опасявала, че нездравословният му начин на живот ще го погуби, но въпреки това беше пропуснала да го окуражи при първите му опити да промени нещата. Трябваше да срутят старата сграда пред очите й, за да му каже нещо приятно. — Съжалявам, че не съм ти го казвала досега, и се надявам, че си престанал да ядеш протеини и мазнини — добави.
— Вече съм момче от Флорида — усмихна се Марино. — Прибягвам до диета „Южен бряг“2, макар че кракът ми не е стъпвал там. Нали знаеш, че Южният бряг е любимото сборище на педерастите?
— Не използвай такъв език, моля те — искрено се възмути Кей. Адски мразеше да се говори по този начин, а той го правеше именно заради това.
— Помниш ли пещта в приземието? — възобнови спомените си Марино. — Димът от комина означаваше, че долу горят трупове… — Посочи с пръст черния квадратен комин на крематориума, който все още стърчеше от покрива на полусрутената сграда. — Зърнех ли пушека, гледах да избягам по-далече. Никак не ми се щеше да го дишам…
Скарпета плъзна колата покрай задната част на сградата. Разрушителите все още не бяха стигнали дотук и всичко изглеждаше непокътнато. Паркингът беше пуст, с изключение на един голям жълт трактор, спрял почти на мястото, на което тя оставяше колата си като началник на службата — вдясно от масивната врата, водеща към рампата. За миг й се стори, че чува протестиращото скърцане на механизма, който повдигаше и спускаше вратата с помощта на един зелен и един червен бутон, монтирани на вътрешната стена. Долови гласовете на шофьорите на линейки и катафалки, затръшването на врати, потропването на колелата на носилките, превозващи обезобразените тела. Мъртвите влизаха и излизаха непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието…
— Огледай се хубавичко — подхвърли тя на Марино.
— Направих го още при първата ти обиколка — отвърна той. — А ти май си решила цял ден да се въртим тук…
— Ще направим още един кръг и си тръгваме. Затова гледай…
Зави наляво по Мейн Стрийт и леко даде газ. Съвсем скоро мястото щеше да бъде разчистено и вероятно щеше да изглежда като ампутиран крайник. Когато пред очите им за пореден път се появи паркингът в задната част на терена, до жълтия трактор се беше изправил мъж с масленозелени панталони и черно яке, който човъркаше нещо под вдигнатия капак на мотора. Професионалистът у Скарпета механично взе връх и тя неволно се помоли на Бога човекът да не стои точно пред огромното задно колело на машината.
— Мисля, че трябва да оставиш шапката си в колата — извърна се тя към Марино.
— К’во? — погледна я с недоумение той.
— Чу ме добре. Приятелски съвет, който ще ти бъде от полза… — Очите й проследиха трактора и мъжа, които бавно се стопиха в огледалцето за обратно виждане.
— Ти винаги ми даваш полезни приятелски съвети — отбеляза Марино. — Които обаче никога не ми вършат работа… — Смъкна шапката с инициалите на полицията в Ел Ей и замислено я огледа. По плешивото му теме блестяха ситни капчици пот. Скромната квота посивяла коса, която му беше отпуснала природата, беше напълно ликвидирана, при това по собствената му воля.
— Не си ми споменавал, че си започнал да си бръснеш главата — отбеляза Скарпета.
— Не си ме питала.
— Е, сега те питам…
Зави на север и започна да се отдалечава от сградата по посока на Броуд Стрийт, постепенно увеличавайки скоростта.
— Проблемът с пълноценността — поясни неохотно Марино. — Когато косата ти не я бива, по-добре хич да я няма…
— Предполагам, че в това има логика — кимна Скарпета. — Поне толкова, колкото във всичко останало…
2.
Седнал на градинския стол, Едгар Алан Пог съсредоточено разглеждаше пръстите на краката си. Представи си реакцията на хората при новината, че има собствена къща в Холивуд, и на лицето му се появи усмивка. Втора къща, напомни си. Той, гражданинът Едгар Алан Пог, разполагаше с втори дом, където да се наслаждава на слънцето, уединението и приятните изживявания.
