледна големия козел и се дръпна от стълбата.
— Мене малко ме е страх да отида горе при тоя голям козел, мистър Морис! — каза той. — Той има едни такива противни рога, че не съм виждал по-противни! Ако не е чак толкоз важно, мистър Морис, просто да не се качвам горе! И без туй петите ме въртят цял ден. Хич не ми е добре, мистър Морис!
— Я стига си се опъвал, Хенсъм! — каза тате. — Качвай се горе, както ти казах. Нищо ти няма на петите и никога не ти е имало!
Точно тогава мама изскочи, като си забождаше бялата колосана якичка, дето я слагаше на роклята си в официални случаи. Тя се спря на стъпалата и погледна към нас с тате.
— Виж какво, Марта! — бързо заговори тате. — Хич недей се тревожи! Ние с Хенсъм ей сегичка ще свалим тия кози!
— Правете, каквото щете, но ги сваляйте веднага — каза мама. — Цял живот не съм изпитвала такъв срам. Жените всяка минутка може да дойдат на събранието. Какво ще кажат хората, като видят цяло стадо кози да се разхожда по покрива на къщата ми?
— Успокой се, Марта! — каза тате. — Хенсъм ей сегичка ще се качи горе!
Но Хенсъм все още стоеше надалеч от стълбата. Тате отиде при него и го блъсна.
— Не се мотай и прави, каквото ти казвам! — каза тате и пак го заблъска към стълбата.
Хенсъм се беше объркал здравата и гледаше да се потрива, като си вдигаше панталоните и закопчаваше ризата си, но накрая тръгна към стълбата. Той се качи догоре и стъпи на покривчето на верандата. След това пак почна да слиза.
— Хенсъм Браун! — извика мама и дотича на двора, дето бяхме ние. — Ако слезеш от тая стълба, преди да свалиш козите, залък хляб от мене няма да видиш вече! Отсега си мисли къде ще идеш да умреш от глад, ако не направиш, каквото ти нарежда мистър Морис!
— Ама, мисис Марта, петите пак почнаха ужасно да ме въртят!
— Аз те предупредих, Хенсъм Браун — каза мама и заудря с ток по земята. — И ти знаеш, че си държа на думата.
— Ама, мисис Марта, аз…
— Предупреден си веднъж завинаги! — прекъсна го мама.
Хенсъм погледна козите, после пак мама и след това се качи на кухненския покрив. Като стигна там, изви очи надолу да види дали го гледаме.
Точно тогава мама дочу гласовете на някои от пристигащите жени. Можеше да се чуе какво си приказват, макар че бяха още през една улица. Мама заплаши е пръст Хенсъм и изтича вътре да заключи предната врата, та да не могат да влязат в къщи жените. Тя реши, че ако направи това, те ще седнат пред вратата и ще чакат, защото иначе можеха да минат през къщи, да излязат през задната врата и да видят какво става.
Ние с тате седяхме на дървата и гледахме Хенсъм. Хенсъм беше стигнал кухненския покрив и сега пълзеше по върха му, като се хващаше за керемидите. Отдолу той изглеждаше ужасно малък.
— Да не вземеш да повредиш нещо козите или пък да ги оставиш да паднат! — изрева тате. — И внимавай да не подплашиш яретата, че могат направо да скочат долу! Кожата ще ти одера, ако нещо се случи с тия кози!
— Чувам те много добре, мистър Морис! — извика отгоре Хенсъм. — Ще знаеш, никога не съм виждал такова хлъзгаво място! Ама аз се старая, колкото мога! Страх ме е да мръдна, да не падна долу, на коравото! Не смея да дишам от страх, мистър Морис!
Той пак взе да се потрива, да види какво ще каже тате. Но скоро разбра, че тате няма да му отговори и бавно се затътри към главния покрив. Щом стигна до върха на кухненския покрив, погледна надолу към земята. Като я видя, затвори ечи и вече не погледна към нас.
— Внимавай да не повредиш нещо козите! — извика тате.
— Да, господине, мистър Морис! — каза Хенсъм някъде много отвисоко. — Внимавам, колкото мога!
Той стигна корниза на главния покрив и се покатери отгоре. Оттам до върха му оставаше толкова място, колкото вече беше изминал. Той запълзя по полегатата страна, докато пръстите му докопаха връхната греда. Оттук нататък до върха му беше по-лесно. Щом стигна там, той прехвърли единия си крак и възседна връхната греда, като се стискаше за нея с все сила.
Уплашени от Хенсъм, козите се бяха дръпнали надолу, към другия край на покрива. За да ги свали, той трябваше да пропълзи по връхната греда дотам, дето бяха, да ги накара да заобиколят, да се върнат на кухненския покрив, оттам да скочат на покривчето на верандата, после — на бараката и накрая — на дървата.
Хенсъм беше минал половината път, когато на козела, изглежда, му хрумна да се връща обратно. Щом козелът тръгна, след него тръгнаха и всички кози и вървяха така: най-голямата отпред, средните по големина — в средата, а яретата — отзад. Хенсъм ги видя да идват, на първо място козела с наведена глава, а рогата му стърчеха нагоре като гръмоотводи.
— Чакай малко! — изкрещя Хенсъм на козела. — Чакай малко, ти казвам!
Козелът продължаваше да върви към него. Като стигна на един-два метра от Хенсъм, той спря, предъвка няколко пъти и погледна Хенсъм право в очите.
Докато Хенсъм и козелът се гледаха един друг, мама дотича в двора да види дали козите са слезли вече.
Точно тогава козелът рипна и се спусна към Хенсъм с наведена глава, а копитата му се метнаха отзад. Хенсъм хубаво си виждаше, че козелът иде и трябва да се дръпне, ама лошото беше, че нямаше де да върви, освен да се пльосне по корем. Той се вкопчи в керемидите и се задържа, колкото може.
— Внимавай, Хенсъм! — извика тате, като видя какво става.
Тате скочи на крака и почна да маха с ръце към козела. Но това не помогна и козелът с все сила блъсна Хенсъм с глава. За миг не можа да се разбере какво става, защото, след като козелът беше ударил Хенсъм, двамата за момент застанаха неподвижни, сякаш две дъски се бяха хлопнали високо във въздуха.
— Дръж се, Хенсъм! — изрева тате.
В следващия миг Хенсъм седна по задник и се свлече по керемидите. До половината той се плъзгаше, а след това почна да се върти като фарфалак. Докато се усетим и той се изхлузи от покрива и полетя към двора. Веднага си рекохме, де ли ще падне Хенсъм? Дворът беше твърд и песъчлив и отдолу нямаше нищо, като купа дърва от другия край, дето поне малко да го спре. Преди да разберем какво става, той съвсем изчезна от двора и от него не остана нищо. Той беше преминал като куршум през капака на кладенеца.
— Божичко! — изписка мама. — Отиде си Хенсъм!
Тя се залюля и припадна на двора. Тате коленичи да я вдигне, изправи я малко, но веднага я пусна и се
