А виновниците, които не назовават имената си, дали съзнават докъде водят техните действия? Мисля, че не, защото и те самите са жертви на създадената от тях реалност — колкото и да са тиранични, арогантни, безсилни и властни.
Те не разбират, а и никога не биха разбрали света на Атина. Чудесно е, че го казвам тъкмо така —
И аз се завръщам. По-точно част от мен се завръща в света, където има смисъл само онова, което може да бъде видяно, докоснато и обяснено. Отново искам да ме глобяват за превишена скорост, искам хората да се карат пред касите в банката, да се оплакват от времето, искам филми на ужасите и Формула 1. В този свят ще трябва да живея през остатъка от дните си. Ще се оженя, ще имам деца, а миналото ще е далечен спомен, за който денем ще се питам: как съм могъл да бъда толкова сляп, как съм могъл да бъда толкова наивен?
Ала зная също, че нощем друга част от мен ще блуждае из пространството и ще контактува с неща, които са точно толкова реални, колкото е и този пакет цигари и чашата с джин. Душата ми ще танцува с душата на Атина, аз ще съм с нея, докато спя, ще се събуждам плувнал в пот, ще пия вода в кухнята и ще разбера, че за да се преборя с призраците си, трябва да използвам някои неща, които не принадлежат на действителността. Тогава, по съвет на баба ми, ще поставя една отворена ножица на нощното шкафче и така ще отрежа продължението на съня.
На другата сутрин ще гледам ножицата и ще се упреквам. Но аз трябва отново да се нагодя към този свят, иначе ще полудея.
Андреа Маккейн, 32 г., актриса
„Никой никого не може да манипулира. В една връзка и двамата знаят какво правят, дори после някой от тях да се оплаква, че е бил използван.“
Така казваше Атина, но правеше тъкмо обратното. Аз бях използвана и манипулирана, а чувствата ми въобще не бяха зачетени. Нещата са още по-сериозни, когато става дума за магия. В крайна сметка тя беше моя учителка. Трябваше да ми обясни свещените мистерии, да събуди у мен незнайната сила, която всеки притежава. Когато се впускаме в приключение из такова непознато море, сляпо се доверяваме на нашите водачи и вярваме, че те знаят повече от нас.
Е, аз мога да ви уверя, че не е така. Не знаят повече. Нито Атина, нито Еда, нито хората, с които се запознах покрай тях. Тя твърдеше, че се учи, докато преподава, и въпреки че в началото отказвах да повярвам, накрая се убедих, че може би е истина. Установих, че това е още един от многото й начини да ни накара да свалим гарда и да се предадем на нейното очарование.
Хората, които са отдадени на духовно търсене, не мислят, те искат резултати. Искат да се почувстват силни и да са далеч от безличната тълпа. Искат да бъдат специални. Атина си играеше с чувствата на другите по доста плашещ начин.
Струва ми се, че в миналото си Атина се е прекланяла пред света Тереза от Лизийо. Католицизмът не представлява интерес за мен, но доколкото знам, Тереза е имала нещо като мистично и физическо единение с Бог. Атина веднъж спомена, че би желала съдбата й да е като нейната. В такъв случай трябваше да влезе в манастир и да посвети живота си на съзерцание или помощ за бедните. Би било далеч по-полезно за света и далеч по-малко опасно от това чрез музика и разни ритуали да води хората към отровно пристрастяване, чрез което можем да влезем в контакт с най-доброто, но също така и с най-лошото от нас.
Аз я потърсих, за да намеря отговор на въпрос, свързан със смисъла на моя живот — въпреки че не се издадох при първата ни среща. Още в началото трябва да съм разбрала, че Атина не се интересува от това. Тя искаше да живее, да танцува, да прави любов, да пътува, да се обгражда с хора, за да им покаже колко е мъдра, да демонстрира дарбите си, да провокира съседите и да се възползва от нашето невежество, макар и придавайки духовно лустро на търсенията си.
