За четирите дни в компанията на Хенри Уолдън Бентън беше премислил много неща. Жената беше имала психически проблеми и преди опита за убийство. Ако не бяха снимките, доказващи недвусмислено присъствието на чужд човек в къщата на Луси, Бентън положително би заключил, че опит за убийство изобщо не е имало. Изпитваше неприятното чувство, че сегашната самоличност на Хенри е само експониране на самоличността й преди нападението. Това го тревожеше и той не можеше да разбере какво си е помислила Луси при срещата си с Хенриета. Накрая реши, че Луси въобще не е мислила. Друг отговор просто нямаше.
— Луси разреши ли ти да караш ферарито й? — попита.
— Не и черното.
— А сребристото, така ли?
— То не е сребристо, а калифорнийско синьо. Карам го, когато си пожелая…
Продължаваше да стои на площадката с ръка върху перилата. Косата й беше разрошена, а очите й гледаха сънливо. Тялото й бе извито чувствено сякаш позираше за снимка.
— Карала си го лично, нали, Хенри? — пожела да се увери Бентън. Липсваше едно изключително важно парче от мозайката, а именно: как нападателят е открил Хенри. Бентън не вярваше, че е станало по стечение на обстоятелствата — една красива млада жена попада в неподходящо жилище, шофира неподходящото ферари в неподходящото време…
— Вече ти казах, че аз го карах — отговори Хенри. Лицето й беше бледо и безизразно. Само очите й светеха с неукротима енергия. — Но за черното се стиска и не го дава…
— Кога за последен път беше зад волана на ферарито в калифорнийско синьо? — попита Бентън с мек и спокоен тон — онзи, който използваше, когато искаше да извлече информация на всяка цена. Нямаше значение дали Хенри седи, или се разхожда из стаята, дали стои на площадката с ръка върху парапета. Важно беше да улови всеки сигнал, който идва от нея. И не само да го улови, но и да го обработи, преди да е изчезнал. Независимо какво й се беше случило или предстоеше да й се случи, Бентън искаше да знае кой е проникнал в къщата на Луси и защо го е направил. Изкушаваше се да прати Хенри по дяволите, защото изпитваше дълбока загриженост не за нея, а за Луси.
— С тази кола съм нещо друго — отговори Хенри. Очите й продължаваха да блестят, но лицето й беше все така безизразно.
— Караш я често, нали, Хенри?
— Когато си поискам — кимна тя.
— Всеки ден ли ходиш на тренировка с нея?
— Само когато си поискам, по дяволите!
Бледото й лице се извърна към него, в очите й проблесна гняв.
— Можеш ли да си спомниш кога го направи за последен път? Преди две седмици ли беше, Хенри?
— Не знам. Беше преди да се разболея…
— Преди да пипнеш грип, така ли? Това не беше ли преди около две седмици?
— Не знам.
Изражението й стана упорито и той си даде сметка, че едва ли ще му каже нещо повече за ферарито. Не я притисна просто защото отричането и изплъзването от нейна страна също носеха информация.
Бентън умееше да тълкува неизказаното, а тя току-що му даде да разбере, че е карала ферарито когато си поиска, наслаждавайки се на вниманието на околните и на особеното чувство да бъде в окото на урагана. Дори и в най-добрите си дни Хенри се стремеше да бъде център на хаоса, създател на хаоса, главна героиня в собствената си налудничава драма. Само по тази причина повечето криминалисти и полицейски психолози биха заключили, че престъпление не е имало, а тя сама е подредила сцената, на която впоследствие уж е било извършено посегателството върху живота й. Но всъщност престъплението е било реално. По ирония на съдбата тази странна и опасна драма се беше разиграла наистина и това го караше да се безпокои за Луси. Винаги се беше безпокоил за Луси, но сега тревогата му беше наистина голяма.
— С кого говореше по телефона преди малко? — върна се на първоначалния си въпрос Хенри. — Руди страда за мен. Отдавна би трябвало да съм при него. Страшно много време изгубих тук…
— Нека започнем деня с напомняне за нашите ограничения, Хенри — търпеливо отвърна Бентън. Беше използвал тези думи и вчера сутринта, и онзи ден — когато седеше на дивана и си водеше записки.
