Извикай Луси и я накарай да го провери.
— Благодаря за съвета — отвърна Бентън. Изобщо не възнамеряваше да се възползва от уменията на Луси, тъй като никак не го беше грижа дали линията се подслушва или не.
Очите му проследиха фигурите на мъжа и момчето, но мислите му бяха насочени към случая „Джили Полсън“. Момчето беше горе-долу на нейната възраст, на годините на Джили в момента, в който я беше застигнала смъртта. Тринадесет, може би четиринадесет. С тази разлика, че Джили никога не беше карала ски, нито пък беше ходила на екскурзия в Колорадо или някъде другаде. Беше родена в Ричмънд и беше умряла там, а краткият й живот е бил низ от страдания. Бентън отбеляза, че вятърът се усилва. Между заснежените дървета се появи тънка, подобна на бял пушек пелена.
— Слушай ме внимателно, за да й предадеш точно думите ми — рече в слушалката. — Става въпрос за нейния така наречен „наследник“… — Не искаше да назовава доктор Маркъс по име, не искаше да се занимава дори за миг с този червей, който по стечение на обстоятелствата беше наследил службата на Скарпета. — Тази личност изпълнява точно определени поръчки, но аз ще й разкажа по-подробно за тях, когато дойде. Засега съветвам и двама ви да бъдете крайно внимателни…
— Какво искаш да каже с това „когато дойде“? Доколкото разбрах, тя възнамерява да остане известно време тук.
— Нека ми се обади.
— Крайно внимателни, а? — промърмори Марино. — Защо трябва да говориш така, мамка му?
— Докато сте там, стой близо до нея…
— Хм.
— Чу ли както ти казах?
— Няма да й е приятно — въздъхна Марино.
Бентън спря очи на стръмните склонове на Скалистите планини, покрити със сняг. Една сурова красота, оформена от бурните ветрове и бруталната сила на ледниците. Връх Аспен се издигаше в средата на иглолистната гора, избила като четина по полегатите склонове на планината. Някогашното миньорско градче беше разположено в най-ниската част на долината, завършваща на изток с голо, прорязано от скали бърдо. В момента над него се трупаха тъмносиви облаци — сигурна индикация, че не след дълго отново ще завали сняг.
— Няма — съгласи се с констатацията Бентън.
— Каза, че си се заел с някакъв случай…
— Вярно е — лаконично отвърна Бентън.
— Гадна работа — подхвърли съчувствено Марино. — Тъкмо си отишъл в Аспен и изведнъж хоп — нов случай. Предполагам, че ще останеш там и ще работиш по него на място…
— Засега — кимна Бентън.
— Трябва да е нещо важно, щом започваш да го работиш по време на отпуската си — опита почвата Марино.
— Не мога да навлизам в подробности — сряза го Бентън.
— Хм… Проклети телефони — промърмори Марино. — Луси трябва да измисли нещо, което да пречи на подслушването или сканирането… Би могла да натрупа състояние…
— Мисля, че вече го е натрупала — отбеляза Бентън. — Дори няколко!
— Без майтап!
— Внимавай — въздъхна Бентън. — Може би няма да се чуем през следващите няколко дни, но ти я дръж под око. Като не забравяш, че трябва да си пазиш и гърба, нали?
— Това си го знам — отвърна Марино. — Пази се и гледай да не се удариш, докато си играеш в снега…
Бентън прекъсна връзката и се върна на креслото до камината. На масичката за кафе с цвят на орех лежеше адвокатски бележник, изпълнен с нечетливите му драскулки, а редом с него беше поставен и един глок, 40-и калибър. Бръкна за очилата в джобчето на дънковата си риза, седна на страничната облегалка и започна да прелиства бележника. Всеки от разчертаните листове беше номериран, а в десния му горен ъгъл беше отбелязана и съответната дата. Механичното потъркване по масивната челюст го подсети, че не беше се бръснал от два дни, а твърдата, леко сивееща четина му напомни за оголените дървета по планинския склон. Огради с кръгче израза „споделена параноя“, после вирна брадичка и започна да го изследва през очилата, кацнали на върха на правилния му нос.
