— Обясни ми защо.
— Тя не беше излязла с черното ферари, което си беше в гаража. Беше взела другото — синьото. Именно него паркира пред къщата.
Пак нова информация, отбеляза Бентън, запазвайки изражението си спокойно и дори малко небрежно.
— Ти си била болна на легло, Хенри — подхвърли той. — Сигурна ли си за колата, която е карала в този ден?
— Винаги съм сигурна. Тогава не използва черното ферари, защото то беше повредено.
— Каква точно беше повредата?
— Аз го блъснах на паркинга — отвърна Хенри и отново се вторачи в палеца на крака си. — Нали го знаеш оня фитнес на „Атлантик“, горе към Корал Спрингс. Посещаваме го от време на време…
— Можеш ли да ми кажеш кога стана това? — попита Бентън, опитвайки се да не показва възбудата, която го обземаше. Тази информация беше нова и важна, усещаше и накъде ще го отведе тя. — Черното ферари е било повредено, докато си била във фитнеса, така ли?
— Не казвам, че съм била във фитнеса! — остро отвърна тя. Враждебността й потвърждаваше подозренията му.
Явно беше взела черното ферари без разрешението на Луси. Никой нямаше право да кара тази кола без изричното й разрешение, включително Руди.
— Разкажи ми повече за повредата — рече Бентън.
— Някой го беше издраскал, най-вероятно с автомобилен ключ… Всъщност, беше нарисувал цяла картина. — Очите й отново гледаха надолу, пръстите й механично се протегнаха към големия, жълтеникав палец.
— Какво представляваше картината?
— След този инцидент тя престана да кара колата. Никой не кара издраскано ферари…
— Луси вероятно е била бясна — подхвърли Бентън.
— Може да се поправи. Всичко може да се поправи. Ако го беше убила тогава, аз нямаше да съм тук. А сега трябва да се страхувам до края на живота си, че пак може да ме намери…
— Бъди спокойна, Хенри. Правя всичко възможно това да не се случи. Но се нуждая и от твоята помощ.
— Може би никога няма да си спомня — погледна го тя. — Това просто не зависи от мен.
— Луси е тичала по стълбите към главната спалня на третия етаж, където си била ти — продължи Бентън. Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да разбере как ще възприеме това, което чува — въпреки че вече го беше чувала. Дълбоко в себе си таеше опасението, че тя изобщо не играе, че нищо от това, което казва или върши, не е свързано с актьорската игра. Какво би станало, ако наистина е така? По всяка вероятност ще се откъсне от действителността, психиката й ще се травматизира и бързо ще рухне. Беше чувал, че реакциите й не са нормални. — Луси те е намерила в безсъзнание, но с нормално дишане и сърдечна дейност…
— Нямах никакви дрехи върху себе си — спокойно заяви тя. Тази подробност не я смущаваше, тъй като явно й харесваше да му напомня за голото си тяло.
— Гола ли спиш?
— Да, предпочитам да спя гола.
— А спомняш ли си дали онази сутрин свали пижамата си, преди да се върнеш в леглото?
— Вероятно.
— Значи не го е направил той, така ли? Имам предвид нападателя, ако приемем, че става въпрос за мъж…
— Не му се е наложило. Но съм сигурна, че би го направил…
— Луси твърди, че в осем сутринта — когато те е видяла за последен път, ти си била облечена в пижама от червен сатен и кафява роба…
— Така е. Готвех се да изляза и да се попека на слънце край басейна.
Още нова информация, помисли си Бентън.
— В колко часа беше това?
— Веднага след като Луси излезе. Тя взе синьото ферари… — Помълча малко, после се тихо се поправи: — Всъщност, не беше веднага… — Очите й потъмняха и бавно се обърнаха към ослепителното снежно утро зад прозореца: — Бях й много ядосана…
Бентън стана и хвърли няколко дървета в огъня. Пламъците лакомо захапаха сухия бор, към комина литна рояк ярки искри.
— Наранила е чувствата ти — рече, докато затваряше притока на въздух.
— Луси не е добра към болните — отвърна Хенри с доста повече енергия в гласа. — Нямаше желание да се грижи за мен.
— Какво ще кажеш за лосиона? — попита той. Вече беше разбрал за какво става въпрос, но все пак искаше да бъде сигурен.
— Какво от това? Голяма работа! Това е услуга, нали? Знаеш ли колко много хора с радост биха го направили? Позволих й го като услуга. По принцип тя върши само това, което й изнася, а и отдавна й беше писнало да се грижи за мен. Главата ме болеше, скарахме се…
— Колко време остана навън, край басейна? — попита Бентън, опитвайки да не мисли за Луси, да не се пита какво, по дяволите, си е помислила тя, когато се е запознала с Хенри Уолдън. Същевременно си даваше ясна сметка колко магнетични могат да бъдат социопатите — дори и за хора, които имат достатъчно опит с тях.
— Малко. Не се чувствах добре.
— Петнадесет минути? Половин час?
— Половин час, предполагам…
— Видя ли някого? Някакви лодки?
— Не съм обърнала внимание, вероятно е нямало… Какво е направила Луси, когато е влязла в стаята при мен?
— Позвънила е на 911 и продължила да търси признаци на живот у теб — отвърна Бентън, после реши да прибави и един доста опасен детайл: — Направила е и няколко снимки…
— Държала ли е оръжие? — Да.
— Бих искала да го беше убила…
— Продължаваш да говориш за него в мъжки род…
— Какви снимки е направила? — попита Хенри. — На мен ли?
— Ти си била в безсъзнание, но в стабилно състояние. Направила ти е няколко снимки, преди да те вдигнат…
— Защото съм приличала на жертва на нападение?
— Защото тялото ти е било в доста необичайна поза, Хенри. Ето така… — Той протегна двете си ръце над главата. — Лежала си по лице, а ръцете ти са били протегнати напред, с дланите надолу… Носът ти е бил разкървавен, имала си и други наранявания. Но това, вече го знаеш. По-късно са открили, че е счупен палецът на десния ти крак, но ти явно нямаш спомени…
— Може би съм се спънала, докато съм слизала надолу по стълбите — подхвърли тя.
— Помниш ли такова нещо? — погледна я с интерес Бентън. До този момент не беше признала, че си спомня нещо, свързано с палеца на крака си. — Кога би могло да се случи то?
— Когато излязох навън, при басейна. Стълбището е каменно. Струва ми се, че пропуснах едно стъпало, или нещо подобно. Вероятно заради всичките лекарства, с които се бях натъпкала заради треската. Помня, че плаках. Това със сигурност го помня, защото адски ме заболя. Помислих си дали да я извикам, но после се отказах. Не й е приятно, когато съм болна или наранена…
— Счупи си пръста, докато слизаше към басейна, помисли да повикаш Луси, но после се отказа, така ли? — побърза да обобщи Бентън.
— Съгласна съм — закачливо отвърна Хенри. — А къде са се дянали пижамата и робата ми?
— Открили са ги акуратно сгънати на един стол до леглото. Ти ли го направи?
— Сигурно. Завита ли съм била?
