понеже отново го чувам.
Моето сърце ми каза, че съм влюбена. И аз заспах доволна, с усмивка на устните си.
Когато се събудих, прозорецът беше отворен и той гледаше планината. Постоях няколко минути така, без нищо да кажа, готова да се престоря, че спя, ако той извърне глава.
Сякаш отгатнал мислите ми, той се обърна, погледна ме в очите и каза:
— Добро утро!
— Добро утро! Затвори прозореца, много е студено!
Другата се появи, без да предупреди. Все още се опитвах да променя посоката на вятъра, да открия недостатъци, да откажа, да твърдя, че е невъзможно. Но знаех, че е прекалено късно.
— Трябва да се преоблека.
— Ще те чакам долу — каза той.
Станах, прогоних Другата от мислите си и пак отворих прозореца, за да влезе слънце. Слънцето, което бе потопило всичко — заснежената планина, покритата със сухи листа земя, реката, която се чуваше, без да се вижда.
Слънцето ме блъсна в гърдите, освети голото ми тяло и аз вече не чувствах студа, защото изгарях от горещина — това бе топлината на една искра, която се превръща в пламък, пламъкът в огън, а огънят в неугасим пожар. Знаех го.
И го исках.
Знаех, че от този момент нататък ще премина през рая и ада, през радостта и болката, мечтата и разочарованието и че няма да мога повече да удържа ветровете, които духаха от скритите кътчета на душата ми. Знаех, че от тази сутрин се оставям да ме води любовта, въпреки че тя е била у мен още в детството, още когато съм го видяла за пръв път. Никога не можах да го забравя, въпреки че смятах, че съм недостойна да се боря за него. Това бе трудна любов, не исках да излизам извън пределите й.
Спомних си площада в Сория, мига, в който го бях помолила да потърси изгубения от мен медальон. Знаех, разбира се, че знаех какво ще ми каже, но не исках да го чуя, защото той беше от тези момчета, които в един прекрасен ден заминават да търсят пари, приключения, мечти. А аз изпитвах нужда от любов, която да е възможна, сърцето и тялото ми бяха все още девствени и вярвах, че непременно ще срещна вълшебния принц.
Тогава почти нищо не знаех за любовта. Когато го видях по време на беседата и приех поканата му, си въобразих, че съм зряла жена, която е в състояние да обуздае сърцето на момичето, опитвало се толкова дълго да открие своя вълшебен принц. Тогава той заговори за децата, които все още живеят в нас, и аз отново чух гласа на момичето, което бях, на принцесата, която се страхува да обича и да губи.
В разстояние на четири дни се стараех да не обръщам внимание на гласа на сърцето си, но той ставаше все по-силен и това отчайваше Другата. В най-скритото кътче на моята душа аз все още съществувах и вярвах в мечти. Ето защо, преди Другата да каже каквото и да било, приех да тръгна с него, реших да поема риска.
Благодарение на тази малка част от мен, която бе останала, любовта отново ме откри, след като ме бе търсила по всички краища на света. Любовта отново ме откри, въпреки че на една тиха улица в Сарагоса Другата се бе барикадирала зад стена от предразсъдъци, сигурност и учебници.
Отворих прозореца, отворих и сърцето си. Стаята се потопи в слънце, а душата ми — в любов.
Без да сме закусили, вървяхме часове наред из снега и по шосето. Пихме кафе в едно градче, чието име така и не разбрах. В градчето имаше фонтан, а във фонтана — скулптура, представляваща странно животно, някакво особено съчетание между змия и гълъб.
Той се усмихна, като го видя.
— Това е поличба. Мъжкият и женският елемент, слети в една фигура.
— Никога не бях мислила върху това, което ти ми разказа вчера. А всъщност е толкова логично.
— „Мъж и жена Бог го сътвори“ — каза той, повтаряйки едно изречение от Битието. — Защото това е неговият образ и подобие: мъж и жена.
Забелязах, че очите му блестят по друг начин. Изглеждаше щастлив, разсмиваше го и най-малката дреболия. Завързваше разговор с хората, които срещахме по пътя, а те не бяха много — селяни в сиви дрехи, които отиваха да се трудят, алпинисти в ярки екипи, които се готвеха да изкачат някой връх.
Аз мълчах, защото френският ми беше много лош, но душата ми се радваше, като го виждах в такова хубаво настроение.
Изглеждаше тъй щастлив, че всички, които разговаряха с него, се усмихваха. Може би неговото сърце му бе казало нещо и сега той знаеше, че го обичам, макар и все още да се държах като стара приятелка от детинство.
— Сега си по-весел отпреди — казах аз по едно време.
— Защото винаги съм мечтал да бъда тук с теб, да вървя из тази планина и да бера позлатените от слънцето плодове.
„Позлатените от слънцето плодове“. Стих, който някой бе написал много отдавна и който той повтаряше в най-подходящия момент.
— Има и друга причина за твоята радост — продължих аз, докато се връщахме от онова градче с причудливия фонтан.
— И коя е тя?
— Знаеш, че и аз съм доволна. Благодарение на теб днес съм тук, изкачвам истинска планина, далеч от планините от тетрадки и учебници. Ти ме правиш щастлива. А щастието се увеличава многократно, когато е споделено.
— Направила си упражнението на Другия, нали?
— Да. Как разбра?
— Ти също си се променила. Човек винаги научава това упражнение в най-подходящия момент.
През цялата тази сутрин Другата ме преследваше. Опитваше се да се приближи отново. С всяка изминала минута обаче гласът й ставаше все по-слаб, а образът й започна да се размива. Сетих се, че филмите за вампири завършват с това как чудовището се разпада на прах.
Минахме край още един стълб с образа на Дева Мария върху кръста.
— За какво си се замислила? — попита той.
— За вампири. За затворени в себе си нощни духове, които отчаяно търсят компания, но са неспособни да обичат.
„Ето защо легендата разказва, че за да бъдат убити, е достатъчно в сърцето им да бъде забито и най- малкото колче. Когато това се случи, сърцето се пробужда, освобождава енергията на любовта и унищожава злото.“
— Никога по-рано не бях мислил за това. Но е съвсем логично.
Успях да забия колчето. И сърцето ми, освободено от проклятията, отново властваше над всичко. За Другата повече нямаше място.
Сто пъти изпитах желание да хвана ръката му и сто пъти останах неподвижна, без да го сторя. Бях малко объркана — исках да му кажа, че го обичам, а не знаех как да започна.
Разговаряхме за планини, реки. Изгубихме се в гората, но след около час намерихме пътеката. Ядохме сандвичи и пихме разтопен сняг. Когато слънцето започна да се спуска, решихме да се върнем в Сен Савен.
Звукът от стъпките ни отекваше в каменните стени. Инстинктивно вдигнах ръка към каменния съд със светена вода и се прекръстих. Спомних си какво ми бе казал — водата е символ на Богинята.
— Ела — каза той.
Тръгнахме през безлюдната и тъмна църква към главния олтар, където е бил погребан свети Савен — отшелник, живял в началото на първото хилядолетие. Стените на църквата много пъти са били събаряни и издигани отново.
Има места, които постоянно са разрушавани от войни, гонения, безразличие. Но въпреки това те продължават да бъдат свещени. Минава някой през тях, чувства, че нещо липсва, и отново го
