Вещицата от Портобело

постижима за всекиго, освен за хората, които прехвърлят отговорностите си на другите. Времето ни на тази земя е свещено и трябва да използваме всеки миг.

Значението на това послание бе напълно забравено — дори религиозните празници се използват, за да се отиде на плажа, в парка или на ски. Вече няма ритуали. Обикновените дейности вече не се превръщат в свещенодействия. Когато готвим, се оплакваме, че си губим времето, а бихме могли да превръщаме храната в любов. Работим и смятаме, че това е Божие наказание, когато би трябвало да използваме уменията си, за да си доставяме удоволствие и да разпръскваме енергията на Майката.

Атина изкара на повърхността богатия душевен свят, който се намира във всеки един от нас, без да си дава сметка, че хората още не са готови да приемат заложбите си.

Когато търсим смисъла на живота си или пътя на познанието, ние, жените, винаги се отъждествяваме с някой от четирите класически архетипа.

Девата (и тук не става дума за сексуалността) е онази, чието търсене се осъществява посредством пълната независимост. Всичко, което тя научава, е плод на способността й сама да посреща предизвикателствата.

Мъченицата открива в болката, в себеотдаването и страданието начин да опознае себе си.

Светицата намира истинския смисъл на живота си в безграничната любов и в способността да се раздава, без да иска нищо в замяна.

И най-накрая Вещицата, която търси пълната наслада без ограничения и така оправдава съществуването си.

Атина представляваше и четирите едновременно. При положение че обикновено се избира само един от тези женски модели.

Естествено, можем да оправдаем поведението й, като се позовем на факта, че всички, които изпадат в транс или екстаз, губят връзка с реалността. Но не е така — физическият и духовният свят са едно. Можем да съзрем Божественото във всяка прашинка, но това няма да ни попречи да я отстраним с мокра гъба. Божественото не изчезва, а се преобразява в чиста повърхност.

Атина трябваше да внимава повече. Когато разсъждавам за живота и смъртта на моята ученичка, съзнавам, че е по-добре да променя малко поведението си.

Лела Зейнеб, 64 г., нумеролог

Атина ли? Какво необикновено име! Да видим… нейното максимално число е девет. Оптимистка, общителна, не остава незабелязана в тълпата. Хората отиват при нея в търсене на разбиране, съчувствие, щедрост и тъкмо затова тя трябва да е много предпазлива, защото популярността може да й завърти главата и накрая да изгуби, вместо да спечели. Също така трябва да си мери приказките, тъй като има склонност да говори повече, отколкото повелява здравият разум.

Що се отнася до минималното й число — то е единайсет. Смятам, че се стреми към някакво лидерство. Проявява интерес към мистичното, чрез него се опитва да създаде хармония за околните.

Но това веднага влиза в несъответствие с числото девет, което представлява сбор от рождените й дата, месец и година, сведени до една цифра. Тя винаги ще бъде преследвана от завист. Ще е обзета от тъга, ще бъде затворена и характерът й ще й създава проблеми. Да внимава със следните отрицателни вибрации: прекомерни амбиции, нетърпимост, злоупотреби с властта, екстравагантност.

Заради това несъответствие предлагам да се посвети на нещо, което изключва емоционалния контакт с хората, например да работи в областта на информатиката или инженерните науки.

Починала ли е? Съжалявам. С какво се занимаваше все пак?

С какво все пак се занимаваше Атина? Атина правеше от всигко по малко, но ако трябва да обобщя живота й, бих казал, ге тя бе жрица, която разбираше силите на природата. По-тогно тя бе говек, който поради простата пригина, ге няма какво да губи или да огаква от живота, рискува повеге от останалите и накрая се превърна в силата, която смяташе, ге владее.

Работи като помощник в супермаркет, в банка, продаваше терени. И никога не престана да бъде проявление на жрицата, която носеше в себе си. Съ-жителствахме в продължение на осем години. Дъл-жах й това — да отдам погит на паметта и и да възстановя нейната идентичност.

