затича към кладенеца да види какво е станало с Хенсъм. Хич и не разбрахме как стана всичко. Капакът, дето покриваше кладенеца, беше пробит, сякаш голям стокилограмов камък се беше стоварил върху му от небето.
Тате и аз изтичахме през двора до кладенеца. Като стигнахме там и погледнахме вътре, отначало не можахме да видим нищо. Долу беше тъмно като в рог. Тате викна на Хенсъм, ехото върна вика като гумена топка и ни оглуши.
— Чуваш ли ме, Хенсъм? — продължи да вика тате. — Чуваш ли ме?
Мама стана и се заклати през двора към нас. Тя още не се беше оправила и като вървеше, се люлееше, както се люлее в събота вечер мистър Анди Хауард. Като дойде, още беше зашеметена от припадъка си.
— Бедният Хенсъм Браун! — каза мама и се хвана за ръба на кладенеца да не падне. — Бедният Хенсъм Браун! Той беше най-добрият негър, който сме имали. Бедният Хенсъм Браун!
Тате се мъчеше да развие макарата, защото искаше да пусне по-бързо въжето и кофата в кладенеца.
— Млъкни, Марта! — каза той със стиснати устни. — Не виждаш ли, че съм зает да пусна въжето с кофата?
— Бедният Хенсъм Браун! Бедната невинна душичка! — продължаваше да нарежда мама, бършеше сълзите си и пет пари не даваше за тате. — Като си помисля колко пъти съм го хокала, докато беше жив! Той беше най-добрият негър, който сме имали! Бедната невинна душичка, Хенсъм Браун!
— А бе я запуши тая уста бе, Марта! — кресна тате. — Не виждаш ли колко съм зает?
В това време на мама й мина от припадъка и тя можеше да стои, без да се държи. Тя се наведе над кладенеца и погледна вътре.
— Хей, Хенсъм, долу ли си? — извика тате в кладенеца.
Никой не отговаряше. Ние се надвесихме, колкото можехме, и гледахме надолу. Отначало нищо не се виждаше, после бавно две големи бели кръгли топки започнаха да лъщят на дъното. Те сякаш бяха цял километър далече. Скоро станаха по-светли и тогава заприличаха на котешки очи, дето си им светнал насреща в тъмното.
— Можеш ли да дишаш, Хенсъм? — извика тате.
— Мога да дишам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Но петите ме въртят много!
— Дрън-дрън ярина! — сопна му се тате. — Нищо ти няма на петите! А можеш ли да виждаш?
— Нищо не виждам — каза Хенсъм. — Ослепял съм като прилеп. Хич нищо не виждам!
— Това е, защото си в кладенеца — отвърна му тате. — Вътре никой не може да вижда.
— Виж къде съм бил? — попита Хенсъм. — Божичко, мистър Морис, затуй ли съм целият вир-вода! А аз си мислех, че съм паднал в пъклото! Наистина си рекох, че съм се изтърсил чак там! Кога ще ме извадиш оттук бе, мистър Морис?
— Хвани се за въжето на кофата и ще т.е издърпам ей сегичка — каза му тате.
Хенсъм хвана кофата и разлюля въжето, додето тате се надвеси отново.
— Моля ти се, господине, мистър Морис! — рече той.
— Сега пък какво искащ?
— Като ме извадиш оттук, нали няма да ме караш да се качвам пак на покрива при ония кози, а?
— Няма — каза тате и завъртя дръжката на макарата. — Тия вироглави кози нека си стоят на покрива, докато ги присвие гладът и сами си слязат!
Додето се разправяхме с Хенсъм, ние съвсем бяхме забравили за козите. Мама се обърна и погледна към покрива. Закани им се с юмрук страшната. В това време те всички бяха минали от другата страна на покрива, бяха стигнали до кухненския покрив и сега стояха там и ни гледаха.
Козелът погледна мама право в очите и спря да дъвче. Мама и козелът се гледаха така, сякаш искаха да видят кой ще издържи повече.
Точно тогава петнайсет-двайсет от жените, дето бяха дошли за събранието, подадоха глави от ъгъла на къщата и ни видяха на двора. Те се събрали, намерили предната врата заключена и решили да заобиколят отзад и да видят какво става. Сигурно бяха забелязали козите на покрива още от улицата и любопитстваха да разберат каква е тая врява.