Винаги когато се срещахме — за магически ритуали или за да отидем на бар, — аз усещах силата й. Почти бях в състояние да я докосна — толкова мощно проявление имаше. Отначало бях очарована, исках да стана като нея. Но веднъж в един бар тя започна да коментира „Третия ритуал“, който е свързан със сексуалността. Направи това пред моя приятел под претекст, че ме обучава. По мое мнение целта й бе да съблазни мъжа, когото обичах.
И, разбира се, накрая успя.
Не бива да се говори лошо за хора, които са преминали от този живот в астралния свят. Но на Атина няма да й се наложи да отговаря пред мен, а пред всички онези сили, които, вместо да впрегне в услуга на човечеството и за своето собствено духовно извисяване, тя използва единствено за лични облаги.
А ето и най-лошото. Започнатото от нас можеше и да доведе до нещо добро, ако не беше стремежът й към показност. Трябваше просто да действа по-дискретно и днес щяхме заедно да изпълняваме отредената ни мисия. Но тя не успяваше да се контролира, смяташе се за господарка на истината, мислеше, че е в състояние да преодолее всички прегради, използвайки чара си.
И какъв беше резултатът? Аз останах сама. А вече не мога да захвърля работата по средата. Трябва да стигна до края, въпреки че понякога се чувствам слаба и почти винаги съм обезсърчена.
Не се изненадвам, че животът й свърши така — тя вечно флиртуваше с опасностите. Казват, че екстро- вертите са по-нещастни от интровертите. Тъкмо за да компенсират това, имат нужда да доказват на себе си, че са доволни, щастливи, че харесват живота си. В нейния случай това е съвършено вярно.
Атина осъзнаваше харизмата си и направи нещастни всички, които я обичаха.
Включително и мен.
Диъдри О’Нийл, 37 г., лекарка, позната като Еда
Ако един непознат мъж се обади днес по телефона, поговорим си малко, не настоява за нищо, не казва нищо особено, но все пак ни е оказал внимание, каквото рядко получаваме, сме готови да легнем с него още същата нощ, при това донякъде влюбени. Такива сме ние, жените, и в това няма нищо лошо — в природата ни е да се влюбваме лесно.
Тъкмо тази любов ме отведе при Майката, когато бях на деветнайсет години. Атина също беше на деветнайсет, когато за първи път изпадна в транс по време на танц. Но това беше единственото общо помежду ни — нашата възраст при посвещаването.
Във всичко останало бяхме напълно различни, особено в начина, по който се борехме с останалите. Като нейна учителка аз винаги давах най-доброто от себе си, за да мога да направлявам вътрешните й търсения. Като нейна приятелка — макар да не съм сигурна, че тя ме смяташе за такава — се опитвах да я предупредя, че светът все още не е готов за промените, които тя се стараеше да провокира. Спомням си как прекарах няколко безсънни нощи, докато взема решението да я оставя да действа на воля, водена единствено от доводите на сърцето си.
Най-големият й проблем беше, че е жена на двайсет и втори век, която живее през двайсет и първи. И че позволява на хората да видят това. Дали си плати? Без съмнение. Но щеше да плати много по-висока цена, ако беше потиснала своята мощ. Щеше да е огорчена, разочарована, вечно загрижена „какво ще си помислят хората“, вечно повтаряща „нека първо свърша тази и онази работа, пък после ще се посветя на мечтите си“, вечно оплакваща се, че „подходящият момент така и не идва“.
Всеки търси съвършения учител. Ала учителите също са хора, макар ученията им понякога да са свещени. Но хората трудно възприемат това, че не бива да бъркат учителя с урока, ритуала с екстаза, човека, който им обяснява символа, със самия символ и неговата същност. Традицията е свързана със силите на живота, а не с хората, които я предават. Но ние сме слаби и молим Майката да ни прати водачи, когато тя ни праща само знаците на пътя, който трябва да извървим.
Горко на онези, които си търсят пастири, вместо да жадуват свободата! Срещата с висшата енергия е
