Следа

стандартен — вътреутробно унищожение на плода вследствие насилие, упражнено върху майката. Използваме жълтия смъртен акт, защото плодът не е изваден жив. Архивираме копие от случая, тъй като след една година този смъртен акт влезе в статистиката на Бюрото за регистрация на предстоящи раждания.

— А какво да направим със самия плод? — попита с леко сбърчени вежди доктор Маркъс.

— Предаваме го на близките му.

— Но той няма и десет сантиметра! — мрачно отвърна докторът. — Никоя погребална агенция няма да се съгласи да го погребе!

— Поставяме го във формалин и го предаване на близките, независимо от желанията им — твърдо отсече Скарпета.

— Но въпреки това го определяме като убийство! — изгледа я хладно той.

— Новият статут го изисква — напомни му тя. — В щата Вирджиния нападението с цел убийство над всеки член на семейството — роден или нероден, се смята за углавно престъпление. Дори когато не можем да докажем умисъл и опитът за убийство се изразява в тежко нараняване на майката, наказанието не се различава от това за убийство. Оттам вече тръгват варианти за непредумишлено убийство и така нататък. Важното е, че не е нужно да се търси умисъл, нито пък да се доказва жизнеността на плода. Това е тежко престъпление и толкоз.

— Други мнения? — попита доктор Маркъс и очите му пробягаха по присъстващите. — Някакви коментари?

Никой не се обади, включително и Филдинг.

— В такъв случай нека опитаме нещо друго — процеди с нервна усмивка доктор Маркъс.

„Хайде, давай — рече си Скарпета. — Давай, гадно копеле!“

— Младеж лежи в хоспис — започна шефът на патологията. — Състоянието му е тежко, умира от СПИН. Моли доктора да дръпне щепсела. Въпросът е дали случаят трябва да бъде предаден на медицински следовател, в случай че лекарят наистина изключи животоподдържащите системи и пациентът умре. Това убийство ли е? Какво ще каже нашият гостуващ експерт? Извършил ли е престъпление въпросният доктор?

— Смъртта е естествена, стига лекарят да не му е вкарал куршум в главата — отсече Скарпета.

— О, така ли? Значи вие сте привърженичка на евтаназията?

— Волеизявлението на пациента — отговори тя, без да обръща внимание на глупавото обвинение. — Вярно е, че такива пациенти често изпадат в депресия, а когато човек е депресиран, той не може да взема разумни решения. Фактически въпросът е по-скоро социален, отколкото медицински.

— Нека изясним това, което казвате — подхвърли доктор Маркъс.

— Моля.

— Пред вас е човекът в хосписа, който заявява: „Мисля, че днес трябва да умра.“ Нима очаквате лекуващият го лекар да се съобрази с това желание?

— Работата е там, че пациентът в хосписа има тази възможност — отвърна тя. — Той може да реши, че е време да се раздели с живота. И да го направи с молба да му дадат морфин срещу болките, като помоли за малко по-силна доза. После просто заспива и не се събужда. Свръхдоза. Може да носи гривна с надпис „без животоспасяващи операции“ и тогава екипът на бърза помощ не е длъжен да го спасява. Човекът умира. Почти сигурно е, че последици няма да има за когото и да било.

— Но това ли е всъщност нашият случай? — вдигна вежди доктор Маркъс. Лицето му беше побеляло от гняв.

— Хората постъпват в хосписи, защото искат да облекчат болките си и да умрат спокойно. Същото искат и хората, които са взели съзнателното решение да носят гривна с надпис „без животоспасяващи операции“. Свръхдоза морфин, изключване на животоподдържащите системи, гривна — всичко това са неща, които изключват борбата за живота на пациента. И те не са обект на нашата работа. Ако някога ви повикат по повод на такъв случай, доктор Маркъс, аз се надявам да откажете…

— Коментари? — напрегнато попита доктор Маркъс, събирайки документите пред себе си.

— Имам един — обади се Марино. — Как се пише заплаха?

5.

Бентън Уесли крачеше напред-назад в новата си тристайна вила в Аспен. Сигналът на мобилния му телефон беше нестабилен и гласът на Марино постоянно заглъхваше.

— Какво? Моля те, повтори!

Марино направи три крачки към прозореца и се закова на място.

— Казах, че не сме сънували дори половината. Нещата са много по-лоши. — Гласът на Марино екна с неочаквана сила. — Сякаш онзи тип я беше поканил, за да я унижи публично пред най-близките си сътрудници. Или поне да опита. Подчертавам: да опита!

Бентън насочи поглед към заснежените клони на дърветата навън. За пръв път от няколко дни насам утринното небе беше синьо и свраките оживено подскачаха от клон на клон, събаряйки малки купчинки пухкав сняг. Част от съзнанието на Бентън механично проследяваше тази дейност и се опитваше да открие причината й — може би някакви биологически причини и следствия, които обясняват на пръв поглед безсмислената гимнастика на птиците с дълги опашки.

— Ясно, да опита — промърмори с усмивка той, опитвайки да си представи ситуацията. — Но сигурно си наясно, че не я е поканил по собствено желание. Било му е заповядано от канцеларията на комисаря по здравеопазването…

— А ти как разбра?

— Достатъчно беше едно телефонно обаждане, след като тя реши да отиде…

— Жалко, че не дойде при теб в Ас… — Гласът на Марино отново заглъхна.

Бентън се премести до другия прозорец, оставяйки зад гърба си камината с буйно разгорял се огън. Продължаваше да гледа през огромното панорамно стъкло. Вниманието му беше привлечено от топло облечени мъж и момченце, които тъкмо отваряха вратата на насрещната къща. От устата им моментално започна да излита пара.

— Кей вече е наясно, че е била употребена — подхвърли в слушалката. Познаваше Скарпета достатъчно, за да прави близки до истината предположения. — Бях убеден, че ще усети политическите машинации, ще се досети, че те съществуват. За съжаление нещата се оказаха много по-сложни. Чуваш ли ме?

Спря поглед на мъжа и момченцето, които нарамиха ските и щеките си и тромаво закрачиха с високите си скиорски обувки, предварително разкопчани за по-удобно ходене. Днес Бентън нямаше да кара ски, нямаше време.

Марино продължи да говори, заглъхването беше дразнещо.

— Хей, чуваш ли ме? — повтори Бентън.

— Да, в момента те чувам добре — отвърна Марино и Бентън разбра, че и той търси място за по-добър сигнал. — Опитва се да прехвърли всичко върху нея, сякаш я е довел да му свърши работата. Не знам какво друго да ти кажа, все още не съм наясно за какво точно става въпрос… Имам предвид хлапето…

Бентън знаеше за случая „Джили Полсън“. Тайнствената й смърт все още не беше на първите страници на вестниците, но в интернет вече излизаха подробности, предлагани от различни медии в щата Вирджиния. А и Бентън разполагаше със собствени източници за информация, които, макар и неофициални, бяха изключително достоверни. Джили Полсън беше средство за манипулация с определени цели. А хората, които си служеха с нея, изобщо не се притесняваха от факта, че момичето не е между живите.

— Пак ли те изгубих, по дяволите! — изръмжа Бентън. Изпита дълбоко съжаление, че не може да използва обикновения телефон в къщата, който несъмнено щеше да му предложи далеч по-стабилна връзка.

— Чувам те добре, шефе — изведнъж гръмна гласът на Марино. — Защо не използваш нормалния телефон? Той веднага ще разреши проблемите ни. — Сякаш беше прочел мислите му…

— Не мога.

— Страх те е от подслушване? — попита със сериозен глас Марино. — Това може да се установи.