Никой нямаше да попита в кой Холивуд се намира този дом. При споменаването на името, всички си представят големите бели букви на онзи прочут в цял свят хълм, резиденциите с високи огради, скъпите спортни автомобили със свалени покриви, благословените от Бога красавици и красавци, самите те богове… Едва ли някой би се досетил, че градчето Холивуд на Едгар Алан Пог се намира всъщност в община Броуърд, на около час път от Маями, и никога не е привличало богатите и известните. Трябваше да обясни това на лекаря, рече си с болка той. Да, докторът щеше да е първият, който ще научи. И другия път няма да му откаже противогрипната ваксина, помисли си с неволна тръпка Пог. Няма лекар, който ще лиши холивудския си пациент от ваксина срещу грип, независимо колко е дефицитна. В душата му потрепна гневът.
— Ние сме тук, мила мамо. Наистина сме тук. Това не е сън…
Пог говореше така, сякаш в устата му имаше някакъв предмет, който пречеше на движението на езика и устните му.
Равните му бели зъби захапаха дървения молив.
— А ти мислеше, че този ден никога няма да настъпи — изфъфли той. По брадичката му се стекоха няколко капчици слюнка.
— Нищо не струваш, Едгар Алан. Абсолютно нищо… — Продължаваше да говори с молив в уста, имитирайки жлъчната, неясна, пиянска реч на майка си. — Слаба ракия си, Едгар Алан. Пълен неудачник.
Градинският му стол се намираше в средата на воняща и мръсна стая, а самата гарсониера бе приблизително по средата на второто ниво блокове на Гарфилд Стрийт. Улицата бе кръстена на един от американските президенти, пресичаше градчето от изток на запад и свързваше булевардите „Холивуд“ и „Шеридан“. По неизвестни причини този малък жилищен комплекс от двуетажни сгради с бледожълта мазилка се наричаше „Гарфилд Корт“ — един типичен пример на безсмислено кръщаване. Преди всичко защото нямаше никакъв двор3, нито дори стръкче трева. Имаше само паркинг и три палми с доста оръфани листа, които напомняха на Пог за пеперудите с разперени крила, които като дете беше забождал върху големи листове картон.
— В дървото няма достатъчно жизнени сокове, но това си е твой проблем.
— Престани, майко. Веднага престани. Не е възпитано да говориш така.
Когато преди две седмици нае втория си дом, Пог не се пазари за цената, въпреки че деветстотин и петдесет долара на месец беше огромна сума в сравнение с парите, с които би преживявал в Ричмънд. Дори ако и в Ричмънд плащаше наем… Но тук откриването на прилична квартира беше доста трудно и той просто не знаеше откъде да започне. Пристигна след шестнадесетчасово шофиране, беше уморен и възбуден. Направи една-две обиколки за ориентация, тъй като не желаеше да отсяда в мотел дори и за една нощ. Старият бял буик беше претъпкан с багаж и той не искаше да дава възможност на някой пубер ненормалник да счупи стъклото и да отмъкне видеото и телевизора, да не говорим за такива ценни неща, като дрехите, тоалетните принадлежности, лаптопа, перуката, градинския стол, лампата, чаршафите, книгите, моливите и шишенцата с бяла, червена и синя боя, предназначени за любимата му бухалка. Имаше и още няколко изключително важни лични вещи, сред които и неколцина стари приятели.
— Беше ужасно, майко — отново започна разказа си Пог, опитвайки се да отвлече вниманието й от пиянските брътвежи. — Обстоятелствата ме принудиха да напусна незабавно нашето малко и красиво южно градче, но не завинаги, съвсем не завинаги! Сега вече имам втори дом и няма да ми е трудно да се придвижвам между Холивуд и Ричмънд. Ние с теб винаги сме мечтали за Холивуд и в крайна сметка тръгнахме да го търсим като заселници с конски фургон…
Замисълът успя. Бе отклонил вниманието й от слабата ракия и недостатъчните жизнени сокове.
— Нямах кой знае какъв късмет, когато за пръв път напуснах Двайсет и четвърта улица и се озовах в