Остана така известно време, после започна да драска в полето: „По всяка вероятност ще работи по запълване на дупките. Сериозни дупки. Липса на трайност. Истинската жертва е Л., а не X., която е обикновен нарцис…“ Подчерта на два пъти думичката „нарцис“, после отгърна на друга страница, озаглавена „Поведение след нарушението“. До слуха му достигна шумът на течаща вода и той вдигна глава. Беше изненадан, че не го е доловил по-рано. „Натрупване на критична маса. Апогеят ще бъде най-късно по Коледа. Напрежението му става непоносимо. Ще убие по Коледа, а може би и по-рано…“ Дописа изречението спокойно и бавно вдигна глава. Беше я усетил още преди да чуе стъпките й.
— Кой беше? — попита Хенри, съкратено от Хенриета. Беше се изправила на стълбищната площадка, ръката й леко докосваше перилата.
— Добро утро — поздрави Бентън. — Обикновено вземаш душ. Има и кафе…
Хенри придърпа червения фланелен пеньоар около слабичкото си тяло, после сънливите й зелени очи се спряха върху лицето на Бентън и започнаха да го изучават с такова предизвикателство, сякаш продължаваха някакъв незавършен спор. Беше на двадесет и осем години, привлекателна по един доста особен, но съвсем не неприятен начин. Чертите й бяха далеч от съвършенството, главно благодарение на доминиращия нос, който, според собствената й пристрастна преценка, бил прекалено голям. Зъбите й също не бяха съвършени и в момента нищо не можеше да я убеди, че има хубава усмивка и е твърде съблазнителна. Бентън никога не беше се опитвал да я убеждава в това, нямаше такива намерения и за в бъдеще. Това просто беше прекалено опасно.
— Чух, че разговаряш с някого — подхвърли тя. — Луси ли беше?
— Не.
— О! — тя разочаровано сви устни, а в очите й проблеснаха гневни искрици. — Кой беше тогава?
— Личен разговор, Хенри — рече той и бавно свали очилата си. — Непрекъснато говорим за границите… Правим го буквално всеки ден, нали?
— Знам — отговори тя. Ръката й продължаваше да лежи върху парапета. — Но с кого говори, след като не е била Луси? Може би с леля й? Луси непрекъснато бърбори за леля си…
— Леля й не подозира, че си тук, Хенри — търпеливо отвърна Бентън. — За това знаят само Луси и Руди.
— Аз пък знам всичко за теб и леля й!
— Само Луси и Руди знаят, че си тук — повтори той.
— Значи е бил Руди. Какво искаше? Винаги съм усещала, че ме харесва… — Усмивката направи лицето й особено, някак неспокойно. — Руди е истинска прелест. Би трябвало да го сваля. Можех да го направя по време на разходката с онова ферари. Можех да го направя с когото си искам, докато карах ферарито. Което не означава, че искам Луси да има ферари…
— Границите, Хенри — повтори Бентън, отказвайки да приеме пълното поражение, пред което беше изправен. Отново го обзе чувството за безнадеждност, от което не можеше да се освободи, откакто Луси долетя в Аспен, за да му повери Хенри.
— Ти няма да я нараниш — беше му казала тя. — Някой друг ще го стори, ще се възползва от нея и ще открие с какво се занимавам.
— Аз не съм психиатър — беше отвърнал Бентън.
— Тя се нуждае от съветник за постинцидентния стресов период, и този човек задължително трябва да бъде психолог криминалист. Като теб. Ти можеш да го направиш, можеш да разбереш какво се е случило. Трябва да знаем какво е станало — настояваше извън себе си Луси. Тя никога не изпадаше в паника, но състоянието й тогава беше съвсем близо до паниката. Беше твърдо убедена, че Бентън може да определи психическото състояние на всеки. Което, дори да беше вярно, не означаваше, че може да помогне на всички. Хенри не беше затворница и можеше да си тръгне, когато пожелае. А Бентън беше сериозно обезпокоен от факта, че тя нямаше никакво намерение да го стори и очевидно се забавляваше.