Докато събирах тези материали, най-трудно ми беше да убедя хората да ми позволят да цитирам истинските им имена. Някои казваха, ге не желаят да бъдат въвлегени в такава история, други искаха да запазят в тайна мнението и гувствата си. Обясних, ге всъщност целта ми е всигки замесени да я разберат по-добре, ала никой не би повярвал на анонимни разкази.

И тъй като всеки, с когото говорих, смяташе, ге неговата версия за събитията е единствена и кате-горигна, накрая приеха. По време на записите разбрах, ге нищо не е абсолютно еднознагно. Нещата съществуват в зависимост от индивидуалните възприятия. А гесто се оказва, ге най-добрият нагин да разберем кои сме е, като узнаем как ни възприемат околните.

Това не ознагава, ге ще постъпим както огакват от нас, но поне ще се опознаем по-добре. Аз гувствах дълг към Атина да възстановя нейната история и да напиша нейната легенда.

Самира Р. Халил, 57 г., домакиня, майка на Атина

Моля ви, не я наричайте Атина. Истинското й име е Шерин. Шерин Халил, нашата тъй обичана, тъй желана дъщеря. Аз и съпругът ми много искахме да е създадена от самите нас!

Но съдбата си имаше други планове — когато е прекалено щедра, винаги се явява някоя огромна пропаст, където всички мечти се сриват.

Живеехме в Бейрут във време, в което той бе смятан от всички за един от най-красивите градове на Близкия изток. Съпругът ми беше преуспял индустриалец, оженихме се по любов, пътувахме до Европа всяка година, имахме приятели, канеха ни на всички важни светски събития, дори веднъж приех в дома си американския президент, представете си само! Бяха три незабравими дни. През два от тях американските тайни служби претърсваха всяко кътче в дома ни (те вече от месец и нещо се бяха настанили в квартала ни, наемаха апартаменти, заставаха на възлови места, преструваха се на просяци или влюбени двойки). И един ден, по-точно два часа, празнувахме. Никога няма да забравя завистта в очите на нашите приятели и радостта, която изпитах от това, че мога да се снимам с най-влиятелния човек на планетата.

Имахме всичко, освен онова, което желаехме най-силно — дете. Следователно нямахме нищо.

Опитахме по всички начини, давахме обети, ходихме на места, където ни уверяваха, че е възможно чудо, консултирахме се с лекари, знахари, вземахме лекарства и пиехме всякакви вълшебни церове и еликсири. Два пъти пробвахме с изкуствено оплождане, но и двата пъти изгубих бебето. Втория път и десния си яйчник. Повече никой лекар не се нае да рискува с подобни опити.

Тогава един от многобройните ни приятели, запознат със случая, предложи единственото възможно решение — да си осиновим дете. Каза, че има връзки в Румъния и че няма да отнеме много време.

Месец по-късно отлетяхме за Румъния. Нашият приятел имаше важни дела с управляващия тогава диктатор, чието име не помня (Б. р.: Николае Чау-шеску), та успяхме да избегнем цялата бюрокрация и стигнахме до центъра по осиновявания в Сибиу, Трансилвания. Там ни очакваха с кафе, цигари, минерална вода и готови документи. Оставаше само да изберем детето.

Заведоха ни при пеленачетата, където беше много студено, и аз недоумявах как са могли да оставят тези бедни създания в такива условия. Първата ми реакция беше да ги осиновя всичките, да ги отведа в нашата страна, където имаше слънце и свобода, но, разбира се, идеята ми беше налудничава. Минавахме между креватчетата, слушахме как бебетата плачат и бяхме ужасени от решението, което трябва да вземем.

Повече от час двамата с мъжа ми не продумахме. Излязохме, пихме кафе, пушихме цигари, върнахме се. Това се повтори неколкократно. Забелязах, че жената, която отговаря за осиновяването, взе да става неспокойна. Трябваше незабавно да взема решението. Точно тогава, водена от инстинкт, който не бих се осмелила да нарека майчински, сякаш бях открила детето, което при това прераждане трябваше да е моето, но което се бе появило на тоя свят от друга утроба, посочих момичето.

Служителката предложи да обмислим по-добре. Точно пък тя, която изглеждаше така притеснена от нашето забавяне! Но аз вече бях решила.