— Господи, Марта Струп! — каза една от тях. — Какво става тук? Какви са тия кози на покрива? Това е най-смешното нещо, което съм виждала!
Мама се обърна и видя жените. Тя не каза ни думица, а вдигна ръце към лицето си, сякаш искаше да го скрие, и побягна в къщи през задната врата. Тръшна вратата и я заключи отвътре. Жените отидоха отпред и дълго чукаха, но накрая разбраха, че няма да ги пусне и си тръгнаха. От време на време те гледаха през рамо към козите на покрива и се смееха така силно, че се чуваше в цялата махала.
СТАРИЯТ И СЛАМЕНАТА ВДОВИЦА
Тоя ден старият стана по-рано от друг път и излезе от къщи, без да каже къде отива, а мама се готвеше да пере и беше толкова заета, че хич и не й дойде на ум да го попита.
Обикновено, като излизаше така и мама го питаше де отива, той казваше, че трябвало да види някого за нещо си на другия край на града или пък, че трябвало да свърши наблизо някаква си работа. Не зная какво щеше да каже той тази заран, ако мама не беше толкоз заета и го беше попитала.
И тъй тате стана преди другите, отиде право в кухнята и сам си приготви закуската. Докато стана и се облека, той вече беше запретнал Айда в каруцата. Той се качи на седалката и потегли към улицата.
— Не може ли да дойда с тебе бе, тате? — питах го аз. Аз тичах по улицата край каруцата, ловях се за страничната дъска и го молех да се кача. — Хайде вземи и мене бе, тате!
— Не сега, мойто момче — каза той и удари Айда с поводите, да я подкара в тръс. — После, ако ми дотрябваш, ще те викна!
Те изтрополиха по улицата, завиха на ъгъла и се изгубиха.
Като се върнах, в къщи, мама беше в кухнята и готвеше на печката. Седнах и зачаках нещо за ядене, но не казах нито думица за тате. Беше ми толкова мъчно, че тате и Айда отидоха някъде и ме оставиха, че дори не ми се приказваше и с мама. Седях си ей тъй на масата до печката и чаках.
Мама хапна надве-натри и отиде в градината да запали огън и да стопли вода.
Рано следобед мисис Сингър, една от нашите съседки, дето живее на долния край на улицата, влезе в двора. Аз я видях преди мама, защото, кажи-речи, целия ден седях отпред на стъпалата и чаках тате да се върне.
Мисис Сингър отиде до скамейката, дето переше мама. Тя застана там, без да каже нещо. После изведнъж се надвеси над коритото и попита мама дали знае де е тате.
— Сигурно лежи някъде на сянка — каза мама и дори не се изправи от пералната дъска. — Освен ако го е домързяло да си премести задника от слънцето!
— Имам да ти кажа нещо страшно важно, Марта — каза мисис Сингър и се приближи до мама. — Наистина, имам да ти кажа нещо страшно важно!
Мама се огледа и ме видя на вратата.
— Бягай в къщи, Уилям! — сопна ми се тя.
Аз влязох вътре и застанах до кухненската врата. И оттам се чуваше добре.
— Виж какво, Марта! — каза мисис Сингър, като се наведе и хвана с ръце края на коритото. — Аз не съм клюкарка и не искам да ме смяташ за клюкарка. Но мисля, че ти трябва да знаеш истината!
— Какво има? — попита мама.
— Мистър Струп в тоя момент е при мисис Уедърби — каза бързо тя. — И не е само това. Те са били заедно целия ден. Само двамцата.
— Откъде знаеш? — попита мама и се изправи.
— Минах оттам и го видях със собствените си очи, Марта — каза мисис Сингър. — И реших, че е мой дълг да ти кажа.
Мисис Уедърби беше сламена вдовица и живееше сама накрай града. Тя се беше оженила и една заран, два месеца подир сватбата, мъжът й се запиля нанякъде и вече не се върна.
— А какво прави там Морис Струп? — каза мама и вдигна глас, сякаш мисис Сингър беше виновна за