— Добре — отговори тя от площадката. — Руди се е обадил. Няма кой друг…
6.
Скарпета се наведе над дълбоката рана, почти отнесла носа на мъртвия тракторист. Екраните за осветяване на рентгенови снимки бяха включени, светеха и лампите над големите умивалници от неръждаема стомана.
— Ще му направя алкохолна проба и тест за въглероден диоксид — каза тя на доктор Джак Филдинг, застанал от другата страна на металната маса с трупа.
— Забелязваш ли нещо? — вдигна глава той.
— Не надушвам алкохол, липсват значителни зачервявания. Но искам да бъда сигурна. Тези случаи винаги крият изненади, Джак.
Мъртвецът още беше облечен в масленозелените работни панталони, сега оплескани с червеникава кал и разцепени в областта на бедрата. От разкъсаната кожа стърчаха смазани кости, тлъстини и мускулна тъкан. Тракторът го беше прегазил по средата, но това беше станало след тяхното преминаване — някъде между една и пет минути, след като тя беше завила зад ъгъла. Нямаше никакво съмнение, че Уитби беше човекът, когото видяха на мястото. Направи опит да не си го представя жив, но той упорито изскачаше пред очите й, изправен до огромната задна гума на трактора и наведен над мотора.
— Хей, как се казваш? — подвикна Филдинг към един младеж с бръсната глава, който приличаше на войник от погребалната команда на Форт Ли.
— Бейли, сър.
Скарпета забеляза още няколко млади мъже и жени в бели престилки, с лицеви маски и ръкавици, най- вероятно армейски медици на курс. Запита се дали не им предстои командировка в Ирак. Под престилките им се виждаха части от масленозелени униформи, абсолютно еднакви по цвят с разцепените работни панталони на господин Уитби.
— Направи услуга на погребалната агенция и заший този каротид, Бейли — избоботи Филдинг. Скарпета мислено се учуди на грубостта му. Когато работеше под нейно ръководство беше по-любезен, отбеляза тя. Не раздаваше заповеди и не търсеше грешките на хората.
Войникът очевидно се смути. Татуираната му дясна ръка замръзна във въздуха, стиснала голяма извита игла, от която се проточваше конец с дебелина №7. Заповедта на Филдинг го завари да помага при зашиването на Т-образния срез на едно вече обработено тяло, чиято аутопсия беше започнала преди оперативката. На всичкото отгоре тя беше издадена неправилно, тъй като не младежът, а щатният асистент в моргата знаеше как се завързва и зашива сънната артерия. Скарпета изпита съжаление към момчето, в чиито очи се четеше пълно объркване. Ако Филдинг беше под нейно ръководство, със сигурност щеше да го дръпне настрана и да го скастри за грубото отношение.
— Слушам, сър — отговори младежът. — Тъкмо се готвех да го направя, сър.
— Наистина ли? — подхвърли Филдинг с глас, който накара всички присъстващи в моргата да вдигнат глави. — А знаеш ли защо се завързва каротидната артерия?
— Не, сър.
— В знак на любезност, ето защо — троснато поясни Филдинг. — Основен кръвоносен съд, какъвто е каротидната артерия, се завързва на възел за улеснение на балсаматорите от погребалната агенция, които иначе трябва да ровят в тялото и да я търсят. Жест на любезност, Бейли…
— Разбирам, сър.
— Господи Исусе! — продължи да мърмори Филдинг. — Всеки ден съм принуден да търпя това. В моргата е цяла манифестация. Но Маркъс не е тук, нали? — Химикалката му отново затича по страниците на бележника. — Няма и да го видиш. От четири месеца е шеф, но все още не е направил и една шибана аутопсия. О, и още нещо… Ако случайно не ти е направило впечатление, той много обича да кара хората да го чакат. Едно от любимите му неща, нека ме извини господинът… — Махна към трупа между тях. — Ако ми
